Категория: Поезия

*
С една съвсем определена нежност
няма
няма да съм нежна повече

Сплетени ли са превързани ли са
Ръце сърца аорти вени панделки

Увертюрата е в станиола кой
поиска всъщност шоколад
и кой
не каза давам

нито взе

 

.. IT’S THE FIRST DAY OF THE REST OF YOUR LIFE…

Ако това е първото стихотворение
от всичките, които ми остават –
ще го оставя

с много отвори и гласни за промушване
в нагънатите лабиринти на поезията
няма
да му свивам думите и музите,
сармите, бандеролите и ДДС-тата
ще го науча да е щедро
и разглезено
в митологията и флиртуването с всяко чудо

да възнегодувам
няма
ще приема
шаблонните му прилагателни
и напъните му
в баналностите, романтичните му пориви и
цялото
ухажване с цветя и рози и чорапогащници

– да кажем, че любовница му е Вселената, а тя не се задоволява с малко –

ще понеса тъгите му
речитатативите
инерциите му да се римува
като капризен пубертет
Ще-то му ще бъде привилегия
и ако ще
да ги оплеска някъде нещата

няма
да се караме
с първото от моите оставащи
стихотворения

ще му дам да се напише
времето
и ще го запратя зад гърба си

да живее

 

КНИГАТА НА ЗВЕРОУКРОТИТЕЛЯ КЛОКОЧИ

Отдавна
толкова отдавна
не беше се налагало да се посрещам
чашите са три последователни
цигарите са няколко
последователни
и още чаши
още няколко цигари
даже неуспешен опит да вечерям
даже още начини
готова съм да ги търгувам
само
успокойте ме
ви казвам вие време е да ме завържете
сама пресрещната със мене си взривявам
вътре
в гърлото ми осемстотин тигъра
и всичките измислени
ръмжат до потрес
и до земетръс
реално
УКРОТЕТЕ МЕ
вържете ме че хапя ритам блъскам
смея се говоря гадни работи ранявам
хора

И всичко туй защото никога
не съм се плашила от истината
И съм я превърнала в мерило
И все не меря правилно

 

*

Хората
на хората
двери отварят.
Гост в къщи –
и още някой.
Иржи Волкер

Да, знам, че е банално да говорим
за „собствен свят” и „собствени теории”,
но… влез при мен! Кафето е готово,
възглавнички съм сложила по столовете…

Не те познавам, но не се тревожа –
непознаваеми сме всички. Невъзможни сме.
Непостижими сме за себе си, та камо ли
ще разберем, когото сме поканили.

И аз съм малка, глупава вселена –
приятно ми е, казвам се Елена.
Ела при мен, ела да поговорим
за сложността на всяка траектория
за знаци, хипотези и за… времето.
Дали ще завали? Все пак, ноември е.

Непознаваеми не значи непременно
да изоставим всяко намерение
да се потърсим в хаоса от линии,
извън света на собственото име.

Макар че е банално да говорим
за собствен свят и собствени теории,
ти знаеш
много по-добре
от мене,
че сме пътеки
стълбища,
антени…
И да. Възможно е да се разминем,
но… хайде, влез! Кафето ще изстине.

 

Вечерта да се затопля
и да си мърмори
зачудено по свойски някак въпросително
да вдига вежда и да
спуска вежда
харесвам се не се харесвам
и какво от туй
туй-то всичко е въпрос на гледка
откъм точките
откъм запетайките тиретата и повсеместните
житейски пунктуации
Любима,
нуждаеш се от тъмен много
по-подробен плащ
и гънки паяжини
доста нежни и почтено достоверни
Тръгвай просто закрачи
и се обгръщай
по-дълбоко по-уверено все по-вечерно
бъди себеподобна и така
обгръщай се…

Да се затопля вечерта,
да си мърмори…

Естествено, това е само напрежение,пропукващо
в самотната светкавица
на мисълта ми.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Красно село

/навсичкикоитопишатзабабасипонежеемодерно/

липите пред входа
ухаеха на бъдещата ти деменция

панелките бяха наблъскани
като кубични затвори на лудостта
никой не знаеше че си болна
докато не започна да изчезваш по улиците с дни
и вече нямаше с кого да споделям
как плачех тайно под китеника
и си представях че не съм завита
с вълната на черната овца още от раждането
тогава не знаех че насилието е начин на децата да утвърждават болката
за да не забравят че съществуват
после аз забравих
че съществувам

богът на деменцията често поразяваше
най-съвестните граждани
как да не завършиш като мозъчен инвалид
след като прекараш цял живот в ПАН’д’ЕЛКАТА?

