Стефан Кисьов – Аз разбирам болките

Росен Тошев, Иди на…

 

Аз разбирам болките на българските путинисти, и искам да ги уверя, че част от мен, една наистина не особено голяма част, им съчувства. Защото знам колко е тежко да виждаш, как обектът на твоето обожание, бившият, обвит с романтика, чар, мистика офицер от КГБ, превърнал се в президент четвърти /или пети?/ мандат, сега е наричан военнопрестъпник, убиец, хейло, путлер и т.н. Тежко е, наистина, мъчително. Та той, според тия български путинисти, е една възвишена, отдадена на великата славянска, православна идея душа. Един полу-бог, светец, ангел на доброто и лошо, който като един свети Георги биещ се срещу змея, се бори с атомните заплахи, спасява майка-русия и т.н. А целият, лош, глупав, джендърски, наркомански, капиталистически свят сега е срещу него, нашия Володя! Мъка, мъка, путинофилска! Няма ли край тоя кошмар?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Означаващи и снаряди

Петко Дурмана, „Двоен портрет #3 – Цар Бомба” (Путин и бомбата)

 

Към войната са отнесени всякакви аргументирани глупости, които не издържат. Колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.

И всякакви дежа-вю дефилират в зрителното поле, но ние вече знаем от Лакан – Погледът е завеса като идол на отсъствие. Секретът на триумфиращата визия е в организацията на неочевидното.

И всякакви морализаторства, но ние вече знаем – етиката на Реалното е извън символни координати.

Господарското означаващо е несъзнавано и неуправляемо в траекторията от невъзможност към импотентност – и какво друго трасира, освен мрачното увлечение по смъртта, която прави от всички нас фикции и само като фикции се справяме с него..

Разделителните линии, те не са геополитическа маркировка, а бразди в Реалното, cut in the Real, съживявани отново и отново под натиска на повторението – и какво друго протича през тях, ако не влечението към смъртта…

Cut in the Real – отнася се до изначалното примордиално означавашо на Лакан – как да се преведе – разрез в Реалното, къртене в Реалното? Нещо като ангели с огнени мечове – изглежда абстрактен генезис, но с какво е по-различен от структурните перверзии на реалните политики и военни стратегии?

Именно Реалното на войната – не само че е непреводимо, но и невъзможно за символизация, да кажем че е пречката за формализация, импас, твърдото ядро във всеки опит за символизиране, кост в гърлото, дедлок, препречен достъп до истината.

Половинчати истини на половинчати светове, бленуващи пълна победа…

Тогава как една империя на истината ще смени империята на лъжата, каквито са геополитическите фантазии на такива като Дугин?

Истината винаги е под формата на фикция, на семблант, привидност, не защото е фалш, а защото истинският свят винаги е липсващ.

Имаме достъп единствено до семблатизация на света, до непризнаване и елиминиране на неочевидното – това са реалните глупости, нали, да присвояваш в дискурс Реалното на войната, да наречеш бомбените завеси „идол на отсъствие” сигурно звучи цинично, но не вършат ли точно това предположително знаещите, пълководците и анализаторите, шринк докторите, коментаторите…

Спомням си как Путин произнасяше Россия със съскащите съгласни. Именно, това е имперското означаващо, което прорязва Реалното (the cut in the Real), за да артикулира свят, но всъщност да причини дори не липса на свят, а самата безсветовост (Weltlosigkeit). Означаващите подредени в структурната перверзия на бомбени завеси от снаряди

Имперското примордиално означаващо винаги под опасност, която самото то е инвестирало в свят несвят. И съответстващите тъпи разсъждения – за какво ще е този свят, ако я няма Россия?

Господарското означаващо на една травма, конвергираща с некро-отпадъци, които й дават живот, съживяват я под натиска на повторението в откровено влечение към смъртта.

Означаващото, конвергиращо с летални отпадъци, за да артикулира обект-причината на имперско желание. Смъртта е моят герой заради една вечна империя като форма на вечно измиране.

