Явор Цанев – Пилците

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

 

Смените бяха по дванадесет часа, а пътят със служебния транспорт изяждаше още от времето. Лошо бе друго – че понякога се налагаше да остават още, докато свърши партидата. Случваше се, когато се прибере, децата вече да спят, а мъжът ѝ да е на петата бира в изтърбушеното кресло пред телевизора. Но не това я потискаше днес.
Пилците идваха на партиди – по-предпочитаният начин да наричат раздрънканите камиони, пълни с метални клетки, подобни на каси за амбалаж. Тя не се беше замисляла защо е по-предпочитан, уж няма разлика, а всички така говореха. Работеше четвърта година на поточната линия и постепенно бе започнала да употребява изразите на останалите работнички. Уморителното стоене прав се отразяваше и на мислите, но работата го изискваше.
Две от колежките ѝ вадеха бройлерите от клетките и ги окачаха в началото на поточната линия. – те увисваха надолу с главите и се опитваха да се измъкнат, но успяваха само да пърхат безполезно. Жените се навеждаха, вадеха следващите и закачаха краката им, тиквайки ги между две криви железа, а пилците потегляха като на миниатюрен лифт, който ги отнасяше нататък. Преставаха да пърхат, а след първия завой на лифта, главите им се топваха в метално корито с вода. Тук някои от пилците правеха втори пърхащ опит, естествено – отново неуспешен. Продължаваха мокри и стигаха до следващата вана, няколко метра по-нататък. Очакваше ги изненада, защото в тази вода протичаше ток и ги зашеметяваше. След него бяха напълно отпуснати, а главите им се люлееха, изпънали шиите.
Така идваха при нея. Напълно безчувствени, зашеметени бройлери от поредната партида. С колежката заставаха на такова разстояние, че да не пропуснат нито един. А пилците се нижеха пред тях. Един за нея, един за колежката… пак един за нея… равно темпо, наложено от поточната линия.
Дванадесет часа, с малки почивки.
Поемаше с една ръка отпуснатите главички, със затворени от прозиращите ципести клепачи очи, а с другата прокарваше острието на ножа по шията – съвсем машинално, без никаква вложена мисъл, отработено с годините движение, от което бройлерът продължава нататък с висяща на парче кожа глава и струйка кръв, стичаща се в поредната предвидена за това метална вана.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея… можеше да мисли за каквото си иска, стига да не ѝ говорят. За четири години този еднообразен труд – всъщност само няколко повтарящи се движения – я беше научил да изключва и да действа методично и точно, докато разсъждава за своите си проблеми.
Ново яке трябва да вземе на малката. Синът е оборудван за зимата, вече е по-голям и не дръпва така изведнъж с ръста. Добре че са в едно училище. Така е по-спокойна. Знае, че в междучасията могат да се видят и ако има нещо, първокласничката да се оплаче или да попита батко си. Добри деца има. Не ѝ създават грижи, да са живи и здрави.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Друго я потискаше. Беше свикнала с миризмата, както с останалата част от работата. Пък и имаше постоянно гореща вода в съблекалните – тя много старателно се къпеше след всяка смяна, защото не искаше да носи вонята от работата у дома си. И как няма да има постоянно топла вода! След като се изцеждаха над кървавата вана, пилците минаваха към помещение, в което ги обдухваха с пара, докато се провират през система от подобни на вертикални валяци уреди за оскубване. Останалите по настръхналата кожа оваляни пера се премахваха ръчно от други две работнички. Нататък ощавените пилци продължаваха по поточната линия, като последователно се извършваха следващите процедури по отделянето на вътрешностите. Работеха общо 22 жени в една смяна, въпреки че повечето от процесите бяха механизирани. Например главите сами се късаха, движейки се между две излъскани метални парапетчета, които в определен момент се срещаха и лифтчето дръпваше тялото напред, а кожата се късаше и те падаха в найлоновия чувал отдолу. Едно от малкото момчета, които работеха в цеха, имаше грижата да отнася чувалите, когато се напълнят, и да зарежда нови, празни.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Ето защо бе важно да е прецизна работата ѝ – точността и дълбочината на сряза с ножа – за да може да върви нормално линията. Отначало бъркаше, но това бе толкова отдавна, толкова време и грижи бяха минали през главата ѝ, че нямаше смисъл да си го спомня. Важното бе, че заплатите се получават навреме, че може да се грижи за семейството, въпреки че се връща у дома скапана и с подути крака. Затова пък винаги имаше топла пилешка супа за децата, както и задушени дробчета към бирата на мъжа ѝ.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
И как го измислят все така, че в края на смените да дойде нова партида! Нито да спрат, нито да продължават… Редовно им открадваха по още половин час за работа, после докато се окъпят и преоблекат, докато се натоварят на служебното автобусче… Добре че ги разкарваха по домовете, какво щяха да правят иначе – птицекомбинатът е извън града. Тя често задрямваше, облегнала глава на стъклото, загледана в замръкналите нижещи се дървета или заревото на изгрева, ако се прибира след нощна смяна. Понякога се зазяпваше в еднообразните блокове от жилищни кутийки и те за миг ѝ заприличваха на натоварените в камиона клетки с пилци, които още не знаят къде са ги докарали.
