Категория: Поезия

Благодат

докато
моят силует
късо контрастира
като мопасановски образ
мечтите се изместват
където е нагоре,
а в главата ми
нещо се счупи
настрани,
сякаш
поет на старото време
има мисия
да сънува благодат
в Йерусалим.

 

Предвиждане

Тази сутрин
мъжът, когото обичам
оспори времето
като ми каза:
Аз съм те предвидил,
още когато
не те е имало

и понеже
материята не посмя
да възрази,
думите станаха
чиста енергия
а сърцето ми
си въобрази,
че вече ще бие
наобратно,
докато настигне
това предвиждане

извън времето,
където
с мъжа, когото обичам
сме се свързали
много преди
мен
да ме има.

 

Напомняне за богатство

някой беше казал,
че бедният човек
не може да си позволи
спомени,
освен клисаря
в малката църква –
неговите дрехи
миришат на поляна,
където Господ
ходи бос
рано сутринта,
a всъщност това е
цялото Помнене,
за което
сме създадени
да живеем.

 

Огниво

този свят
не спира да търпи
несправедливост
като цяло бедствие
от скакалци.

усеща се
засилване
на незнанието
и все по-неразрешими стават
последните истини,
докато хората минават
от пристъп в пристъп
без носител на слово,
който да усуче
сноп светлина
нагоре
към единственото
утешение
и огниво за душите
в празните човешки
кухини.

 

Страхът на времето

когато в мен
възниква скръб:
красива като порязване,
розова
като следа от ластик
върху кожата на момиче,
тогава вярвам,
че колкото и да си далече
държиш ръката ми
през градовете,
които не ни познават,
но ние ги преживяваме
докато вървим един към друг
без страха на времето,
че влюбените
не изпращат пролети,
защото се обричат в Господа
завинаги да останат
чисти деца
за вселената.

 

Амплитуда на трептене

вместо избора
да се сдобия
с ксанаксов покой
мисля да устоявам
в моята
приказка наобратно,
защото така се усеща
всеки цвят от акация,
без никакво изкуствено
успиване
и мога да обичам
моя мъж
правдиво,
до покачване
амплитудата на трептене
в ръцете,
а тази вълна
по тялото
е най-прелестното
успокояване,
от което имам нужда,
за да продължавам
търсенето
на всичко
невидяно

 

Към Жак

за него имам
сгъстено предсърдие,
мокра коса,
стрък лавандула
и затоплена длан
през зимата,
която търси
да бъде бъдеще
в ръцете
на учител,
и покровител,
със сила
за пречистване
на душата ми
до първите думи
от стихотворение
познато като
надпис върху очите
на дете,
което сдържа сълзите си
от радост.

 

Леденина

навън е студено
със същината си,
в атмосферата има
позиви
за човеколюбие,
което чака
своя край.

 

Празното място на цяло поколение

някой ден
щом дъщерята на брат ми
ме попита:
кое прави
живота знаменит?
с голяма тревога
мога
да отговоря,
че живееш
знаменито тогава,
когато има кой
да те учи,
че вярва
и трябва
да употребяваш думите
честно,
но това
е тежка задача
в празното място
на цяло поколение,
защото
неговото време
минава
безучастно
докато наоколо
всяка истина пада
и повтаря:
По-малко свобода
за злото.

 

Улиците на Тел Авив

докато се родя
вече имах
всичко твое:
знаех как си вървял
по улиците
на Тел Авив
и как си усещал
топлината там
със сърцето
за да я донесеш
при мен,
през всички хора
които е трябвало
да срещнеш
преди да се
открием
в безименния град
на светлини
и неони
където няма
прах и болка,
а бодрост
от небето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Поверия

когато черна котка
ти пресече пътя
хората казват
че било лоша поличба

никой не ти казва

че когато
счупена
независима
почернена
жена
ти пресече пътя
най-често
ти се превръщаш
в
лоша поличба

 

***
черните мисли
в главата ми
рисуват образ
по твое подобие
срещи
по мое желание
и мен
такава
каквато не съм
снегът се стопява
по вените ми
и ме превръща
в илюзия
ти все още си тук
и
все още дишаш
аз съм другаде
и
все още дишам –
причината не си ти

