Категория: Поезия

Отражение

В огледалната повърхност
на книгата
тя видя себе си
красива.

 

***
Броя мъжете,
които ме поздравяват за Осми март.
Те са двама –
един, който видимо ме обича,
и още един, който знае
как се държи
китара.
Дори баща ми не го прави.
„Татко!“ – скарвам му се мислено,
нищо, че е на осемдесет и седем.
„В следващия ни живот
аз ще ти бъда баща
– айде, може и майка –
ще те водя в парка,
в зоопарка,
на куклен театър,
ще ти покажа изгрева над морето
и залеза в планината;
денем ще гледаме птиците,
нощем – звездите…
Ще те държа за малката ръчица,
и ще те уча
да обичаш.“

 

***
Проблемът –
един зелен,
обикновен въпрос,
сънувал нещо лошо
тази нощ.

 

***
Чух, че се звъни.
Изтичах, отключих вратата.
Погледнах през шпионката – никой.
Отворих, с целия риск…
Отвън,
на тъничка нишка,
висеше едно паяче
и се усмихваше.

 

BG

Тука всички се познаваме.
Иде ми да поздравявам
жените с оранжеви престилки,
които измитат тъмното
в седем сутринта.

 

Днес

Днес срещнах един ангел.
„Приятно ми е, каза той,
името ми е – Приятел.“
Пихме кафе
и се усмихвахме.
После
той извади от ръкава си една звезда,
хвърли я в небето
и аз видях,
че тъмнината е измислица.
„Отвсякъде
можеш да виждаш тази звезда, каза,
за да не забравиш,
че съществувам.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Приготвяне на багажа за път

Животът ми в малко се побира.
В раницата пъхнал съм прилежно
две тъжни ризи
и чифт
от най-самотните обувки.
В отделен джоб си нося
греховете.
Понякога тежат, но карай.
Какво ми струва –
ще натъпча
и една несбъдната любов
отгоре.

 

***

Любовта е кофти татус,
влиза
дълбоко под кожата
и после
няма изтриване…

 

Уроци по рисуване

На този свят
всички се раждаме –
черно-бели човечета.

А после сред контурите
започват да се раждат
цветове:
червено и тъжно;
омраза и студ;
страх и надежда;
дъга и небе.
Рисуваме един върху друг,
но най-вече цапаме себе си.

И животът, не щеш ли, започва
да прилича почти на изкуство –
сред безброй идиотщини
се случва и малък шедьовър.

 

13 декември

В такива сутрини умираме.

В дни като този

Господ изтупва
белите грехове от душите ни
и те се посипват над земята.

А долу си мислят,
че ето – най-после
дошъл е снегът.

 

Еволюция
Когда закончится нефть
Ю.Ю.

Когато затворят
всички бензиностанции
и сложим край на петролния век,
има шанс за маймуната –
да слезе от бавареца
и отново да стане човек.

 

Защо се самоубиват поетите?*

От две седмици звъня да ги питам.
?!?…
Вероятно им се повръща от нас
и нашия мелничен ритъм.

(*Из „Смешна игра с въпроси,
на които не търсим отговор”)

 

Глобализация

Китаец с камера
пазарува под Пратера
най-новата стока,
дошла от Китай.

 

Моят дракон

Моят дракон
е съвсем обикновен дракон.
Не знае какво е инфлация
и не може да си направи кариера.
Предпочита да се надбягва със залеза
и да хапва студени спагети
от вчера.

Моят дракон
не знае какво е луксозна почивка.
Той няма паспорт
и не пътува
по екзотични маршрути,
но когато разпери криле –
обикаля Земята
по няколко пъти.

Моят дракон
е наивен и глупав.
Той все не разбира
страстта ни към тухлени клетки.
И още не схваща, горкият,
колко щастие можем да сбутаме
в нашите мебели,
хладилници,
печки.

Моят дракон
е необразован и смешен.
Знае само как да обича.
Разбира тъгата и болката,
подкрепя ме
с всичката своя
драконска сила…
И толкова.

Моят дракон,
да знаете, е истински дракон.
С бронирано тяло, сърце от жарава
и чувства по-крехки от креда.
Но от време на време
ме обземат съмнения:
Къде свършва дракона
и къде почва човека?

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

липсата като цунами

без земетресения
не е имало разклащания на подземните кори
нито на сърцето, нито на ума
животът е спокойни води, от които изневиделица се издига планина
изригва вулкан, сгромолясва се небе
и залива като цунами
липсата
липсата от човек, от разговори, от мълчания
липсата от изгубеното
липсата на миналото, на което е било и никога не е било
и никога няма да бъде
просто спомен
но липса
липсата като цунами.

