Уастекска дама
Обхожда бреговете гола, здравословна, току-що излязла от банята, току-що родена от нощта. На гърдите й горят бижута, откъснати от лятото. Слабините й са покрити с увехнали треви, сините, почти черни треви, които растат по ръба на вулкана. В корема й орел разперва крилете си, две вражески знамена се сплитат, почиват водите. Иде отдалеч, от влажните земи. Малко са съзрелите я. Ще разкрия тайната й: денем е крайпътен камък, нощем река, течаща по хълбока на мъжа.
Затворникът
(Д. А. Ф. дьо Сад)
à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes…
Завещанието на Сад
НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.
Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво идат да кажат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургически инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?
Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.
Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и съвъкупление?
Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.
Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жюстин живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката
неговото опако, близнака му.
Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменелата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сините скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.
В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява неуморен.
Орел или слънце?
Почвам и почвам отново. И не напредвам. Щом стигна до фаталните букви, писалката отстъпва – неумолима забрана ми затваря пътя. Вчера, облечен в генерално пълномощно, пишех с лекота върху всеки наличен лист: парче небе, зид (неустрашим под слънцето и погледа ми), ливада, друго тяло. Всичко ми служеше: почерка на вятъра, на птиците, на водата, на камъка. Юношество, целина, разорана от фикс идея, тяло, татуирано от образи, сияещи белези! Есента пасеше големи реки, трупаше блясъци по върховете, ваеше изобилия в Мексиканската долина, безсмъртни фрази, изсечени от светлината в чисти блокове почуда.
Днес се боря сам с една дума. С принадлежащата ми, с тази, на която принадлежа: ези или тура, орел или слънце?
Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Octavio Paz, Libertad bajo palabra. Obra poética (1935-1957), México, D. F.: Fondo de Cultura Económica, 2003.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017