Нищо не може да се каже за нещата извън репрезентация.

И тук аз не психоанализирам. Припомням трите постулата на Фройд –

Управлението е невъзможно

Преподаването е невъзможно

Психоанализирането е невъзможно

И ако това изглежда абстрактно, тогава какво да кажем за геополитическите фантазии на един диктатор?

И ако никой не е убедителен, защо да не прибегнем до вицове – в един руски затвор трима се питат за какво са осъдени. Първият казва, аз бях против Попов и получих десет години. Вторият казва, аз бях за Попов и получих десет години. Третият казва, аз съм Попов и съм осъден до живот.

Именно Попов е Реалното на политическото, симптоматичният възел.

И той не може да бъде разплетен, а само съсечен, за да бъде произведен отново, запълващ пролуките на Реалното както вегетацията покрива раните на войната.

Означаващото кърти в Реалното и произвежда реалност, жалки производни субститути – кога Россия е станала Россия и защо Америка отказва да се нарича империя – ето как от нищото на неочевидното Реално се откъртват жалки империи на суверенното нищо, годни да унищожават в самоунищожение, повтаряйки хегелианската схема – от нищото през нищото към нищото.

Именно, травмата на къртещи означаващи и принудата на повторението, съживяващо травмата като заспал вулкан, за да прехвърчат отново и отново къртещи означаващи и реални бомби и снаряди, префигуриращи нещо като свят, светове на не-всичко, за да бъдат засимптомени в семблант светове – до следващия разрив и къртене –пришиваме метафорични имена – предвоенен период, следвоенен, докато войната пронизва от всички страни слабо закрепени и компрометирани светове.

Россия, Дойчланд юбер алес, Америка фърст – не, благодаря

Всяка глобализация е предвождана от милитаризация. Само агресията на влеченията, на влечението към смъртта отключва реалност, за да я дереализира.

Симптомът идва от бъдещето. Сега ние чакаме нещо да затапи плачевната ситуация на война като съживяване на изначална травма под натиска на повторението. Чакаме по-различен симптом, напразно.

Войната не може да се психоанализира, само последиците.

Самото психоанализиране е невъзможно.

Това е етиката на Реалното, която всички не знаем, че знаем.

Ако за Хегел Бог е selbstbewust, за Лакан Бог е несъзнаван.

Аналитикът е в позиция на „обект а”, боклук.

Но човешките животни които се вмъкват в господарското означаващо или в позицията на аналитика, си въобразяват, че могат да управляват и те управляват импотентността на господарското означаващо, конвергиращо с обект-причината на желанието, тоест с боклукчивото, като постоянно сменят позициите си – днес управляващ, утре си боклук.

Забравихме ли наставленията на свети Павел за встъпващите без разлика в Царството Божие, за възлюбените в Христа – нито грък, нито евреин, нито обрязан или не – без разлика.

Човешките животни оковани в разделителни линии под диктата на Едното – те историзират влечението към смъртта, истеризират го, не е ли това гледката, семблатизацията на истината, милитаризацията…

Войните за суверенното нищо, за призрака на една Елена, войни заради една сянка – това ли е неочевидното и кой триумфира в него?

Войните като мрачната същност на безсъщностни светове.

Златомир Златанов

15.03. 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

RapisGames – Завиждам на мама

Петко Дурмана, Дете 39/31

 

Завиждам на мама, тя гледа 1 и 2 канал, където всичко е наред, само трябва малко да се потърпи, и тя искрено вярва в това, и е готова да търпи, заради прекрасното бъдеще. Гледам я и ми се плаче… Това е същото като да кажеш на дете, че Дядо Мраз не съществува…

 

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Никога нацистка Русия тук

Росен Тошев, Иди на…

 

Признавам си: подцених българската русофилия.

Не че не забелязвах пряката й връзка с това да си бесепар, възрожденец и т.п.

Но не съм предполагал, че тази русофилия може да оцелее след нападението срещу Украйна.