Опитваше да отхвърля такива мисли и да се радва на живота, на това, че ще се прибере и въпреки че е закъсняла, в тяхната малка клетка ще е спокойно и уютно.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Оставаше час до края на смяната, вече чувстваше краката си като монолитни колони. Защо пак докараха нова партида в последния момент! Днес два пъти удължаваха почивките заради дребни повреди по линията – а сега пак ще останат до късно.
Един за нея, един пропуска за колежката… пак един за нея…
Продължи да работи – поемаше отпуснатите главички и рязваше, поемаше и рязваше… Предпазната ръкавица бе отдавна допълнително втвърдена от кръвта, но тя не обръщаше внимание на това. Друго я потискаше през цялото време днес и не ѝ даваше мира. Беше неясно чувство за нещо обречено, нещо извън нейните възможности да го промени.
Когато свършиха и вече беше под горещия душ, отпускащ и отмиващ умората, пак се завъртя същото потискащо усещане, но тя го отдаде на нормалната депресия в края на продължителния работен ден. Облече се, запъти се към автобусчето, което ги очакваше със запален двигател и весело светещи фарове.
Изведнъж разбра какво я бе тормозило цял ден.
Сутринта, докато излизаше от дома си, срещна съседката с двете ѝ хлапета. Още бе почти тъмно, развиделяваше се, фаровете на колата им светеха весело, както тези на автобусчето сега. Децата се суетяха, докато се качваха в колата, съседката им даваше наставления… Гласът ѝ бе изпълнен с обич.

Когато се прибра, беше тихо, децата явно спяха. Телевизорът работеше с намален звук и сиянието му прозираше през стъклото на вратата към хола. Тя събу уморено обувките си, приседна на шкафчето в коридора и разтри прасците си. Бяха се втвърдили съвсем.
След минута се надигна с въздишка, пристъпи и открехна леко вратата на детската стая. Надникна.
Децата спяха.
Малката бе отвила едното си краче.
Влезе безшумно, съвсем леко и внимателно я зави и се измъкна на пръсти.
Много ги обичаше, но не се поддаде на изкушението да ги целуне, за да не ги събуди. Нека спят… нека спят… – не, не можеше да ги нарече, както съседката нарече своите деца тази сутрин – пиленца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Славея Горанова – Недостатъкът на Мария

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Огромният недостатък на Мария не беше нейната (почти пълна) необразованост, нито нейната (почти неизменна) безпаричност, а незадоволимото любопитство. Пълно, вечно, абсолютно. Мария бе любопитна относно издигането и спускането на слънцето зад хоризонта, относно случващото се в махалата и в хотела, относно причините, тласкащи хората към престъпления и геройства.
Онази сутрин огромните ѝ зеници разкриваха любопитството, събудено от неочакваната тишина в хотелската стая.
– Извинете, има ли някой?
Мария се опита да сложи край на тишината, въпреки че предварително беше наясно, че няма да успее. Тишината погълна гласа ѝ и отново установи пълно господство в стаята. Тишината беше сякаш оживяла – родена да се храни с всеки звук и надежда. Така тишината изяждаше шума от стъпките на Мария, още преди той да достигне до ушите на жената, карайки я да се чувства лека, плаваща по лъснатия под, без да оставя следи – досущ като някое измислено създание, съществуващо само в нечие въображение.
Камериерката се доближи до оправеното легло и се отдръпна – нямаше нужда от нейните услуги. Всичко бе недокоснато.
Мария продължи обиколката си из стаята – провери пода, мебелите, огромния прозорец, който гледаше към залива и през който, ако беше отворен, щеше да нахлува непрестанният речитатив на вълните на Плая дел Кармен. Всичко бе чисто, подредено, без следа от присъствието на гостите. Като че ли те никога не бяха влизали в стаята. Но вчера Мария ги видя: едно високо момиче с наситен загар, прегърнато от рус младеж – атлетичен и със заразителна усмивка. Двамата се смееха – може би на някоя шега или просто защото бяха във ваканция – типични щатски колежанчета, дошли да се позабавляват на юг от границата.
Споменът за смеещата се двойка не можеше да се задържи дълго – той бе твърде шумен. Тишината го прогони и застави Мария да престане да си мисли за гостите и да любопитства за техните отношения (дали наистина се обичаха или само задоволяваха нагона си, като краят на ваканцията щеше да бележи и техния край?) и да се съсредоточи в работата си. Оставаше ѝ единствено банята. Мария разтвори докрай открехнатата врата и запуши устата си, за да не нахрани тишината с виковете си. На пода, точно под прозорчето, което – подобно на големия си събрат в стаята – гледаше към залива и през което също не влизаше речитативът на вълните, върху карминената постелка пред ваната лежаха два захвърлени презерватива и една бяла, замлъкнала ръка. Тя се беше провесила от ваната, приютила останалата част от тялото.
