Димитър Яранов, Фешън X, 80 х 110 см., масл. бои, платно, 2002
Миришеш на човек,
на това, което си.
Вода, бактерии, фекалии.
Защо се отвращаваш?
Дали има нещо магично в теб?
Има, но има и в скакалеца.
Не се превъзхвалявай сам.
Рефлексия, отражение –
всичко съществува, защото
ти съществуваш
и умира заедно с теб.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Астронавт II, 60 x 60 см., масл. бои, платно, 2018
Мъката като боа-удушвач
се е усукала около белия ми дроб, трахеята
и стиска чак до гърлото,
за да ме спре да дишам.
Но аз съм Зоозащитник
и
(дори умирайки) (я)
обичам.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Гранични пространства I, 110 x 110 см., акрил, платно, 2021
Нека светлината на късния следобед
проблесне през процепите на обора, докато се издига
над балите, а слънцето надолу захожда.
Нека щурецът песента си подхване
а някоя жена куките
и преждата. Нека падне вечерта.
Нека с роса се напълни мотиката, захвърлена
в избуялата трева. Нека се покажат звездите
а луната разкрие своя сребърен рог.
Да се прибере лисицата в пясъчната си бърлога.
Да притихне вятърът. Нека навесът
с мрак се изпълни. Нека падне вечерта.
За бутилката в канавката, за гребката
в овеса, за въздуха в гърдите
нека падне вечерта.
Нека падне, когато поиска, и не се
страхувай. Господ не ни оставя
безутешни, затова нека падне вечерта.
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Fe2O3 (Night), 130 x 100, масл. бои, платно, 2019
Да си зает само да цъфтиш – това е
амарилисът. Расте предимно
нощем: трябва само
малко повече търпение отколкото имам
да седя и да го наблюдавам докато пукне зората;
вижда се с просто око как час по час
на ръст израства. Като дете на вратата на обора,
с гордост драсва колко е дръпнало всяка година,
постоянно нагоре
се стрелва всяко зелено стебло, гладко, матово,
тук-там червеникаво лилаво в основата, с почти
невидими вертикални ръбчета
по дължината им:
Две здрави стебла от всяка луковица,
понякога с твърди листа за компания,
елегантно извити стръкчета с обли краища.
Отгоре, бременните пъпки, блестящи в пълнотата си.
Някоя сутрин – толкова скоро! – събуждаш се и първият цвят се е разтворил. Или го хващаш застинал в единствен, кратък
миг на колебание.
На другия ден – още един,
свенлив като жребче,
и дори трети, четвърти,
гордо понесен на върха
на тия здрави колони, и всеки като някоя Юнона, великолепно спокойна, мома великанка в скромен разкош.
Ако хората можеха да са
така непоколебимо цели, съсредоточени, незабързани,
мимолетни заради прост
непоклатим порив! Ако можеше да разцъфваме
от самите себе си, отдаващи
нищо несъвършено, задържащи нищичко!
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Приказката продължава (Pop Art сюжет), 50 х 110 см., акрил, платно, 1997
* * *
глинените
отрекоха баща си
и изнасилиха майка си
само за да бъдат вечни
скоро винаги ще са невидими сираци…
* * *
добре дошъл,
коя трагедия
те води в Рая…
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Екзотични революции I, 120 х 100 см., масл. бои, платно, 2002
Декември е и трябва да сме смели.
Светещата роза на линейката
разцъфва върху прозореца.
Самотната ѝ сирена изпищява: „Помощ“.
Коприненочервена сянка се изплисква като вода
през овощната градина на бедрото ѝ.
Тя, идва – в зелената нощ, сякаш лъв.
Опушвам пчелите ѝ с дъха си,
в меда потопени ръцете ми сладко смъдят
върху почернелия кошер.
Ям от устата ѝ. Тоест,
„Тя е моя, да чуе целият кошер.“
Нещата които зная не са лесни:
аз съм единствената коренна американка
на 8ия етаж на този хотел, на длъж и на шир,
и гледам през прозореца
към сграда в Манхатън, възседнала два века.
Манхатън е дума на Ленапе.
Дори и часовника трябва да се навива.
Как може век или едно сърце да вървят
ако никой не се пита „Къде са всички
местни отлетели?“
Ако си където си, тогава къде
са онези които не са тук? Не и тук.
Ето защо в този град имам
много любовници. За всяка любов
плащам с любов.
Какво е самотата ако не невъобразима
светлина измервана в лумени –
сметка за тока която трябва да се плати,
такси което се носи из три ленти
с включена лампа – изкусително напористо златисто.
В 2 сутринта всеки в Ню Йорк
е като изпразнен и търси някой друг.
И отново, същият протяжен звук на сирената:
„Помощ“. В смисъл, „имам дар
и той е моето тяло“, сътворено с две ръце
от богове и бронз.