 

***
снегът се топи
върху шалът ми
аз се топя върху себе си
и
събирам
все костеливи орехи
взимам грешни решения
от косите ми капят сълзи
опитват се да се измъкнат изпод
януарският мрак
и неговата сватба
за да си пробият
път
там където
би имало значение

 

Дъждовно

малките капки
дъжд по прозореца
ми нарисуваха любов
а после я удавиха
стече се задавена
по вратата
и изсъхна

 

***
Ти си любимата ми
запалка,
която кътам
грижливо в левия
джоб на палтото си.
Аз съм цигарата,
която е в устата ти.
Изпушваш ме и вадиш друга.

 

***
Сутринта е
времето,
в което пръстите
ми бродят по нечие
тяло.
Измъчват го.
Изтръгват каквото могат
и се унасят спокойно.
Сутринта е времето,
в което устните кървят
от желание
и правят невъзможни гримаси.
Сутринта е времето,
в което
очите отразяват любовта,
пречупена
през призмата на празния ъгъл.
Нощта е времето,
в което заспивам сама,
между две
отдавна разлюбени
възглавници.

 

Зиморничава

Дори слънцето,
което топи
ледовете носи
полъхът на зима.
В мен сезони не се менят –
винаги е студ.
Сезонът в мен
си ти –
затова не ми харесва.
Есента е друго нещо.
Носи на гърба си
отломки от спомени
в които още вярвам.
Замазва ми очите,
гали слуха ми
и когато и последното листо
се отрони –
пак си ти и пак е зима.
Ужасната бяла гостенка убива всичко
у мен от 7 години насам
и винаги се чуди
защо ми е студено.

 

***
Кофичката
от любимото ти
кисело мляко
остана празна

напълних я

с думите които
не искаше да чуваш.

 

Рани

Счупените ми ръце
не могат да прегръщат.
Оставям ги сами
на леглото
да се завиват със
бяла
самота.

 

The End

след дъждовете
и бурите
остават само
локвите
в които
измиваме
душите си

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Посади добро
и ще бъдеш вечен.
Посади страх
и ще останеш в историята.

 

***
Децата на София
са закърмени с онази надежда,
която виждаш
в покълналото цвете
между онези две бетонни плочи
на блока ти в Дианабад,
и тогава се питаш:
кога ли на това цвете
ще му стане тясно?

 

***
Моята София е по-красива
от твоята София, която не диша.

Но нашата София е онзи вулкан,
който ни прибира вечер в кратера си,
за да ни стопли и нахрани
и сутрин изригва изхвърляйки ни.

А ние стоварени точно пред Александър Невски,
като мръсни кучета оваляни в пепел,
с грейнали усмивки посрещаме изгрева
на новия ден
и от захлас дори не чуваме
минаващите лимузини към Народното събрание.

 

***
Моята цел не е
да ти покажа светлото.
Нито тъмното.
Моята цел е
да ти покажа светлото,
което живее в тъмното,
като отида
и заживея в него.

 

***
Билет за двама
Няма
Към себе си
Пътуваме
Сами.

 

***
Мъка
мирно в теб
се гмурна.
Спомняш си
за вкъщи.
Утре
всичко
свършва.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Сянката
Минаваща по моста
Я вижда само
Президента на ангелите

 

***
Нощта
е мит
за тези
които
не са се научили
като деца
какъв смисъл има
в живота си
слънцето

 

***
Когато
сам оставяш
салфетка без чаша
дървото на масата
тъгува
за изгубената си
вечна младост

 

***
Мним образ
на воeнен щаб
в пустиня
в мъглата
забравен княз
без воля
разбира
това е последен
реален мираж

 

***
Носталгията
робува
само на шивачка
без обувки
нахлузила
търлъци
с един номер
по-големи

 

***
Орелът се рее
най-високо
само когато
светкавиците
отказват
да спят
зимен сън

 

***
Вниманието
на мечката
зависи
от плътността
на вълчото
сърце

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Фатално

Най-опасната бомба е
вътре в теб самия.
Никога не можеш да си сигурен
кога ще избухне,
къде ще бъдеш,
кой около теб ще поеме първата
вълна от този взрив.
И главното ти притеснение
не е дали ще оцелееш,
а кой все пак ще остане наблизо.