Оцеля ergo българската русофилия е съучастничество във военно престъпление с тенденция за прерастване в престъпление против човечността.

Още веднъж: българската русофилия е съучастничество в престъпление.

Българските русофили са съучастници на военнопрестъпници.

Най-малкото, което мога да направя, е да ви блокирам.

Ако случайно сте много талантливи поети или бивши мои студентки, може само да ви разфрендя.

Но това не означава, че не сте съучастници на военнопрестъпници.

 

1. Кой кого е нападнал.

2. Кой се сражава за свободата си и Родината като гарант на собствената, неотчуждимо собствената форма на свобода.

3. Кой е великанът, огромният филистимянин Голиат.

4. Кой е детето, борещо се за еманципация от старостта и фараонската долина на смъртната сянка.

5. Липсата на простота в ситуация на вземане на решение е от Лукавия.

6. Избягването да направиш избор води до преддверието на Ада.

 

Днес бях на кино с дъщеря ми.

Обичайното през уикендите и празничните дни, нищо особено, мола, слаб филм.

Купувах пуканки и изведнъж се почувствах гражданин на свободния свят.

Никога нацистка Русия тук.

 

Вчера минах покрай сградата на телефонната станция на Оборище. Беше полуразрушена, отделни стени стърчаха без покрив в нищото, два багера ровеха из вътрешностите.
 
Гледката беше призрачна, на една пряка от Френското посолство, до скъпите ресторанти и наблюдаващите разрушението буржоа.
 
Това ли иска Западът?
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Подцених българската русофилия

Антон Терзиев, This author has a certificate of correct author / Този автор… (3-5), фотография, принт, вариращи размери, 2016

 

Признавам си: подцених българската русофилия.
 
Не че не забелязвах пряката й връзка с това да си бесепар, възрожденец и т.п.
 
Но не съм предполагал, че тази русофилия може да оцелее след нападението срещу Украйна.
 
Оцеля ergo българската русофилия е съучастничество във военно престъпление с тенденция за прерастване в престъпление против човечността.
 
Още веднъж: българската русофилия е съучастничество в престъпление.
 
Българските русофили са съучастници на военнопрестъпници.
 
Най-малкото, което мога да направя, е да ви блокирам.
 
Ако случайно сте много талантливи поети или бивши мои студентки, може само да ви разфрендя.
 
Но това не означава, че не сте съучастници на военнопрестъпници.
 
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Русистът Дечка Чавдарова за войната срещу Украйна

Антон Терзиев, I See Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021

 

Отново мазохистично пуснах за няколко минути вчера руската телевизия. Продължавам да се изумявам от мисленето на путинските пропагандисти! Светът трябва да знае с какво си има работа – това са машини, които са запрограмирани да изричат лозунги. Сергей Кургинян (театрален режисьор, който би следвало да бъде интелектуалец – негов спектакъл по „Борис Годунов“ на Пушкин гледах през 1989 г.), възкликна: „Кое не е демократично в Русия?“ И то с усмивка и с „искрено“ учудване! Това се казва когато за изразяване на друго мнение освен официалното те заплашва затвор, когато спират Фейсбук и Туитър, когато арестуват протестиращи, когато забраняват дружеството „Мемориал“ и т. н.! Друг някакъв агитатор каза, че изолацията на Русия няма никакво значение, че не ги интересува какво мислят хората по света, че всичко могат да правят сами! Към това може да се добави и позицията на Никита Михалков. Жал ми е за мислещите хора в Русия, за моите колеги, които няма да могат да общуват нормално с другите! Обръщам се към тях: Мы не отвернулись от Вас, друзья! Желаю Вам сил!