 

някъде другаде

някъде другаде
някога другаде

вятърът тихо развява чаршафи
облаци се движат по небето
ръката ти в моята в твоята
ръката ти
ръката

някъде има къща
прозорци без завеси
стаи без стени
камина без огън

боси стъпваме по дървени подове
преминавам през липсващи врати
събирам светулки
нося ги в шепата си
нося те в шепите си
нося те
в сърцето си
нося те някъде
другаде
някога
другаде

 

1.8

има тълпи, в които всички мълчат на еднаква честота.
в които очите блестят на еднаква чистота.
като свързваща нишка между точки.

 

стран:н:ици

шия.
татуировка на птица.
всяко туптене
разтваря крилата.

пръсти.
татуировки на букви.
всяко здрависване
създава нови думи

метро.
незнанието на хората
как пиша
поезия по тях.

 

някои хора са котви

някои хора трябва да са котви
да те връщат назад, но не като да те дърпат
да те дърпат назад, но не като да те връщат
завинаги обратното точките всъщност
са малки кръговрати
завихряне на вселени
орбити, релси на влакове-планети
и планети-влакове
вечно повтарящ се тон без да помниш цялата песен
като сплитане на пръсти
като зеници като потъване
и после вдишване.
някои хора са котви
стига да си ги измислиш

 

вече

забивам кости вместо фиби в косата си.

нощите крият безкрайности.
далекогледи душите ни
взират се в онова, дето е най-вътре в нас.

не търся завръщане.

летните дни са глутница
затворена натясно.

 

***
не са важни сълзите,
а дали има ръце, които да те хванат,
когато пропадаш навътре.

 

или може би обратното.

камъни на очите.
семена в сърцето.
или може би обратното.
затварям светлината в косите ти, в миглите ти, в дъното на това, в което се гмуркам.
пръстите ми стискат омачканата хартия на която някога съм изписвала името ти.
хиляда начина. моето име. твоето име. моето име.
колко пъти съм подстригвала косата си докато те чаках.
колко пъти съм измивала лицето си. съм прехапвала устните си.
кръвта е сладка. кръвта е солена.
или може би обратното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

auto reverse

Аз ли да ти кажа
или сам ще се сетиш,
че фасовете,
които тъпчеш
в асансьора,
са от постоянното
сваляне и издигане
на пушека
между нас?

 

***
По първи петли още бълнуваш името й.
После изпираш в росата
шала й.
Преглъщаш слънцето от очите й.
Държиш сянката й за ръката.
Въртиш си музиката на токчетата й.
Виното е за онова време,
в което тя си отива
без да е идвала
и когато си готов да я дорисуваш
думите на боите не стигат.

 

***
Само твоят Бог плаче с мен докато не броиш стъпките,
с които се отдалечавам.
Олеква му – едно сърце по-малко.
Един издъхнал рай на суетата

 

***
мерим си гравитацията
между да и не
имаме навика
да се отказваме по средата
отрицанията не се доказват

 

***
Гледаш ме право в очите,
а аз хипнотизирам свободата.
Мъчиш се да искаш всичко или нищо,
но с половин уста
и моето всичко
се превръща в твоето нищо.
Не забравяй да ми благодариш,
че ти давам мъдрост
вместо милост.

 

***
Дали ще започнеш от долното копче или горното копче,
разминаването е винаги
от разминаване.

 

***
Влакът на търпенията ми е
под планината на егото ти.
Не влизай в тунела на моите мълчания!
Там две безсъзнания не могат
да се разминат.

 

***
В съновника няма тълкуване
на чувството,
с което те сънувах.

 

***
Нарисувах си въпросителни вежди, а заваля нежност
от очевидното
и сме точно толкова истински,
колкото са се договорили
еднооките нощи.

 

***
Преди да си свием цигара,
да измием ръцете си.

 

***
Сърцето ми е строго охранявано
от страхове за утре
защото вчера
парната ютия на безразличието
опита да изглади
кардиограмата
му.

 

***
Ловите вещици в убежищата на своята ярост,
а е времето за избор
дали да вдигнете щорите,
дали да позволите на зърната
от градушки
пиърсинг върху прозорците на душите ви.
Заради прилепите ви – мишки
слънцето не пробива.
Дупка в ухото, зараснала
от липсата на обеци,
които да
спомнят бой на петли в кървави обещания.
Колко е предвидимо да осолите мравките
и да не им давате да ви газят.
Все сте големи на думи и на агония…
особено по избори,
докато вещиците управляват яростта ви.

 

alea iacta es

Отвъд реката,
водеща до Рим
и хуморът е неуместен.

 

***
Всичко е наред докато гледаме цветята отгоре.
Отгоре, а не от високо!
Защото цяла вечност
ще дишаме корените им,
а те все така ще гледат слънцето.

 

***
Сърби ме ахилесовата пета,
когато се катеря
по върхове и облаци,
пред погледа на всички тъжни птици.

 

От дъното

Черната кутия на самолета
потъва с тайната, че не отказах цигарите заради теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017