Категория: Поезия

талантът
да се самоубиеш –

това е
истинската поезия

 

***
жива си по две причини –

първата е бог

във втората
сме заедно

 

***
няма смисъл –
колите им са истински

но не и поезията

си каза бог
и взриви вселената

 

***
животът е
безкраен

нека наричаме
смъртта
с истинските й имена

 

помниш ли
как се запознахме

във века в който
лудите никога не спят

но винаги сънуват
че са заедно

 

***
в ръцете на нощта
времето винаги е никога

на небето
някой помни –

ние всички сме деца на смъртта

 

сам

единственият начин
да умреш

е да обичаш

 

***
искам да разменим сърцата си
да изпитаме болката отново

за да разберем
как по дяволите

да умрем заедно

 

***
тишината живее в тялото

впила е корените си
и препуска
през поляните на смъртта

сърцето
броди като призрак

то е приятел без покана

смее се само
и търси
твоята снимка

 

***
сърцето е обвито
в тиха мъгла

чува се музика
от погребение

слънцето извършва
двойно убийство

 

***
недей да мислиш

вместо това
обичай

тихо говореше убиецът

 

аз и ти
създадохме света

любовта го предаде

а бог понесе болката

 

под нас
скалите повтарят името ти
бреговете спряха своята игра

нощта лежи уморена до самотата
любовта ги запали

някъде далеч
морето се гони с живота
и му крещи –

няма смисъл от всичко това

щом теб вече те няма

 

умираме

очи в очи
с бог

сърце в сърце
със смъртта

ще се видим отвъд

 

***
когато
любовта се превърне в чиста наука

ще се целуваме с бог
скрити в килера

труповете ще ходят на опера
и на балет

вечер градът ще е красив

всички ще чакат
да възкръсне
фантомът на поезията

 

фантомът на поезията

тайната на сърцето
е написана с кръв –

аз съм
най-красивият психопат

 

in memoriam

всички те мислят за поет

а всъщност
ти отдавна си мъртъв

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

alpha & omega

началото на поезията
е усещането за абсолютна самота
краят – също

 

съвременна поезия

да четеш само живите
означава че искаш нещо от тях
а те нямат нищо повече
от мъртвите

 

кратка хроника на вълчите ми дни

нямаше те когато живях
нямаше те когато умирах
а си всичко

 

мащаби на трагедията

малък град
голям град
самотата
убива еднакво

 

closer

ако поезията е
единствената врата към душата ти
не съм сигурен че искам
да вляза през нея

 

алкохолия minor

замествам писането
с пиене –
не ми се отразява добре
също като теб

 

наследник

баща ми
три години преди да умреш
те чувам да казваш –
не съм се отказал от живота
а аз вече се бях отказал
преди теб

 

нова година

преброй труповете
изхвърли дневника от тайния шкаф
забрави ония и забрави тия запали свещта дето
стапя миговете преди вечността
не си спомняй за свободата
приватизирана от княза на тоя свят
раздай на сиромасите кредитни карти
дай на неграмотните книгата на истината
дай на самотните презрението си
дай на лудия успокоителни
дай на влюбения тъгата да продължава
дай на гордия още надменност
дай на падналия безнадеждата си
тук всички са косвени жертви
разприятели истината
разприятели усмивката
всички са косвени жертви казах го
парад на падналите ангели
нека е светло

 

dead dreams town

по празниците
самоубийствата зачестяват
само ти се вестяваш
все по-рядко

 

другият глас на душата

този път на празниците няма
да минавам край вас
за пръв път от години
няма да се надявам да те видя
за пръв път от години
няма да плача в самота и отчаяние
за пръв път от години
а всичко което казах току-що

е лъжа

 

отвън

съвкупяващите се котки
ми говорят с твоя глас
че любов няма
всичко е ебня

 

психоанализа

животът е като курвата
за която плащаш –
идваш от зор
времето ти изтича
свършил си и умираш
недоебан

 

другата роза на рая

мистическата путка на брака
не е обещание за щастие –

децата ще обвинят и
двамата

 

танцьорка в мрака на слънчевата система

слънцето се продънва и увисва оплезено
върху алчната бесилка на системата
владетеля насреща му князът
се хили с нулата на липсващ зъб
космическите ветрове се смеят и пада
завесата пияни ядрени комети –
в сърцето на тоя апокалипсис
в килията на свободата си хората
фърлят унилите зарчета на мечтите си
надявайки се всякога на добрата поличба