 

Опаковка от бонбон

Наистина не помня откога
стои в дълбокия джоб на якето ми.
Дали беше от панихидата на дядо
или пък от рождения ден на кака?

Наистина не помня какъв беше
и вкусът на тъмния му шоколад.
Дали горчеше като минало
или беше сладък като настояще?

Нямам спомен за дати и вкусове,
но си припомних нещо така важно:
честванията на живота и смъртта
са толкова еднакви.

 

Кръвта вода не става

И какво като бягам от навиците,
покълващи в мен, щом съм
наследила очите ти?

 

Инат

всеки път когато се видят
се изнервят взаимно
до безобразие понеже
не знаят как да си признаят
колко им е наистина хубаво заедно
тестват се за да преценят
кой е по-издръжливият
кой е по-горделивият

в крайна сметка си тръгват
сърдейки се че не са победили

и не осъзнават че така
единственото което се случва
е да губят другия.

 

Стая

Това тук е доказателството, че всеки
номад намира причина да пренощува
някъде повече от веднъж.

Ала когато навън започне да се развиделява,
въздухът замирисва на бягство,
защото инстинктите издават мисълта ми.
Между тези четири стени всеки ден
е бойно поле, на което въпросът
„оставаш ли?” е най-коварното оръжие.
Двадесетте квадратни метра
не са виждали нито капка кръв,
но са чували какви ли не обвинения.

Всяка вечер сънят е малка победа
за изморения беглец у мен.
Toй просто иска да положи
уморените си кости на сигурно място.

Той просто иска да помълчи.

 

***
Очите ти носят истории от места,
на които никой не носи обувки,
за да бяга по-тихо,
и всички пеят,
за да забравят за какво скърбят.

 

Коледно желание

В някакъв момент да надрасна
общия корен, който свързва
„празник“ и „празно“.

 

Кино

На последния ред в най-празната зала
й казва, че историята им е просто
трагикомедия с изглед за лош край.

До финалните надписи плачат от смях.

 

Всичко коз

кресваш
скачам
очите ти присвяткват
познавам този поглед
такъв си когато печелиш
когато знаеш в чий ръкав
са скрити всичките карти

и искам да ти извикам
два пъти по-силно ‘контра’
защото ръкавът е моят
но и двамата знаем че
не са такива правилата и
не бива да го правя пред
всичките ти приятели

и се усмихвам
и ти казвам ‘пас’
и не мога да повярвам
че винаги го забравяме но
ние всъщност сме отбор
ние всъщност сме заедно

 

Предсмъртното писмо на Лора Каравелова
(до Мина Тодорова)

Мина,
двете ти хубави очи
така и не спряха да ме
наблюдават през целия
ми живот.
Дъх не си поемах без
техния изгарящ взор.

Идвам там където си ти,
чакам да срещна душата ти на дете,
да чуя музиката и да видя лъчите
на тези две хубави очи.

Душата ти нека се помоли, дете,
нека се помоли за моята.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Ако си третия –
или си излишен,
или носиш късмет на всички.

 

***
Най-сладкото престъпление –
да гледам сълзите ти,
докато бърша своите.

 

***
Луната я няма вече –
от толкова снимане,
светкавици,
фотошоп,
тагване
и други съвременни методи
за инквизиране
на личното пространство,
си събра всички кратери
и се премести
в друга планетна система.

 

***
Бягам.
Всяка нощ насън.
По улици,
които не съм виждала.
Прескачам огради,
стени,
покриви.
Тичам между теб и себе си.
И това е най-страшното
разстояние.

 

***
Сънувам те
твърде често –
всяка нощ си там,
където ти е мястото –
в сърцето ми.

 

***
Пропускам изгревите,
а залезите се сливат с клаксони
в тъмната паст
на софийските сиви вечери.
Чувствам се мъртва,
сякаш стъклена преграда
ме дели от живота,
който градих с години.