Тя казва „Карате ме да се чувствам
като светкавица.“ Аз казвам „Не искам никога
да ви карам да се чувствате толкова бели.“
Прекалено късно е – не мога да спра да виждам
костите ѝ. Броя карпалните кости на китката,
метакарпалните на ръката ѝ в мен.
Една кост, сърповидната, носи името си
заради формата си на луна. Лунатус. Луна.
Понякога нощем тя така се издига вътре в мен,
като безпокойство – бавен прилив светлина.
Уличната лампа кимва на самотния
койот който се скита на Западна 29та улица
и му предлага дългата си китка светлина.
Койотът отговаря с вдигната глава
и вие към звездите.
Някъде далече от Ню Йорк
американски бръмбар открива и после люби
едно тяло – сияйния нектар който търси
във величавия мрак – прави
от него час прогаряща светлина от свещ,
и нежно до него гори,
като докосване по американски,
непоносима топлина.
Песента на сирената се връща в мен,
през нейното гърло я пея: „Това ли съм
което обичам? За този ли бляскав свят
молех?“
*Името Манхатън произлиза от диалект на езика на северноамериканското индианско племе ленапе и може да се преведе като „гъсталак, от който се набавя дървесина за стрели“ (б. пр.).
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Цитадела II, 120 x 60 см., масл. бои, платно, 2021
***
Не беше красавец –
просто, момче
расло на село
със смътни копнежи…
Татяна, Евгений,
всичко наужким.
Кой ти е чел
или слушал за Пушкин.
22.11.2021
Крумово
Наесен
Чувства се
Бог.
Или Месия поне.
Сам избира
коя скилидка да живее
и коя не.
Сее зимния чесън.
22.10.2021
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Стрелба на близка дистанция, 210 х 120 см., масл. бои, платно, 2005
По време на бурята
Всеки ден си правехме кирпичи.
Омесвахме обвиненията с недоволство
и оставяхме да ги обжари гневът.
Слагахме кирпич до кирпич
и строяхме стена –
ти оттам,
аз оттук.
Не говорехме, а викахме –
ти оттам,
а аз оттук,
а думите се разпиляваха
като мръсни хартии
пометени от вихрушка.
Един ден стената не издържа
и се срути.
И тогава видяхме,
че вече няма никой –
нито оттам,
нито оттук!
Само две дървета
повалени от гръмотевица…
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Мажорни небеса, 120 х 150 см., масл. бои, платно, 2002
Ако любовта беше искрена
Жилото ѝ щеше да бъде
крило на фрегата
и вятър,
който те понася в сърцето си.
Но острото ѝ жило
променя посоката
Крилата ти остават крехки,
защото си позволил
на слабостта да обича вместо тебе.
Ако любовта беше любов
Жилото ѝ щеше да ти даде свобода
да избереш своята посоката сам.
Ако…
29.06.21
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Димитър Яранов, Ордени и медали, 100 х 100 см., акрил, платно, 2017
Ескимосите опустошаваха Перу.
Дядо се бореше с хуните.
Майка продаваше крекери на бедуините.
Една нощ, при пълнолуние
тя срещна лъв, дъвчещ Лев Толстой.
Бяхме затворници в сиропиталище в Краков;
в затвор в Панама;
в училище за слепи в Генуа.
В Япония ме научиха да ловя призраци
с бамбукови клечки за ориз.
В Амстердам видяхме Коледно дърво
през прозореца в бардак.
Сестра ми обикаляше френски бойни полета
през Първата Световна
да спасява калинки и пеперуди.
Тя щеше да занесе трептящо насекомо
в селска църква и да го остави на грижите на светец.
Нашата Съдба бе изобретателен измамник
работещ в гараж.
В Париж познавахме руска графиня,
търкаше подове в операта
с роза между зъбите си като Кармѐн.
Баща ми играеше мъртвец в немски филм.
Нямо кино. Пианистът-озвучител приличаше
на Едгар По с марокански фес.
На гърба на спяща акула
плавахме в бурния
Атла̀нтик през февруари,
набързо зашивахме дупките
в роклята сватбена на баба –
вместо платно за сала ни.
Следващото нещо, което знаехме
докато стояхме пред розов мотел в Аризона бе да си пеем:
„Обичам те, живот,
въпреки че отново ни се надсмиваш!“
Един ден, се присъединихме към тибетски монаси.
В Тибет имат свещена планина и от там
човек би могъл да види цял Лос Анжелис.
Ястие от Сардиния с козе сирене, Гръцки маслини,
Испанско вино и черен Руски хайвер –
пълен списък:
спомените винаги са гладни.
В Америка киноекраните бяха огромни като пирамидите.
Бродуей беше река, подобна на Нил,
претъпкана с шлепове и туристически лодки
носещи Клеопатра и нейния звяр една нощ в града.
Стояхме на ъгъла на „Четиридесет и втора”
търгувайки с флакони циганска любовна отвара
и статуи на африкански богове,
в очакване на Генерал Вашингтон
на бял кон кимайки с глава в нашата посока.
*Марината – яхтено пристанище (б. пр.).
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