 

dead socialism

отровният корен на вечното зло
расте в сърцата ни
и пристрастява –
избирай между разните му вариации
избирай между поражението и алчността
избирай между аборта и злобата
избирай между нещастието и съдбата
избирай между нищото
на моите обещания
и това че не вземаме пленници
знам че не си
склонен да живееш
победителите са уморени
прекрати разискванията
запази баланса
умирай коректно
знамето се
вее

 

позоваване

слънцето в душата ми
гори
като танковия дизел B-2
трудно
дори при пряко
попадение

 

писмо в бутилка

толкова насилие
любов
неравенство на закона
изнизване на жълто

 

духовен наставник

питаш ме: още ли
не си умрял
не –
ти ме научи да живея напук
на говната от думи
наречени литература
философия и
поезия

 

незрима география на светлината и началото

един ден ще бъдеш до мен
и аз няма да напиша нито ред повече
знам къде ще стане това –
от обратната страна на небесата

 

last words

сведох всичко до теб
а ти ме сведе до пръстта

 

към теб и спасението моя зов крилат

това не е любовно стихотворение
не е и глас от арфата на ужаса чуй ме
ако можехме да се спасим един от друг
истинското Спасение нямаше да е трудно

 

щастие

когато уби душата ми
ти ме спаси от живота
опасан с веригата на думите
склонен в нозете ти роб
така ще ме намери смъртта
навеки признателен

 

скромен въпрос на музата към поета

зная че си похотлив звяр
и смъртта те държи за кура
но защо пишеш поезия

 

***
забравям годините мрак
забравям черната меланхолия
забравям всякаква радост
забравям лъжите

ти си единствения стих
който не успях да напиша

 

принос към история на печалите

единственото
по-хубаво от това
да ме има като поет
е да не ме е имало
като човек

 

зануляване

какво си имал та да го загубиш
в погребалния мрак на вселената

 

скрижалите на сърцето

искам да те отнеса като мръсна тайна в гроба
искам Страшният съд да е днес и да се разкрият
скрижалите на сърцата за да лъсне истината за мен –
че всеки миг ти беше зърното което засявах
в кървавата плява на зверската си душа

 

the graveover

остава ни само
един последен изгрев
и безкрайност на светлината

 

пръст от пръстта

щом се откача от котвата на времето –
всичко което съм измечтал за теб
ще се сбъдне в небесата

 

абсурд & истина

две неща са сигурни на този свят –
смъртта и вечната
любов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

така те обичам

когато те гледам в очите
виждам само
своите мъртви родители
които ще обичам
винаги
повече от живота си
в който
никога не успях
да ги срещна

 

кукери

в дома за сираци
големите вечно ни плашеха
че ще дойдат кукерите
и ще изгонят от нас
злите духове
изобщо не дойдоха
и сега когато
минават покрай нас
през зимата
никога не стигаме
до тези
които ни обичат
защото се страхуваме
от себе си

 

влизаш в сънищата ми
целият покрит с мехури
като фреди крюгер
който трябва да бъде кошмар
и да не се събудя повече
а аз
се усмихвам
защото
вярвам че си изгорял
от любовта си
към мен

 

старост

искаме пак да направим
заедно снежен човек
но нарочно изпитваме страх
че е възможно да се разболеем
за да вярваме още
че вън
времето е по-студено
от спомена без детство
вътре в нас

 

непушачи

влюбвам се в теб
като отдавна излязла
от мода
клечка кибрит
която още се моли
за пламък
в сърцето ти
заето
от запалка

 

урна за щастие

откакто те изпепелих
държа
праха на сърцето ти
на дъното
на кутия от скъпо кафе
което още мирише
никога не заспиваш
напълно

 

***
цветовете изяждат
лицата
на снимките
които искат
да е черно бяла
любовта им
за да са сигурни
че наистина
ги е заснело
времето

 

***
                      На В.П.

мълчанието може да е
Бог
само за тези
които не обичат
с думи

 

***
животът след теб
е кафене в малък град
където хората се смеят шумно
за да не плачат
а аз мълча
и им вярвам
така както вярва сиракът
че опаковката от шоколад
все още носи вкуса му

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
В тишината
на зимното утро
вървя през
снега на живота
към топлия дом
на забравата.

 

***
Ще разкъсам
душата си
на прости изречения
и ще ги нарека
поезия.

 

***
С крака
висящи надолу,
седиме двама
на моста
и гледаме
влакови релси
и жици,
самотни обувки,
бели лястовици
и тихо се молим
за чудо:

да полетим.