А сега нещо за реакциите в България. Въпреки че си давам сметка за митологизацията на Русия в нашата култура, не мога да разбера как може да излезеш на площада и да защитаваш агресора! Все едно, когато бият някого, да си на страната на побойника! Учудва ме и ме възмущава и още нещо: нашият прагматизъм, който стига до егоизъм. Днес някаква зрителка пита участниците в разговор по телевизията „Защо ни занимавате с Путин? Трябва да говорите за цените!“. Тоест, ако убиват съседа ти и той вика за помощ, първо ще си помислиш за цената на бензина! Но да оставим някаква анонимна зрителка – Ваня Григорова от синдикатите каза „Стига сме плакали на чужд гроб!“. Успокоява ме само информацията за жестовете на много хора, които помагат! Дано те да са мнозинство!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Красимир Стоянов – Банални предразсъдъци, свръх-претенциозен философски език

Димитър Яранов, Република (ready made обект), дърво, пластмаса, плат, метал, акрилни бои, 1996

 

Във философията на 20 век Хайдегер е вероятно най-яркият пример за това, как банални предразсъдъци се обличат в един свръх-претенциозен философски език, който заслепява много хора (включително и мен в младите ми години). Питам се, дали днес не наблюдаваме нещо подобно, когато философстващи колеги вадят вода от всевъзможни (пост-структуралистки) кладенци, само за да снабдят с идеологическа подплънка конспиративни теории, че ковид и ваксините срещу тази болест са произведение на злокобни глобални елити, манипулиращи и заробващи човечеството. Лошата философия лесно се превръща не само в кич, но и в идеология, и компрометира с това цялата тази иначе прекрасна наука (да, именно наука!).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Изборите като ментални автоматизми

Димитър Яранов, Типажи от Балканския преход, 50 х 100 см., масл. боя, платно, 2016

 

Процесията евнуси, носещи в кадифени калъфки балсамираните си членове  в знак на мълчалив протест – от филм на Бертолучи ли беше това?

Каквото и да означава процесията, тя се състои от мастурбаторни жестове post mortem  относно изгубения обект.

Този обект съществува само като изгубен.

С избирателите, понесли се към урните, е същото. Те пледират за изгубения обект със същите жестове.

Демокрацията ли е този обект, смазан с реторичната луга на мастурбатори?

Достъпен като недостъпен – и това отключва демократична истерия на споделени (не)лоялности.

Там където има власт, има съпротива.

Но преди тях е кастрацията.

Езикът е тази кастрация, затворът на езика като дом на катастрофиращ свят.

Днес протестите се вършат относно семиотиката на протеста, а не съдържанието.

Изборите днес са извратена форма на конкуренция като  неолиберален отговор на ентропията, уравниловката, монополите и стагнацията.

Предвидено е от Фуко като основна и очевидно пресилена теза за неолиберализъм – конкуренцията измества ординерната обмяна в икономически и социален план.

Нещо повече, трудовата теория за стойността отпада  и една неопределеност заема мястото на фиксираните отношения между работно време и стойност, така че целият режим на размяна попада в алеаторна система на плаващи стойности.

Финансовият капитализъм по същество се основава на загубата на връзка между време и стойност.

Обмяната сега е между тъмни семио-ликвидности, където е невъзможно да срещнеш лице в лице корпоративните контракции на капитала.

Същата неопределеност господства и в политически план. Изборите са умишлено самосаботиране на всеки ред и порядък, на обсолетното понятие за съдба.  Старите либерални ценности са изместени, хаосът на стойността детерминира нищо да не бъде детерминирано.

Което води до завръщане на изтласканото – първичното ни отношение към другия е параноята.

В политиката и на пазара цари това правило – за да оцелееш, другите трябва да измрат.

Капиталистическите некро-политики превръщат влечението към смъртта във витална сила.

Те носят балсамираните си членове към избирателната урна, кастрираните си имена и  гласове.

Шизофренията на фрагментирани тела се преобръща в параноя за могъщ суверен.

Само че преобладават психотици, общуващи с машини като заместител на провалената метафора за Бащата.

От машините за гласуване ще излязат числа, булеановите редици на плюс/минус, да/не.