Камериерката изтича в коридора пред асансьора без обичайните за подобна ситуация викове. Жената не спази и навика си да заключва внимателно хотелската стая. Вратата остана широко отворена, за да може всеки, тръгнал към асансьора, да стане свидетел на безукорния ред в стаята.
Вратата я затвори полицията. След известно време те разрешиха стаята да се използва отново от гости. Полицията обаче така и не разреши случая.
Само Мария успя да задоволи любопитството си – след години, когато се запозна с една баба от селцето, което се беше родило и отраснало досами вълните и което продължаваше да се разраства напук на океана, лаком за земя да разшири залива си. Доня Инес беше в траур: скъпото ми момче, горкичкият, племенникът ми, който никога нямаше повод да се усмихне.
– Какво се случи?
– Ай, умря – без да е живял. Научи се на омраза към най-невинното, към едно новородено.
Висока, мургава и красива, сестрата на доня Инес не преживя раждането на дъщеричката си. След себе си мъртвата остави и син. Седмица го делеше от възрастта за първо причастие, което така и не прие. Предпочете да се отдаде на спомена за майка си: той я беше обичал с цялата ярост на полуопитомен мелез, знаещ, че ако загуби стопанина си, остава на улицата, остава без нищо – без дом, без закрилник, без душа.
Децата бяха осиновени от различни семейства, едното от които скоро напусна селото, а после – и страната.
Една вечер през онази пролет, когато щеше да празнува рождения си ден и 21-та годишнина от смъртта на майка си, братът (който винаги се сещаше със закъснение за рождения си ден, но винаги навреме – за годишнината от загубата на майка си) излезе „да дрънне по бира“ както казваше, въпреки че нито пиеше бира, нито излизаше, за да пие. Предпочиташе текила или ром, а по баровете ходеше, за да се запознава с жени. Опознаваше ги напълно, но само до изгрева. Беше висок, добре сложен, неизменно сериозен. Рядко си тръгваше сам от бара.
Онази пролетна вечер, точно преди годишнината, за която той никога не пропускаше да си спомни, младият мъж получи едно предложение, което обещаваше да заглуши – макар и само до събуждането на слънцето – кънтящото ехо от трагедията. Предвкусвайки тишината, той тръгна със светлото момче и тъмнокосата му приятелка – и двамата пияни от коктейли и от жажда за споделена страст.
Бабата от селото не беше сигурна какво точно се беше случило в хотелската стая. Любопитството на Мария трябваше да бъде задоволено от образите, родени от въображението ѝ. Доня Инес можеше единствено да повтори някои от думите на племенника си: не знаел, че е сестра му, какъв ужас!, но когато разбрал, не могъл да я убие, нея – жената, която 20 години бил мразел, не можел, извикал ѝ да се маха, но и другият започнал да вика, той трябвало да го накара да млъкне, сестра му! ужас. . . сестра му тихо си тръгна, но другият остана и викаше ли, викаше ли, докато не спря.
– Умря нощес. Искаш ли да го видиш? В спалнята е. Ела, дъще, ела да го видиш, горкичкия ми племенник, ай, така и не разбра какво е да живееш. Ела да го видиш, искаш ли?
Мария си тръгна с вика, който така и не излезе от гърлото ѝ: остана вътре в нея, преплетен с любопитството ѝ, нероден, но и неумиращ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Светла Андреева – Краят на апокалипсиса

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

 

Напуканият асфалт на улицата пръскаше хиляди частици, които се вдигаха във въздуха, после падаха върху плочника на тротоара, който ставаше пепелявосив. Малките копитца на козела тракаха отчетливо по тротоара, сякаш звъняха звънчета. Като тези на Дядо Коледа. Но не бяха на дядо Коледа, а на един петгодишен сив козел, с бяло отдолу, по корема, и с бяла брада. Зад него, като джавкаха и въртяха муцуни, ситнеха пет-шест кучета. Дребните, с къси крачка и ситнеха бързо-бързо. По-високите, скоклести и слаби, с опърпани муцуни, душеха асфалта. Имаше и две едри, добре оформени и мускулести животни, с бяла козина и с черни петна. Те вървяха по-бавно, като че ли с достойнство и внимателно оглеждаха обраслия с бурени тротоар на улицата. Всичките обаче бяха гладни, без разлика на цвят, височина и изпосталялост.