 

31

Ще те целувам
под звезди
и фойерверки,
сред звук на тапи
и фишеци,
със устни,
по-искрящи
от бенгалски огън.

Ще се опивам бавно,
сякаш от шампанското,
от бързи обещания
за нови навици и срещи,
които знам, че няма да изпълним,
но въпреки това си даваме –
ей така, в духа на празника.

Накрая бавно ще заспим
ето там – във ъгъла,
без помен от надежда,
заедно със старата година.

 

Ирония

Да говориш
за минало
с бъдещето
на любимия.

 

Около 1:30 през нощта

Върни се и ще ти чета
поезия, която не разбираш –
била тя моя или чужда.
Върни се и ще ти варя кафе
по шест пъти на ден,
което няма да изпиваш.
Върни се и ще слушаме симфонии,
които ще те отегчават.

Върни се,
за да мога да се върна аз.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

мачкам гроздови зърна –
по ръцете ми се стича кръв
от първороден грях

в съня
глава полагам
върху отрязаната гръд
на мама

 

лолита

ръката му протегната
над бездната

сочи теб

сред руини от минало
сред отломки от желания
на ръба на камъка
между вчера и утре
между Набоков и Бог

където
времето е спряло

 

краят на изложбата

 

стените са голи и

безмълвни

висят въжета като разкъсани

бесилки

неиздържали тежестта

на вдъхновението

 

50 нюанса нощ

всички пътища водят към ада
търся те под светлината
на улични лампи
откривам те в забързан силует
пред витрина на Версаче
обръщам се без посока

в мен бушуват сенките на всички
твои спомени

 

on my way

моят начин да общувам
е да наричам нещата
с истинските им имена
и да говоря за тях

твоят е
да създаваш светове
от паралелни реалности
в които общуваш с мълчание

там е студено
от отсъствия

 

пътят се изгубва
превръща се
в осова линия
многоточия от тирета

като импулсите
в телефонната слушалка
когато те няма

 

падна гръм и запали
старата черница на село
клада висяща между земята
и небето
димът обви двора

когато всичко свърши
остана само овъгленото стъбло –
черна антена
към Бог

 

есенна буря

колко много думи
паднаха в краката ти
нечути

 

слънчогледите умират
през септември
свели глави от тежестта
на изгубеното лято
затворили слънцето в малки
черни сълзи
които се ронят по пръстите ти
и ти не можеш да ме докоснеш

скривам лицето си
обезобразено
от кратери мълчание

 

нощите

дълги сенки от минало
което не иска
да си тръгне

 

всички стихове водят
към Теб
всички думи съществуват
чрез Теб
а накрая на пътя
откривам себе си

 

Стихотворения от книгата „Опитомяване на камъка“ ( ИК „Знаци“, 2016)
списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Фарът

Дори
докато
спи
отново
сънува
само
морето.
Приижда.
И се отдръпва.
Не може да
го спре.

 

Рози

На този
сорт рози,
на който
не мога
да се сетя
името – на
него ще
кръстя
любовта ни.

 

Последователност

Първо
ме издълба
като тиква
за Хелоуин.
Даде ми очи
да те виждам.
Устни да те
вкусвам.
После
запали
светлината.
И накрая
просто
ме окачи
на ъгъла
на къщата си.

 

Проблеми

Първата ни квартира.
Толкова е тясно, че
няма място
за проблеми.
Проблемите
са нарцистични
по природа.
Обичат да се
говори за тях.
Обичат да имат
пространство
да се движат
свободно.

 

Точно

Аз съм
на точното място
с точния човек
в точното време
в точната роля
с точното желание
в точното заведение
казвам точните думи.
И скоро си тръгваме
от скука.

 

Страх

Пърхаш
неритмично
като хриле
на уловена
риба.
Всичко,
което искаш
е да ти подаря
живот.
Но аз няма
да те хвърля
обратно
в морето.
Няма.

 

Филм

Забравят да
пуснат осветлението
когато филмът свършва.
Става навалица.
Блъскане във тъмното.
Дали и в живота
филмите не свършват
на загасени лампи?

 

Опразват се
моите спомени – гнезда,
остават многоточията
мислите зад тях
тъгата,
скрита в мидени черупки,
хамакът на зелената
ми вяра и профилът
ти в очакване на
циганското лято.

 

Задръстване

Ако не бях
попаднала
в това ужасно
задръстване
щях да дойда
навреме.
За да видя,
че те няма.