Фройдовият човек, сменен от булеановия воин, сменен от изчислителния алгоритъм на постхуманните репликанти.

Алгоритмичната сигурност е подменила свободната воля, един имагинерен продукт на монотеистичния бог, за да ни държи в повиновение.

Идентичност на субекта означава изчислителност, база данни, биометрика.  

Кибер-индустриално произведеният индивид, който вярва в своята свобода – но това е парадокс.

Поради недостъпност на трансцендентна гаранция той доверява на машините своята липса, пренесена  като  липса в  символния Друг.

Липсите им се наслагват с липсите в Другия – сепарация  на резониращи травматични тела, която трябва да породи – какво?  Нищо повече от това да направиш от самия себе си обект на загуба, да изчезнеш под означаващото, да се стопиш в менталните автоматизми.

Излишъкът на ред взаимодейства с излишък на непредвидени обстоятелства, контингентност.

Теоремата  на Никлас Луман за двойната контингентност:  система, в която всичко може да бъде различно, се отнася към среда, в която всичко също може да бъде различно. Но фактът, че тази система всъщност е такава, каквато  е, включва докосване на съдбовност.

Именно това докосване (contingere) е въплътено в изборната машина.

Човекът е протезично животно – Прометей му доставя това, с което е забравил  да го снабди брат му Епитемей.

Срязаните небесни пениси на бащите в конвулсивно завещание без наследство призовават за нов народ и земя, но вместо това се множат процесии на  органи без тела с надежда да се пришият към Тялото без органи на Левиатан.  

Държавата  на скопени скопци попада в собствения си кастрационен механизъм, както оня офицер от „В наказателната колония”  на Кафка – той предизвиква драгата да изпише върху собственото му тяло Бъди справедлив – и драгата се разпада.

Справедливостта не подлежи на деконструкция, никой не пребивава там.

Нерепресивната хипотеза за власт е либерална дистопия.

Само психотиците се задържат ненакърними.

Има писатели, които Дельоз наричаше миноритарни. Те нямат родина, нямат роден език, нямат идентичност.

Джойс, Кафка, Целан.

Пишат неразбираемо, фрагментарно, криптично. Сякаш целта им е същата както на психоанализата – да демаскират човешката дебилност, трансценденталната глупост  на света, както я нарича Дельоз.

И той дава примера с  Хайдегер, който “е искал да се присъедини към гърците чрез германците в най-лошия момент от тяхната история: има ли нещо по-лошо, казва Ницше, от това да се окажеш пред германец, когато си очаквал грък?”

Хайдегер, продължава Дельоз, “е наследил грешни хора, земя и кръв. Защото расата, призована от изкуството или философията, не е тази, която претендира да е чиста, а по-скоро потиснатата, бастардна, долна, анархична, номадска и непоправимо minor раса – точно тази, която Кант изключи от пътищата на новата Критика”. Така че вече можем да кажем, че хората, които ще дойдат, които и да са те, са  minoritarian. Това не означава, че те са малцинство. Това не е въпрос на политики  на идентичност, а на процесите на ставане-minor, които пресичат всички нас.

Но възможно ли е номадските миноритарни стратегии да разбият репресивната хипотеза за властта, както се е надявал на същото и Фуко?

Не е ли това первертирана форма на христианските месианизми – царството небесно е за нищите духом…

Тайната на ставане (Werden, becoming) е в неговото не-ставане. Мистерията на машинния phylum при Дельоз не е ли непрекъснат ментален автоматизъм?

Ние познаваме само копелдашката раса на мафията. Сега тя е технологично подобрена кибер-мафия с банки, офшорки, облачни услуги.

Ако парите бяха първия изкуствен сателит за Бодрияр, сега Мъск и Безос го реализират буквално.

Процесията кибер-избиратели с балсамирани кибер-пишки подозират ли, 

че са част  от най-тъмната конспирация на света?

Отиват към машините за гласуване, за да получат обратно своето послание в изопачен, тоест истински вид,  в  което са кодирани гримасите на Реалното.