В този момент от деня улицата в крайния квартал бе тиха, а високата запустяла сграда на бившия промкомбинат се издигаше жалка и оръфана. Настрани белееше трафопост, от старите, с олющена мазилка. Полянката зад него бе пресечена от чер път. По черния път се движеше мъж с колело. Бе надхвърлил шейсетте, слаб и жилест, краката му енергично въртяха педалите на велосипеда. Шапка-жокейка спасяваше очите му от следобедния пек. На гърба му се поклащаше издута брезентова раница. Когато черният път свърши, мъжът излезе на асфалтираната улица и спусна крака от педалите на колелото. Подпря се настрани и се огледа. В този момент глутницата кучета, предвождани от белобрадия козел, се спусна към мъжа. Оглушителният им лай го стресна, мъжът разпери крака и велосипедът се наклони. Кучето с бяла козина и черни петна се хвърли към крака му . Мъжът извика и падна на земята. Глутницата връхлетя. Всяко псе хапеше където свърне. Не толкова от глад, колкото от свирепата настървеност, изострена от глада. Не толкова от омраза, колкото от злост, причинена от безбройните удари по гърба и през краката, нанесени от божественото създание – човека…
Привлечени от суматохата, от сутерена на промкомбината излязоха двама клошари. Единият навличаше в движение лекьосана грейка, а другият надяна издраскани черни очила. В началото видяха само кълбото от сплъстена мръсна козина. Когато се доближиха, човекът вече не викаше, само притискаше ръце към главата си и риташе със свободния си крак. Клошарят с тъмните очила хвана попадналата му наблизо прекършена вейка и я размаха злостно. Другият измъкна мобилен телефон със спукан дисплей и набра 112. Когато къде с викове, къде с ритници клошарите разгониха глутницата, доближиха падналия на земята мъж. Той стенеше и притискаше с ръка нахапаните си крака.По асфалта тъмнееше кръв.
– Хайде бе, какво става? Тези от „Бърза помощ” няма ли да дойдат? – обърна се към другаря си клошарят с тъмните очила.
– Ами не отговарят!
– Мамка им! Звъни пак! На човека кръвта изтича!
В този момент на входа на отделението за бърза и неотложна медицинска помощ на многопрофилната болница двама служители – фелдшер и лекарка, смъкнаха от линейката възрастна мургава жена. Тя охкаше и притискаше с ръце гърдите си, а фелдшерът я прикрепяше отстрани. Тъкмо наближиха остъклената входна врата, когато зад гърба им ги стресна оглушителен вой. С дървени щеки и лъскави секири тумба мургави мъже, сред които и съвсем млади момчета, още деца, се спусна към медиците. Явно бяха се изсипали от двете коли, паркирани с отворени врати до линейката.
– Що бе, да ви такова мамката, що бе, ше лекуваш, ил бой? Кат съм сигани, да мрем ли?- извика най-възрастният, явно съпруг на жената.
Брадясалото му лице светеше злостно, а ръката му размахваше острата секира.
– Че ви изтепаме бе, че ви изтепаме! – крясна младото момче – Баба ми умира, вий нищо не прайте!
Двамата медици застинаха до вратата, невярващи на очите си, а възрастната циганка заохка преправено. Това като че ли послужи за сигнал и циганите връхлетяха първо лекарката. Тя закри лице с медицинската чанта и се втурна към остъклената врата. Останал сам, фелдшерът пусна старата и разпери ръце в защита. По челото му рукна кръв, бялата манта бе омърляна. Телефонът в диспечерната продължаваше да звъни, но вътре нямаше никой. Всички бяха на портала и изумено гледаха боя. Най-после някой се сети да набере 112.
– Викайте полиция, че ще ни изтрепят! – изпищя лекарката, която успя да се промъкне вътре.
След нея затръшнаха вратата, а по-съобразителните я заключиха светкавично.
– Не отговарят! – изшептя дежурният диспечер.
Той гледаше как навън фелдшерът се опитва да избегне ударите на дървените бухалки, но бялата престилка почервеня.
– От полицията никой не вдига телефона! – викна младата медицинска сестра, после се втурна по коридора на болницата с викове „Помощ, помощ!”
На осем километра от болницата, на площада пред голямата каменна сграда, строена през петдесетте години на миналия век в стил „Ранен соц”, по-точно „Сталинистки”, двайсетина млади мъже, едри и здрави, в полицейски униформи, бяха строени в плътна редица. Днес имаше законен протест срещу правителството, предварително заявен и одобрен от кметството. И както се полага, полицията зорко бдеше да не стане нещо. В началото всичко вървеше нормално, сърдитите хора скандираха „Оставка!”, макар да нямаше кой да ги чуе и размахваха юмруци към празните помещения в правителствената сграда. Наближаваше вече пет часа следобед и любопитни граждани се спираха на площада да подкрепят с ръкопляскане протестиращите. По едно време гражданите се вляха в тълпата протестиращи. Това се видя опасно на командира, застанал пред полицаите. Той даде знак и двама от пазителите на реда извадиха флакон с лютив спрей. Сивкавият дим плъзна като облак, но в този момент слънцето се скри и подухна ветрец. Облакът се изви и обви лицата на полицаите. Очите им плувнаха в сълзи и те ги закриха с ръце. Протестиращите се отдръпнаха в недоумение: какво става?! Плътната полицейската стена се разби. Едрите и смели униформени мъже щъкаха по вековните гранитни павета на площада и си подаваха бутилки с минерална вода. Приведени, те плискаха зачервените си и парещи очи. Охканията и подсмърчанията бяха естествен звуков фон, като възгласът „Ебах мама му!” заля като прилив „Оставка!”-та.