започнах да си слагам хартия на тоалетната чиния
когато ходех до клозета
по поръчение на Дева Мария
никой не знаеше че си болна
опрости ни
старите тапети още помнят жълтите крясъци
които се предават по наследство
след първото самоубийство в семейството
след първата студена ласка от майка към дъщеря
аз прекъснах кармичния цикъл
аз бях спасителя на семето
на бащата на децата ми

сега лежиш като неподвижен труп
в леглото
опрости ни че не те убихме в старчески дом
опрощавам те че ме направи човек

 

Пинокио

Синята фея потупа носа на Пинокио с вълшебната си пръчка,
от него се посипа бял звезден прах:
– Пожелай си нещо…
– Искам да стана истинско момче!
Масата се напълни с бели магистрали,
Пинокио щастливо скочи в тях.
Няколко дена след това лежеше
свит на пода и трепереше,
носът му вече бе станал достатъчно дълъг,
за да се обеси на него.
Пинокио затегна примката
и се ритна.
Вече бе истинско момче.

 

*
Искрици живот
трептят в тъмното –
мухълът се е заселил в надеждата ми,
пуснал е корени по останалите ми органи
и е запълнил празнотата
в хладилника,
който ухае на глад.
Червата къркорят в божествен транс –
от сълзите им се роди душа.

 

*
вечеря на свещи
разрязваме филия хляб
с нож и вилица
мухълът е деликатес
само за Богатите
мухълът си има собствен дух
който се явява от последната троха и шепти:
зелени са дните ви
зелени са гърдите ви
блатото отдавна е жабурнясало
и пълно с удавници
а ти плати ли наема?
а ти плати ли сметката за ток, скъпа?
защото восъкът май вече
се стопи по зелените ми стъпала
заедно с мечтите ни?

 

Подуене блус бенд

накара ме да бъда Юда
за да построиш двуетажна гробница на брат ми
и да Му смениш дограмата и тапицерията

скелета на брат ми лежи от години
на долното креватче
скелета на брат ми е потънал в мен
и злобно бърка във всичките ми дупки
човърка в мозъка ми
стиска сърцето ми
само шамарите си ги удрях
сама със светите мощи
когато цветето ми разцъфна
ръцете му станаха човешки

брат ми бе достоен човек
той умря преди да бъде заченат
заедно с надеждата ни за по-добро бъдеще

само хлебарките присъстваха на опелото
пееха за лъжите ти
и вените които се слагаха на масата
и сами се режеха
тогава за първи път познах Буда
и започнах да събирам
домашните ни любимци в буркани
и да ги пускам на улицата
малко преди да се задушат
за да им подаря Спасението

всяка вечер гнева и истерията
идваха да поднасят цветя
на гроба на брат ми

сълзите ти направиха
сухата река
пълноводен квартал на болката

скоро след като царството небесно
се пренесе в дома Му и Го обкичи
със златните венци на моя отец
и Той рече: “ изпих парите ти.
вече не си ми потребна.“
спря да спиш на едно легло с Него
и започна да спиш на едно легло с мен
просто защото новият ни диван беше твърде разскърцан
за разлика от Неговия

Господ опрости греховете ти.
Но ти ще ги признаеш ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Тя

тръните растат
по ръцете й
няма за какво да се хване
очите й изплакаха
небето
няма в какво да се удавят
започнала от малка
да твърди
че тези под влака
са вярващи
защото бил
божествено
возило към Ада

не я намериха там –
хвърли се под
очакванията си.