 

***
Да носиш винаги чадър
е очакване
на цялата вселенска гадост,
която просто
ще се стовари на главата ти.

 

***
Преследването на цели,
обещанията,
безсънните нощи
и всичко прочетено
се оказаха безсмислени
като вярата в Дядо Коледа,
Кинг Конг
и това, че си ме обичал някога.

 

***
Дълго редя този пъзел.
Все ми липсваха парчетата,
изядени
от странни хора,
чужди кучета,
гадни хлебарки
и други представители
на българската фауна.

 

***
Няма кой да изпее
стиховете ми,
които не са новаторски,
нито академични
или поетично-социални.
Продавам ги,
но никой не купува.
Пазарът е несиметричен.
Всеки в тази държава пише.
Няма кой да изпее
мислите ми,
които стават толкова
оригинални, щом ги консервирам
с водка.

 

***
Мислите ми са като блузи
на разпродажба.
Лакомо ги купуват,
без дори да са ги прочели.

 

***
С трескави пръсти
отгръщам страницата –
сякаш животът ми е гнусен жълт вестник
и вече ме е срам
какво още мога
да науча от другите
за себе си

 

***
Тя лекува бавно
и сигурно е много ефективна,
ако търсиш
радикално лечение на живота,
който си пропилял.

 

***
И цялата ми обич
не може да промени фактите,
религиозните различия,
годините и обещанията,
дадени на други.

 

***
Ще ми липсват
ръцете ти.
И устните.
И усмивката в тъмното,
докато ме събличаш
на път към сънищата ми.

 

***
Твоите луни те отразяват –
всяка нощ
ръцете ти повтарят контурите им,
кратерите,
сълзите,
отпечатъците от любов
по тъмната им страна.
Твоите луни са миналото,
заради което
те обичам.

 

***
Всички ветрове
са умален модел
на вселенския стремеж
за подредена хаотичност.

 

***
Мечтая си за работохолизъм,
за нужда от удовлетворение,
за пропътувани километри
и други нематериални удоволствия,
неща, от които да се изправят
косите
на всички разумни родители,
очакващи децата им
да работят,
за да ги гледат,
щом остареят

 

***
Всичките ми проекти
отлежават дълго
в кътчетата на съзнанието ми –
неподходящи
като пластмаса
за ферментиране на вино,
вкисват.

 

***
Понякога съм тъжна
просто така –
защото нямам мъж,
на когото
да посвещавам сълзите си.

 

***
Първият сняг
е като обещание
последните ти целувки
да останат завинаги
в миналото.

 

***
Обичам те.
Достатъчно,
за да си тръгна завинаги.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
безобразно е да идвам
неприлично весел
облечен в цветни дрехи
на погребението
на любовта ни
но ти дали видя
старата ти снимка
в едната ми ръка
а в другата
пистолет и удивителна
краят на моята агония
пътува в черен „Royce“
и лишена от помпозност
ще пристъпи тежко
по червения килим
на самотата ми

 

***
забивам средния си пръст
във вагината на сърцето ти
очите ти поглъщат с топките
надървеното ми съзнание

 

Ерес

закърмен с вярата
дете на Бога съм
но защо
всяка вечер
паля свещи
във краката ти
и се моля
за живота си

 

***
не умея да съм черно-бяла снимка
на нощното ти шкафче
или книга
препрочитана откъслечно
когато снегът във теб
натрупа пред прага
на вратата към сърцето ти
и няма как да бъда глътката вода
която праща кошмарите ти във отвъдното
защото превърна любовта ми в алкохол
когато среднощната ти лудост
събудена от нежността ми
и магарето завързано на двора
на крехката ми вяра
изчука изкривената усмивка
на непознатия пред блока
– Господи! – научен съм единствено да вярвам в теб
и да те обичам
като детето изнасилвано
по домовете за сираци

 

човеци
с очи на вълци
във времена дамгосани
от липса на сетивност
оглозгаха сърцето
до въздишка
за да се превърна
във войник оловен
а ти в изгоряла
балерина от хартия

 

НЕцензурирано

путката ти
с дъх на зрели праскови
отсича корените
на дървото
на живота ми
поне за още тек
искам да умирам
бавно в теб
изпаднал във нирвана
от вкуса на соковете ти

 

***
страхът от обвързване в теб
е огърлица
от голите тела
на мъжете които разплака
увиснали заплашително
на врата на вярата
изгубена с девствеността
която запази до вчера

 

***
разказваш ми
за силните си чувства
за крилата
които дава любовта
говориш за насекомите в стомаха
и за това как се сливаш с мен във вселена
кукло ослепя ли
погледни в очите ми
да видиш
как изгубих себе си
от саможертви
а ти ме татуира
от главата до петите
с болка

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Изневерявам ти
със себе си.
Само тази любов
е по-силна
и е завинаги.