В полицейското управление вече знаеха за инцидента, но нямаха време да го анализират. Чудеха се как щяха да заредят автомобилите с гориво, след като цените отново бяха скочили драстично. И как щяха да минат по улиците, след като информационната система бе срината и да снабдят автомобилите с електронни винетки бе невъзможно. Не им оставаше нищо друго, освен да седят над чашите с кафе и да обмислят варианти за изход от внезапната криза. И докато те мислеха, край сградата на луксозния хотел на един от най-старите булеварди настана въргал. Пред входа на хотела, украсен с лаврови дръвчета в дървени качета, с пъстри и лъскави тенти, под които се кипреха кокетни масички за аперитив, кафе и сладкиши, се тълпяха туристи, току що слезли от голям комфортен автобус. Мургавите им лица с широки скули, издължени очи и прави черни коси издаваха, че са от изток, от много далечен изток… И както си бъбреха оживено, изведнъж млад мъж изви ръцете на някаква слаба мургавелка. С едно движение я просна на колене и с друго – кратко и отсечено, преви главата й към тротоара. Спуснаха се и други туристи и жената бе просната по корем. Тя изви глава и започна да крещи, а туристите се скупчиха и тревожно забъбриха на своя си език. Притича пиколо, дойде и хотелската охрана. Изправиха жената, която мърмореше и триеше ожулените си колене, на които тънкият клин се бе избочил. Оказа се джебчийка, тъкмо излязла на работа и попаднала на нищо неподозиращите китайски туристи. И нали владеят източно бойно изкуство, я държаха в яка хватка, докато единият от охранителите се опита да извика полиция. ..
Сара Мандева спря телевизора и излезе на терасата. Под очите й, засенчени с тъмни кръгове на умора и потрес, тежко дишаше градът, притиснат в хватката на душна жега и отровен смог. Кръглото й лице бе побледняло, а косите й – средна подстрижка, леко рижави, бяха полепнали по високото й чело. Колкото по остаряваше, толкова повече се ядосваше на това, което гледаше по телевизията или край себе си. Какво ставаше, какво не бе наред? Дали защото ние, хората, вече не сме нормални, запита се тя, като запали цигара и вдъхна дълбоко дима. Сърцето й претупа, главата й се завъртя и като угаси цигарата, побърза да се прибере. Пусна пак телевизора, но смени канала. Гледаше й се нещо леко, романтично, нищо че бе отминала възрастта, на която, според думите на един неин познат, на жените им се иска нещо розово, на воланчета. „Да върви на майната си с неговите розови воланчета“, каза си тя. Откак бе разведена, нямаше връзка с мъж. А искаше приятни емоции, ей така, дори невинни и необвързващи, дори само някой, с когото да споделя. Не можеше да занимава дъщеря си със своите морални и екзистенциални възгледи. Дъщеря й бе омъжена и имаше син на петнайсет години – в трудна възраст. Дали пък да не замина някъде, каза си Сара Мандева, докато гледаше сапунката, в която снежнобял лайнер пореше водите на Средиземно море, а на борда му се разиграваше поредната любовна сага…
Не замина на круиз със снежнобелия лайнер. Замина за едно градче в Подбалкана, известно с минералните си извори. Късметът й проработи, в петзвездния хотел имаше свободна стая, та сега Сара се плацикаше в басейна. После влезе в парната баня, постоя, легна на отопляемите легла, пъхна се и под приключенския душ.
В стаята си полежа, пусна си релаксираща музика и успя да задреме. Събуди я звук на пиано. Сети се, че в залата на ресторанта, където бе вечерята, имаше бял роял. Среса се, облече малка черна рокля, май й бе отесняла в кръста, но пък подчертаваше огнения цвят на косата й.
В трапезарията бе почти пълно. Намери свободна маса в края на залата и се зачете в менюто. Музикалната пиеса, която свиреше на белия роял млада жена с прибрана на малък кок коса, я разсейваше. Огледа се за сервитьор. Навсякъде по масите бяха насядали двойки или компании. Само тя бе сама. Огледа лицата на хората в салона, всеки бе зает с нещо или с някого до себе си. Само тя бе сама. Нищо, затова пък музиката от рояла бе божествена… И салонът бе много красив. Най-после нещо хубаво, приятно и нормално. След първата водка главата й се замая. След втората се избистри. За пръв път от много време спа спокойно и непробудно. В съня си чуваше божествената музика на белия роял…
Събуди се с главоболие. Надигна се в леглото разчорлена и намусена. Навлече лекия халат, бял като рояла в ресторанта, и излезе на терасата. Под краката й димеше водата от открития минерален басейн. Парите идеха сякаш от преизподнята, а мирисът на сяра бе като на току-що счупено рохко яйце. Намръщи се: нямаше да се топи повече в тази вода. Най-добре да се поразходи из градчето, все щеше да попадне на нещо интересно и приятно. Нали това бе мотото на пътуването й през този уикенд? Нали искаше да избяга от апокалипсиса, който съзираше навсякъде?