 

Изход

Има изход.
Има изход.
Само трябва
да се разменим.
Аз ще бъда ти
и ти ще бъдеш мен.
И тогава ще
ме видиш.
За първи път.
И аз ще видя теб.
За първи път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
по-добре да пишеш
за овчари
които са
убили децата си
и нахранили добитъка си с тях
отколкото
за зелени дръвчета
споделена любов
и есенни листа

 

фарс

ще завивам краката ти
всяка зимна вечер
докато ръцете ми не замръзнат

 

***
ще продължи ли
дъждът
да изчезва
в нас
след като отлепим душите
и залепим телата си
над облаците

 

реквием

не донесох нищо
на погребението ти
защото всяко цвете
което някога
съм докоснал
е вече мъртво

 

ад

иска ми се
да вярвам
че съм смирен
като мечка
през зимата
на приспивателни

 

мазохизъм

хвърляй чаши и чинии по мен
и ме ругай докато ги събирам от пода
но ми обещай
че повече никога
няма да забравим
да умираме

 

дали
ако някой ден
разбера какво е истина
ще полетя
като монах
изпитал нирвана
или медитирал
през целия си живот
или просто
тялото ми ще изгори
и димът ще ме повлече
към най-близкия
публичен дом

 

колко дълго
ще кашлям спомена
за теб
отделил се в гърлото ми
от последната ни целувка
която отново
мислех за първа

 

***
ще ти подаря четка и бои
ще ги отвориш
и на платното на смъртта си
ще рисуваш цял живот
как аз
броя картините ти
и не ми омръзва
макар да е само една

 

животът ни
се превърна в театър
в който
антракт има
само
на великден

 

страх

да се събудя
като ранена муха –
да не мога да преча
на всеки поет
музикант
и народен лечител
с жуженето на крилата си

 

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

 

знаци

спрях да пиша поезия
в мига в който
разбрах
че за любовта
няма страница
няма нито едно изречение
нито ред
а само три
вечни въпросителни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вечеря в червено

Да обагря приборите ти с кръв,
да подредя храната азбучно,
да говоря за неживите стойности,
да затворя клепачите на тихата жертва,
за да прочета последната й изповед,
да изхвърля вечерята на плъховете в канала,
да потъна след нея
до Възкресение.

 

Очите на слънцето

Ливадите се къпят в усмивките
на слепи деца,
играещи в кръг
със самоубийствените кабели на сешоари
на майките със побеляващи коси.

 

Момичето&Тръмп

Най-накрая се случи.
Републиканците победиха на изборите,
излязоха от щабовете недостижими,
сюблимни като Гео-Милевите септемврийци.
Новината хваща всеки втори самолет
обикаля света, преспива на тропически летища
запознава се с музата в най-чистите й белези,
приближава седалките, говори с акцент.
На седалката отляво вижда всичко,
от което е избягала.

 

***
Генерал Радев не ти е никакъв
не ти дава нищо освен заблудата
че за теб има бъдеще
че си на страната от истината
и такива като теб
не са тотални аутсайдери.
Твоят президент милва главата ти
с обаятелни речи
любовта на народа
и те защитава с брутален шамар
от това, че на никой не му пука.
Не ти дава нищо повече от това,
което сам даваш на себе си
което сам
взимаш от себе си.
Сега разбра ли защо ме боли
от ръцете ти?

 

Нова година

годините на голямото знание
завършват в изоставен парк
по върховете на пречупените летви,
вандалски белези от
прогимназиалните истории;
часовете на всичкото знание
завършват в синини от удари.
дежурните допушват цигарите си в студа,
превръзките се оказват недостатъчни,
събличаме стените на чакалнята,
докато някой наблюдава фойерверки.

 

Забравям защо съм оставала

Двата края на поточната линия се свързват
братята славяни пускат газ
на по-евтина цена
кефим се като зареждаме запалките
купени някога, по някой недодялан повод
и караме коли с олющени уредби
газови резервоари камери,
в които принадлежността завира,
циганите цял един народ
намират спасение.

 

Албинони от гаража

Разглежда старите проекти
Върху препълнения си работен плот
Някога работел толкова по-слабо
Казва и не получава отговор.

 

Видение

Повторението ти набива в главата
всичките глупости,
които да осмисляш
докато тя спи до теб
толкова гола
толкова твоя
красива и сложна
на никого друг обещана.
Ти ми каза,
запомняш проклетите думи
без усилия, без никакво писане
паметта ти, повтаряш, те спасявала
от просяците по чуждите булеварди.
Запомнил си най-безопасния
спокоен, нефатален маршрут
без врачки и млади активисти на хормони
без нищо, което да искаш да помниш.
Вървите ръка за ръка
през безбрежния свят
лабиринта на просяци;
ти не вярваш в глобално затопляне
продоволствен проблем
и глада във Америките;
стискаш хартия във джоба си.