 

***
Паралелните вселени –
в едната се обичаме,
в другата не се познаваме.
И все е вярно.

 

***
Всяко тръгване
е безсмислено,
ако не пристигам
в теб.

 

***
Истината плаче,
щом я погледна
смело в очите.

 

***
Удави се
в очите ми,
ще изплувам
в сърцето ти.

 

***
Да измълчим света,
да онемее.
И без това ме разбираш
без думи.

 

Талант

Да докоснеш
без да си докоснал.

 

***
Една целувка
придърпва втора
и докато устните
се изнудват,
сърцето губи.

 

***
Направи ми
снежен човек
да видя дали
е по-топъл от теб
на допир и чувство.

 

Гара

Влакът
ти отнася сърцето,
за да го приближи.

 

Театър

На сцената –
история,
на всяка седалка –
друга.

 

***
Връзвам въпросите
на възел,
думите стърчат самотно
в краищата.

Отговорите са ножици.

 

***
Не всичко е било,
каквото е изглеждало.
Не всичко е изглеждало,
каквото е било.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***

Родени в калта
на крайни квартали
кретат по течението
с растящ нихилизъм.
Без право на избор,
без право на глас!
С главите наведени
покорно овцете
прохождат под строй
на паша в обора.
Здравей, бъдещо стадо
на чужди подметки!
Растящи роботи
работят ратайски
с робското рало
за рицарска чест.
Смирено бълнуват
мистични химери
в безкрайния делник
на пролетариата.
Винтчета от машина
Рутинно разядени
свършват начално
в калта.

 

Цирк

Евтин спектакъл
под шатра небесна.
Усмихнати зрители –
болни пациенти
Потъващ е корабът
без капитана,
оставил кормилото
в чужди ръце.
Жалки аплаузи,
зрелища, хляб
на фона пластмасов
загинал морал!
Зрители? Всъщност
са пътници същи
на кораб потъващ
във пропастта.
А спасители спят
в цирка безгрижно,
блажено заляти
от клоунски шеги.

 

***

Жълта сухота
по сивата земя.
Равнодушие.
Бездушие.
Само материя.
Дълбок сън
на ценности
духовни.
Хора затворени
в главите си
мъртви в душите,
които не познават
актьорската игра,
празните слова,
нелепата лъжа,
фалшиви отношения!
Сами вървят
по безкраен път
на борбата
със себе си!
Но често губят.
Превърнали се
в корени
изсъхнали
като света на материята!
Дяволите плачат
за ангелите
на Земята!

 

***

Пропагандата прелива
в Големия потоп,
погубващ идеалите.
Мозъчно промити
удобни елементи
властват над
смачканата свобода.
Плащаме с душите,
за да оцелеем
в анархията на
джунглата – пазар.
Справедливата система
почива на нарушенията
на нашите права.
Всички сме равни
пред единствения закон –
на подчинението!

 

Звезден прах

Северното изпарение
на милион съзвездия.
Задушени пространства
сред образи безчет.
Поход далечен
към космоса син.
Отровно задавяне
със звездния прах.
Пурпурни облаци
размиват ума.
Горе в съзвездията
безброй светила
тайно се молят
за глътчица въздух.

 

Черните сенки

Черните сенки,
затворени в клетки
мрачно, отчаяно
гледат встрани.
Минувачите сиви
в кръг обикалят,
бледо описани
с дъх на мастило.
Лидери цветни
от върховете
воля нареждат
с болка и кръв.
В миг разрушава
някой стените.
Трие от картата
типове хорски.
Аури лилави,
излезли от рамки
рисуват картина
на новия град.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017