След като излезе от хотела, попадна на някаква странна сграда. Бе нещо средно между будка на автобусна спирка и тото пункт. Само че нова, лъскава, алуминий и стъкло. Отпред имаше чешмичка. През процепа на вратата горяха свещи. Чак тогава съзря надписа „Параклис Света Петка”. Виж ти, толкова модерно и необикновено, поклати глава Сара Мандева, чак избива на кич. Зад параклиса се извисяваше ствол на окастрено сухо дърво, чийто край се разклоняваше като вила. Тя отмина необичайната композиция, водена от жаждата за едно кафе. В търсене на кафене стигна до права и дълга улица, граничеща с градския парк. На тротоара бяха наредени малки сергии – неделното градско пазарче. На една продаваха покривки от лен и кенар, на друга – шарени свирки, балони, пластмасови играчки. На третата, най-малката, възрастна жена бе наредила плетени терлици, чорапи и дантели. До нея, на тревата зад тротоара, лежаха три кучета. Какво ли прави сега Бени, сви се сърцето на Сара. Бени бе старата кафява болонка, преди да тръгне, бе поръчала на дъщеря си да я наглежда…Дали бе гладна, дали бе жадна, дали искаше разходка? Във всеки случай, кучетата на тревата бяха гладни, защото когато тя наближи, надигнаха тревожно глави, душейки във въздуха.
Сара Мандева се върна обратно. Бързо намери отворен магазин и купи три кренвирша. За кучетата… Добре де, за кучетата купих, ами за старицата, каза си тя. Взе и един малък шоколадов сладкиш, увит в станиол…
Кучетата излапаха за миг колбасите и се заоблизваха. Сара подаде сладкиша на жената: това е за теб… Благодаря, кимна жената и оправи яката на тъмното си вълнено сако. Бе облечена в черна пола и ниски обувки, а на плещите й лъщеше сребрист шал – явно, подарък от някого. Белите й коси бяха опънати назад. Тя прибра сладкиша в торбата си и посочи с ръка животните.
– Някога – каза тя с тих глас и без да я гледа – Една майка извела детето си да играе навън. То обаче се наакало. И като нямала под ръка нищо, майката го избърсала с парче хляб. Видял това Господ и се разсърдил. Отнел хляба на хората. Оттогава ядем от храната на животните. Крадем от този хляб, който Господ нарочил за тях…
И старата жена погледна към кучетата, които бяха наобиколили Сара и душеха ръцете й.
– Добре де, ама какво мога да направя аз? – каза тя на старицата.
– Нахрани ги, гладни са… Защото ядем от тяхната храна – промълви старата жена и нарами торбата с евтината стока.
Нахрани ги ти, нали много знаеш, искаше й се на Сара да се изрепчи, но й се стори грубо. Забърза обратно към магазина. Застана търпеливо на заформилата се опашка и купи килограм кренвирши. Когато излезе, животните я чакаха до вратата. Тя ги поведе към парка, където разви пакета. Те подскачаха край нея, тракваха зъби и за миг колбасът изчезваше. Сега бяха повече. Имаше дребни, с къси крачета. По-високите бяха скоклести и слаби. Имаше и две едри, добре оформени, с бяла козина и черни петна. Незнайно откъде, до глутницата се появи сив козел, с бяла брада и гърди. На шията му се поклащаше звънче.
Когато се нахраниха, кучетата изчезнаха. От напукания асфалт на улицата се изправи слаб шейсеттинагодишен мъж, който нахлузи падналата си шапка-жокейка и
изтупа дрехите си от прахта. После се качи на велосипеда си и мина край сградата на изоставения промкомбинат. Двама клошари се прибраха в тъмния сутерен на сградата. Единият носеше тъмни очила, а другият – омазана грейка.
На входа на многопрофилната болница двама медици – лекарка и фелдшер, изведоха стара жена – мургавелка, като я подкрепяха от двете страни. Очакваха я старец и младо момче, още дете, които я вкараха в кола, паркирана с отворени врати до входа на „Бърза помощ”.