В условия на алеаторност кое е условието за крайно решение?

Кое е действието или детерминиращият процес за стойността?

И отговорът е  – мощност, сила, насилие.

Фактически става въпрос за неозначени сили и слаби означения.

Повдигаме очи и над нас трепкат холограмно срязаните небесни пениси на бащите и прежулените химени на девиците от Троя, с които трият крепостните стени, за да ги заякчат, както техните далечни дъщери  като банкови служителки ще се учат да затварят сейфове и както гласоподавателите морфират в електронни импулси на менталните автоматизми.

Толкова древен небосвод, толкова нов.

Но от гледната точка на Чужденеца тоя небосвод не съществува.

Не само няма екстериор, но и интериор – също.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Кой е самозванецът

Димитър Яранов, Столът, 55 х 65 см., масл.бои, платно, 2019

 

В съобщение от 4.11.2021 г. Българската академия на науките (БАН) уведомява на официалния си сайт, че събранието на академиците е избрало за член-кореспондент в отделение „Изкуство и изкуствознание“, направление „Изкуство“ Георги Господинов Георгиев. В обосновката на избора се посочва, че „Сляпата Вайша“, късометражен филм по неговия едноименен разказ, стига до финалните номинации за Оскар през 2017 г.“ и че новоизбраният не на последно място въз основа на номинацията за Оскар член-кореспондент „работи в Института за литература при БАН“.

Ако съдим по авторството на разказа „Сляпата Вайша“, избраният за член-кореспондент на БАН и работещ в Института за литература при БАН Георги Господинов Георгиев би трябвало да е писателят, известен като Георги Господинов.

Далеч от самоочевидно е обаче допускането, че новоизбраният за член-кореспондент и работещ в Института за литература при БАН Георги Господинов Георгиев и известният като Георги Господинов писател са едно и също лице.

От една страна, имаме един хабилитирал се през септември със сборник с есета гл. ас. д-р от БАН, който едновременно с хабилитацията си става член-кореспондент в отделение „Изкуство и изкуствознание“, направление „Изкуство“ на същия БАН, достойно представлявано от фигури с калибъра на Антон Дончев, Вежди Рашидов и Иван Гранитски.

От друга, световноизвестен писател, емблематично лице на „градската десница“ и съответно на най-коректните и правилни ляво-неолиберални ценности, които не би трябвало да имат нищо или съвсем малко общо с националсоциалистическите, гербаджийските и чистокомунистическите мутри.

За едно и също лице ли става дума? Кой от двамата е истинският господин Голядкин, кой – неговият двойник? Кой от двамата е самозванецът?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Приветствено слово при връчване на специалната награда на Портал Култура за 2021 г. на Златомир Златанов

 

 

БЛАГОДАРЯ.

Вместо за награди ще говоря за чистите дарове като отстъпени обекти, отказани обекти, примерно света Тереза, сервираща върху поднос отрязаните си собственоръчно гърди, света Лучия – извадените си очи.

Ще говоря за отстъпничеството като тема в дзен коаните – победителят избягва битката, великият пътешественик не напуска дома си и т. н.

Наградите са за нас, но не и даровете, тъй като ако влязат в обмен няма да са чисти дарове.

Даровете са за един несъществуващ голям Друг, който също не влиза в обмен, тъй като ако влезеше, щеще да е само обикновено биващо.

Даровете са поместени в едно недостъпно Друго наслаждение, с което влизаме в досег само чрез сембланси, привидности, прекосяване на фантазията.

Наградите са част от символния обмен, но те внасят и асиметрия, те са с препятствена стойност и стават лесна плячка за меритократската идеология, както я наричат днес.

Даровете – не. Те са радикална негативност, абсолютно контингентното, случайното, което не се нуждае от нас, защото иначе не би било контингентно.

Остава да разберем защо.

Благодаря на портал Култура, на всички присъстващи пожелавам по-добри времена.

Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X