 

*
Отрязах
косите си
и прилежно
ги поставих
в черна кутия,
изпях им песен
за сбогом.
Всяка година
по едно и също
време възкръсват,
за да се разпръснат
върху рамото ти.

 

Ще

ще счупя всяка кост
от жалкото ти тяло
и стъпка по стъпка
ще построявам дом
когато заживея вътре
всяка нощ
ще ме будиш
със стонове:
– излез за да мога да живея
и аз ще излизам
и аз ще умирам.

 

*
Нарисувай
по дланта ми
наше бъдеще
после я изгори
и нека белезите
напомнят
че миналото
ни е значело нещо.

 

*
без глас
димът от цигарата ти
ми говори
с повече думи от теб
през тежкият
пролетен въздух
рисува онези
изпуснати мигове
които са сключени
между пръстите ни
срива се небето
и ни залавя
сами
на срещуположни пейки

 

Годишнина

ще разбереш
че краят съществува
когато се върнеш
късно през нощта
и завариш
чиниите измити
боклукът изхвърлен
вечерята готова
а на земята тихо
сгушили се
цветята
които сама си купих

 

*
мълчанието ни
се разбива
като вълни
в две високи
и горди скали
които нито обичат водата
нито могат да плуват

 

*
душата ми е клавиш
между твоите пръсти
докосваш ме плахо
защото аз съм пиано
на което за първи
път ще свириш
започвам да
звуча в ушите ти
но се старая да съм тиха
и ако някога
свършат дните ни
ще знаеш
че със друг не бих мълчала

 

*
Вероятностите
да ме усетиш
сменяха
маските ми
всеки ден

изподрах лицето
тялото
безплътните си
реалности

превърнах се в
купчина отпадък

изхвърлих се
и
може би съм себе си
защото
вече не те усещам

 

Превъплъщения

докато се превръщам
в
нямане
тишина
празни шепи
липсващи обещания

докато от гълъб
ставам гарван

докато цветът по лицето
ми от бял става жълт

ти изчезваш незабелязано
за да се превърнеш в мен

 

*
измих от прозорците
пипалата на смъртта
сега блестят
поглеждам се през тях –
просната
сред белия асфалт –
лежа
а ти
наивно пушиш цигара
на дивана
и още чакаш да се върна

 

„Пием, за да забравим, че сме забравени“

ама не дотам
чашата
ни отразява
и ни помни
пресушавам
я
за да си приличаме
за да се разбираме
но мислите ми до една
я нараняват
счупват всяка част
от нея
и на сутринта помня
повече отколкото трябваше
да забравя

 

Очаквания

прогнилата
маска се стича по лицето ти
и се слива
с бездната
в която тече кръвта ни
вървим и тъпчем снега
защото не го харесваме –
него
и всичко което той носи
оставяме черните
си кални стъпки
и мислим
че правим
снежен човек от душите си

 

*
ако
невежите образи
на глухият
ми ум
се родят
може би
ще
съществувам

 

Три поколения

Баба плетеше
есен от листа
на остра кука.
Мама изработваше
зимни, студени часове.
Аз възкръсвах
всяка пролет,
за да им
напомням,
че има и други сезони.

 

*
Колкото по-бързо го разбереш,
толкова по-добре

че няма нищо вечно
умът ти всяка вечер
раздира с остриетата
на спомена
че завинаги е навик
не вечност
между вечността
и навика
ти си недовършена картина

 

След потопа
изковавам
ковчези от
реалности

първият за мен
вторият е само въпрос

ще потъне все един от
двата.
Нека бъде светлина
Боже, това ли е раят?