На площада с вековните павета, пред сградата на правителството, едрите и яки полицаи пиеха минерална вода на малки глътки, изнурени от дългото дежурство. После се качиха в полицейските автомобили и потеглиха. Тълпата на протестиращите оредя, тук-таме по тротоара все още имаше спрели се граждани, които искаха да ги подкрепят в протеста им. А на тротоара пред луксозния хотел китайски туристи оживено бъбреха на непонятния си език и цъкаха ли, цъкаха с телефоните си…
В съседното кафене, на ъгъла, под шарената тента, седеше Сара Мандева. Лицето й бе изопнато и бледо, червилото по устните й кървеше в бордо, а в очите й плуваше тъга. Тези пък китайци, на какво толкова се радват, какво толкова снимат, ядоса се по едно време тя. От половин час седеше тук, в кафенето с най-добра визия и очакваше да й се случи нещо хубаво. Нещо, което да не бе с воланчета в розово, каквото и да е, само да е хубаво. Ама какво хубаво може да ти се случи в едно кафене?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Прислонил се и заспал

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Да ви кажа, гледах един филм преди време. „Дерсу Узала” на Акира Куросава. Ама не си го спомням много добре, че мен все ми се спи напоследък. Докторът вика, че било от слънчевата активност. Може и от слънчевата да е. Както и да е. Пък и жената разправяше вчера, че една наборка, дето е маг и вселенски лечител, на Луната попечител, по телевизора казала, че едно човече от съзвездието Лебед и се било обадило по вътрешния телефон и й било рекло, че ние – човеците демек – има много да патим от акъла си. Което си е верно, верно си е, ама аз го зная и без да ми го съобщават от мъглявината Конска глава. Имала дебела глава да пати и ще пати. Такъв е животът. А може и Куче да беше съзвездието. Нали ви викам, не помня, ама нещо такова било. А и не искам да си спомням, щото вече малко нещо помня от живота си тъп, пък и по булките напоследък не се заглеждам толкоз, като ходя по стъгдите с косми в ушите. А бая повече се заглеждах, виж, това помня. Серсема вика, че било от егенето. Нищо му няма на егенето ми, да ви споделя, ама откакто попът си замина – Бог да го прости – и аз взех да се замислям. Пък мисленето пречи на тия работи, ама да не обобщавам сега без специално образование.
За какво ми беше думата? А, да. Преди неколко дена дойде у дома Крум Брашното – комшията, дето лежа по затворите, щото искаше да повярва, че Бог е като жената на един колега – Колю Мохикана, ама там излезна една калпава работа. Той после – имам предвид Брашното – като се върна от затвора, все с отчето дружеше и много набожен стана и пееше в църквата. И вече не ги разправяше предишните и ми подари един джиесем от първата си заплата като певец. Хм! Това последното не го вярвам много, даже хич не го вярвам, ама какво от това…
И идва оня ден Крум, докато бех в градината, че требваше да се загръщат картофите, и мълчи. Питам го, кво става бе, наборе, щото ние сме набори и бехме заедно в казармата, ама то е цяла история, и му викам – кво става бе, наборе. Пък той пали цигара, дава ми и на мен да запаля, пък мълчи. Аз обаче, нали си го зная, не му обръщам внимание и продължавам да загръщам картофа с бригадирска песен на уста. Както и да е. И по едно време, като ме заболя кръстът и не можех повече да си го нося, хвърлям аз мотиката в ямата от ядрения взрив – такъв е лафът, не че нещо – и паля цигарата. Обръщам се към Крум и какво да видя – тук вече няма да ми повярвате, ама никак даже няма да ми повярвате. Тъй че нема да ви споделя какво видех тогава, само ще ви река, че комшията го немаше там, на дънера от ланшната череша попрегърбен, както беше седнал и мълчеше.
Абе що ли да не ви кажа какво видех тогаз там край дънера на черешата! Нема извънредна причина, поради която да се плаша от истината, нали така? Вие рано или късно ще го разберете и тогава ще клатите глави и ще викате: добър човек беше, излъга ни, ама така ни излъга, че истината излезе истинска. Все едно да мислиш, че ще умреш скоро, пък то да стане след петдесет години. Например.
Та по онова време паля папиросата, дето ми я даде Брашното, обръщам се накъм него и гледам, че го нема. На неговото черешово място съзирвам слон. Аз слон на живо не бех виждал, само един път в София, като ходих по доктори, видех един слон на живо в зоологическата градина. Демек не е баш на живо, а някак по така. Както и да е.
Уплаших ли се, ще питате. Абе не, не се уплаших. И не се изненадах, пък и какво да му се изненадваш и плашиш от един слон, дето е чучнал в градината и яде круши. Същото като вола – слонът, само че по-големо, по-ящно и с хобот. Вее с ушите, вятър прави. Охлажда си капилярите един вид, че беше горещо вече по това време. Аз нали затуй хвърлих мотиката в ямата от ядрената електроцен… между картофа. Та не се уплаших де. Разбирам да беше коза, да се уплаши човек, че е проклето животно козата и големи поразии прави. Пък то слон. Не се уплаших, ама се изненадах, нищо че викам, че не се изненадах. И викам му тогаз със за специализирано лечение глас – кво правиш тука бе, наборе. Пък той мълчи и с ушите маха. Не че ми е набор, ама какво да му река, като каквото и да му река, все нема да е верно.
