Потъване
На всички българи.
Ние всички бавно потъваме,
устремени към безмълвна бездна,
вкопчени в счупен кораб,
към който ни е вързала съдбата,
но май сами се вързахме,
не знаем всъщност,
тука има само неотменност,
а небе отдавна няма,
само чезнеща повърхност на морето
ни припомня светлината
и сподавени лъчи на слънце,
удавили се като нас,
нетоплещи плътта,
но стоплящи искрящите ни спомени.
Кога корабокруширахме? Не помним.
Какво се случи? Как? Защо?
На всичките въпроси отговаряме с въпроси.
Даже често спорим с гневни погледи,
с укоряващи бълбукания, с ядни жестове.
И ясно е до скърцане със зъби,
че всеки е виновен,
че виновен не е никой.
И така потъваме на кораба без капитан,
на който капитан сме всички
и това ни връзва още по-жестоко,
щото ние носим отговорност,
ние падаме се тежестта,
която с устрем тегли ни към дъното.
Откога потъваме? Не знаем.
Времето е наше, но изчезнало,
потъваме от месеци, години,
векове, епохи. Може би секунди?
Обрасва корабът ни с водорасли, миди,
а обрасваме и ние, и водата ни разяжда.
Сприятеляваме се вече с риби.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.
А мислим преди всичко за дъното,
желаното, заветно, скъпоценно дъно,
за трепетният край на нашето потъване.
Надеждата ни лъже – дъно няма,
всеки път, когато го достигнем и отдъхнем,
това оказва се мираж, измама,
с всяко дъно идва нова дъно.
И потъването продължава
и защото чувстваме се грешници,
започваме да мислим: адът няма дъно,
адът е пропадане в безкрая.
Някъде в началото се утешавахме
с неизбежността на нашето умиране,
с логичността му. Но каква логичност?
Ние сме в абсурда – живи мъртъвци,
безплътна плът, душа бездушна.
Е животът тука не е същия,
но все пак е някакъв живот, живуркане,
навикнахме да дишаме без въздух,
да съществуваме без слънце,
да спим без сънища,
дори заглъхнаха мечтите
и тука има някакво спокойствие,
отнесеност, мъгливост има.
И какво? Потъваме. Нима сме първите.
Не сме! И други има. И ще има.
Всеки сам потъва в себе си,
откъсва се от другите, забравя ги.
Отплува в своята безпаметна унесеност.
Но има сепвания, дето нарушават
равновесието, уталожило се между нас
като воал, като завеса. .
Има я вината за потъването
и тя разрязва ни, разпарчетосва ни.
И тука лъсва чиста злоба.
Озлобени от съдбата озлобяваме се помежду си,
От себе си се озлобяваме и това е страх и ужас.
И се караме и псуваме, и боят е зад ъгъла,
но там стои, усещаме го, отричаме го,
но понякога ни идва да го приветстваме.
Така потъваме, но заедно, дори и гордо някак.
Проклинаме съдбата си, но усещаме и сладост,
обожаваме това, което мразим.
А понякога се случва някой се бунтува,
полудява сякаш и се пуска от веригите,
жадува светлината, птиците, горите,
иска топъл въздух, нарушава пакта ненаписан
и опитва да отплува към звучността на дните,
към пеещи пространства, към къпещ вятър,
към света, в който има време,
има бъдеще и минало, че и настояще. .
Отскубва се. Оттласква се. Потегля.
И полита бавно, и напуска кораба.
Но неизминал още много разстояние,
политаме и ние, но политаме с вериги,
и го хващаме и връзваме, и връщаме,
и му се сърдим. „Всички!”, сякаш викаме
в безмълвието на океана. „Заедно!”
Нали сме капитани и не с вериги,
със себе си сме вързани,
и корабът е наш, потъването – общо.
И няма друга наша вяра,
докато потъваме в безверие,
в безпаметност, в невежество
освен една, че заедно потъваме
в предопределеността на собственото си потъване.
Така потъваме – закотвени в потъването.
И вече няма други мисли, чувства и идеи,
освен това, което с болка виждаме с очите си,
освен това безвремие, това бездъние,
пустотата пуста, разрушената разруха,
която обитаваме, която ни е дом,
която мразим и обичаме,
която псуваме и хвалим,
която ни гневи и умилява.
Ние сме съставна част от нея,
а тя ни е съставила и тя сме ние.
Така потъваме във безутешност.
Закотвени за своя кораб,
във своята закотвеност закотвени.
Закотвени в тази наша заедност
в съпреживяването на провала.
И никога не ни е хрумвало,
че можем да изплуваме,
но само заедно.
07.11.2016
все още хора, но вече без мярка
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017