 

Вероятности

единственото дете
което може би имахме
беше
несъществуващ акорд
сянка между две
несъществуващи реалности
и наше може би бъдеще

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
щастие е да те открия
без да те търся
да останеш без да те моля
да те моля да ме оставиш
и да не го направиш
четеш ми сърцето
мислите всеки може

 

*
вселената е прекалено малка
за обичта ми
животът е прекалено дълъг
ако не ме обичаш
винаги

 

*
намирам белите си коси
само в очите ти

 

*
в битката ни
губещия печели
нова любов

 

*
най-съвършената фигура
е с най-много криви линии
другото е просто
обикновен шаблон

 

*
предлагаш си тялото
и това е най-скъпото
което можеш да предложиш
но си се раздал
и за любов останаха
кокали

 

*
откакто съм с теб
батериите на часовника ми се изтощиха
дори повече от мен
времето спря
живея във вечната зима
а трябваше да е лято

 

*
най-голямата ти проява на нежност
е писъкът на агонията

 

*
името ми е вид пеперуда
често съм в нечий стомах

 

*
на лъжата краката
са я къси
я дълги
но очите винаги
са кафяви

 

известие

фейсбук ме извести
за черната дупка
на отсъствието ти
за мен

 

*
усещам как ръцете ми треперят
тялото ми отказва да функционира
не мога да дишам
откакто ме забрави
цветята на гроба ми увехнаха

 

*
той ме научи да бъда търпелива
аз го научих да бъде силен
аз плаках
той използва силата
която му показах
срещу мен
сега съм по-силна
от себе си

 

*
граматически неточна
е любовта ни
винаги в женски род
мъжкия отсъства всячески
без взаимност на сричките
и се получава нещо като
накъсаност на думите
и бягство от чувствата
все ще те настигне

 

влак

пътува бавно
животът
пътниците сме много
спирките също
минавам през спирка тъга
отбивам се и при самотата
накрая реших да сляза
в сърцето ти

 

*
цигарата
както живота
отдавна изгасна
остана черупката ми
за спомен
на някой турист

 

*
суха си като сламата
под яркото слънце
на изпепелените ни
устни
с които
не можем да си обелим
и дума

 

химикал

даваш ми химикал
да пиша
каква по-добра причина
за любовен роман

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
добър вечер
и отварям менюто
поръчвам си лудост
за цената ще се договорим
когато всички си тръгнат.
познаваш ме по
начина на пиене
винаги двойно
лед за всеки случай
само ако се опаря.
познавам те по
маниерите
носиш ми бутилката
леда го спестяваш
както и чашата.
напиваш ме с фанатизъм
а аз бързам да ти платя
на масата бара и пода
и да си вървя
за да не ми донесеш
втора бутилка.

Ако ме отровиш, утре няма да ми се пие.

 

*
Фар в средата на бермудския триъгълник-
единствен ориентир.
До там не се плува, не се лети,
не (се) съществува
живее се, когато спра да оцелявам.
Ако светлината изгасне
изгубени сме,
но не чак –
очите свикват с тъмнината
а тя най-добре ни познава.

 

Набожно

ще коленича пред Греховете ти
и ще им се изповядам –
полагам ръка върху стара Библия
и впивам нокти
в клетва за вярност към Хаоса, който ти принадлежи.

Страстната седмица е твърде кратка –
опрощението идва с причастие.
(Съпри)частна
си
ми.

 

*
последствия от непоети рискове
действия от незаченати мисли

хаос в сбъднатия ред
и сбъдване в неродена идеология

въплъщение в несъществуващ герой
рай в несътворена приказка

оксиморони в хармония
раздор между ангели във ада

7-те смъртни гряха удвоени
за по-пълноценен живот

п.с. поеми рисковете
за да бъдат оправдани парадоксалните ми наклонности

 

*
И ще се удавиш в последната глътка вино в чашата ми, хващайки се здраво за масата, за да не паднеш. И като видиш фасовете в пепелника, ще се строполиш на земята, осъзнавайки, че устните ми са били последно върху тях. И парфюмът ми ще те удари в сърцето, защото цялата стая е напоена, обладана от него, въпреки че се опитах да ти помогна, оставяйки прозореца широко отворен. Една цигара време не, а цяла кутия ми отне. И когато промилите алкохол изветреят от кръвта ти, ще разбереш, че отговорът на въпроса „Какво правиш там“, е:
Бях тук,
завещавайки ти всички спомени,
И няма да се върна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017