 

***

Ще кръстя пламъците с имената на децата си,
нищо друго няма да остане след тях.
Кожата ми става черна в пещта,
за да ме доближиш до себе си;
не възкръсвам и работата се проваля,
а пръстите ми са пътеката на Хензел и Гретел,
по която никога няма да се върнеш

 

***
Единствената ми надежда е един ден
в часа на безсмъртието
да целувам студените ти кости,
тленната ми коса – във ръцете ти,
пред очите ти последните писъци –
безбожни молитви за дъжд;
единствената ми вяра
не е за живота в спасение,
не е да откривам галактики,
да кръщавам децата си от друг
единствено с твоето име.
Това не е поезия.
Това
е отчаяние.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

нова година

ще се натровя с джин
и ще гледам
под сянката на зарята
как вечността поглъща моментите
и ги изплюва обратно
в стомаха ми

 

***
няма по-дълго присъствие
от това на златото
върху безименния пръст
или когато влизаш в мен
а устата ти мирише
на сбогуване

 

събота следобед

паяците в спалнята ни
остаряват бавно
като цигара от която
само въздухът си дърпа
сезоните свършват в нас
и единствено думите
изтичащи от чешмата
засищат търпението
на слепите ни пръсти

 

***
челото ти кърви
с едната половина на мозъка
отдавна си в ада
а с другата знаеш
че само височините
са приют за обичащите
но тази зима
ще спим отново на ниско

 

***
с теб не притежаваме
дори една стая за двама
в чужд апартамент
а сянката на нашето дете
въпреки това рисува
по тавана и стените й
в безцветно

 

отрова

отсъствието ти
се проточи като първа среща
на която ще поникнат
всички неядливи гъби
и отново ще те
видя в гръб

 

***
ти си картина рисувана с вятър
само голотата ми
изтрива мълчанието
когато сме навън
крещиш в ухото ми безсилието си
да избягаш от този портрет

 

имам ръце
по цялото тяло

дръж ме
защото стръмнините
биха ме погълнали
както вятърът
издухва минзухарите

искам само
да заживея
в потта ти
и да те прегръщам
отвътре-навън

 

***
на брега на морето
сънувах две отворени очи
преди отново да потъна
в себе си и останалите
мъртви вълнения

 

***
ти си пяната която
се получава само след сблъсък
поглъщаш всичките ми острови
и ме отвеждаш в открито море
където небето
е по-близо от пясъка
и ние забравяме
имената на своите двойници

 

***
календарът отново
смени любовницата си
свалям кожата си
като листо
и всичко което
искам да науча
е как се оттегляш без писък
от минно поле
от предсказанието на врачката
от старите снимки
или как оставаш в себе си
след това което
е влязло насила
докато си чакал
посещението което
никога не идва

 

спасение

когато бъдещето ни погледне
с котешки зеници
ще слепим тела в чаршафите
за да паднем по гръб

 

паметта на сърцето

погледите са неясни
увисват в края на изреченото
и втвърдяват бронята си
след всяко взиране
за сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Сложих ти рога
сега те преследват
заради трофея.

 

***
Езикът ми
се надървя всеки път,
когато изрече името ти
по погрешка

 

***
Влюби се в Алцхаймер
аз станах незначителен,
чуждопоклонничка.

 

***
Търся клавиатура,
която да изпитва
оргазъм всеки път,
когато изписвам
името ти на нея.

 

***
Хванах те
да крадеш
съня ми,
но се направих
на незрящ,
за да потвърдя
поговорката,
че любовта
е сляпа.

 

***
Нищо в теб
не ми е
толкова чуждо
колкото
тялото ти,
предоставяш ми го
на лизинг,
но то отдавна
е собственост на друг.

 

***
Гласът ми
е ехо
в предизборна
урна,
засрамен
търси изход,
за да не е
поредната бройка
на следващата
политическа курва.

 

***
Повярвах,
че може
да си моя.
Беше
хубава илюзия,
като
Сън в лятна нощ,
би казал
Шекспир.

 

***
Нарисувах
червено сърце
в снега пред
дома ти
всички го видяха
освен теб
подмина го
подмишена
от далтонизма си.

 

***
Обикалям
в навечерието
на Хелоуин
маскиран
като будител,
всички
прозорци
са тъмни,
нима
съм закъснял!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017