А жената точно тогава намери да излезе да простира. Тя понеже пере на нощна тарифа, за да не й се налага на ръка, ако вземат да ни спрат тока. Аз нали ме съкратиха от горското, че там една беля стана и беха крали материал и ме набедиха мене, щото директорът и оня, дето пращаше циганите да секат, беха баджанаци, пък аз тръгнах рапорти да пиша. И ме съкратиха, пък токът скъп, нали?
Та по това време, викам, излиза на двора да простира тя. Как го мъкне тоя куп не мога да ви кажа! Ей тъй, мъкне го – едно джезве кокали – ама мъкне. И така изпищя, като го видя, че слонът се подплаши и хукна из картофа. Мен шапката ми хвръкна да търча да го вадя от картофа, а мойта пищи и нарежда. Олеле, вика, божке, вика, ами сега, вика, какво ще стане, вика, как така, вика, какво ще правим, вика, мале, вика, на кого ме остави, вика, аз самичка, с тез малки деца, вика, ли ще живея, вика, защо на мене, божке, вика, с какво сгреших, с какво орисията си черна заслужих вика, вика и така нарежда.
Абе, жена, викам, тука съм, викам, не съм умрел още, викам, слава Богу, викам, все ще я наредим някак, викам, ей го нов хладилник купихме преди три години, викам, още не сме умрели, викам, щастието е в ръцете ни, викам, амбиция, образование и чужди езици, викам, здраве да има, викам, другото се оправя, викам, викам и така нареждам.
Както и да е. Укроти се опърничавата и си влезе обратно у дома с легена мокрите чаршафи, а аз слона го хванах за хобота и, търъм-търъм, го извлекох от картофа, че голема поразия направи. Ей, замина картофът и част от доматито и то отиде. Всичко, дето да го спитърхам за зимата… И го подкарах слона и го вързах с един синджир за ореха. Тук, викам му, ще седиш, байно, да ти дойде акълът у големата глава. Да те видим сега под ореховата сянка какви ще ги дъвчеш, щото под орехова сянка нищо не никне, пък и човек да не заспива там. А той ме гледа и нищо. Кротък такъв. С капиляри. А жената, ще питате – жената, тя си дигна чантата и отиде у майка си да варят компоти, че то време не остана.
И като не знаех сега с какво по-напред да се захвана, влезнах вкъщи и седнах да гледам 1548 епизод на оня сериал – мексикански ли, чилийски ли или нещо от сорта. И докато зяпах циците на тая, актрисата де – хубава е, Серсема да си гледа работата с неговото егене – чувам отвънка сложна гюрултия и стълпотворение като на партийна сбирка с провинциалния елит. Лъжат ни, братя! Отварям прозореца, надничам, гледам, виждам слонът се чеше у ореха и от ореха всичко пада. Мравки, листа, светлина на слънчеви петна, катерица и тя. Нищо не остана. Излизам, подхващам една сопа и отивам при слона. Сопата тежи, слонът ме гледа и аз го гледам и си мисля: „Бог напред и ний след Него!”, и изведнъж ми домъчня за живинката. Ей така, домъчня ми. И като ми домъчня, го пуснах от синджира живичкото и му викам – върви, викам, където ти видят очите, викам, щото тука, викам, изобщо не е за тебе, викам, и недей и ти като мене, викам, тука да подивееш, викам, зора да те не заварва на едно място, викам, дим да оставиш след себе си, викам, череполетията световни да те подминат отдалеч, викам. И тръгна той тогаз, веейки с уши надолу по капилярите, докато съвсем изчезна от живота ми. Гледах го как се загуби къде площада и пак ми се струва странно, че никой не го вижда. Ама как и да го види, като е чудо, виждано у други…
И се събуждам в тоя момент и разбирам, че всичкото съм го сънувал. Брей, дяволска работа! Е ли то е от това, че на стената над леглото има календар със снимка на слон нейде в резервата Серенгети слънчев? Сигурно е от това, от какво друго да е, а? И ставам тогаз с мътна глава, да еба, отивам в кухнята, мамка му, жената се връща от фурната, пуста опустяла, сядаме, кафе пием, децата отидоха ли на училище, отидоха, излизам на двора, работата не свършва, комшията стои там до комшулука и палим по цигара, говорим си за вчера, спомняме си казармата, имаше там една Еленка и една друга – Буба ли, Дуда ли – дето идваха край оградата вечер да правят свирки за по два лева – ей, спомени, младост лъчиста, хлъзгав свят. После аз с мотиката към градината, той с мотиката към своята, един облак мени формата си, реката бълбука край стъпките на лисиците, тичат из гората невестулки, дете с кифла и боза, каруца с китеник, отгоре циганка – здрасти, бате, дай два лева да ти разправям големи работи за тебе – жената излиза да вари компоти на двора, синът се връща от училище, хапва нещо, отива някъде с приятели при Буба или Дуда, дъщерята се обажда по джиесема, че ще закъснее, аз с мотиката копая неопалимите къпини на дните си безсмислени, гледам слон в градината, катерица в малините, гледам годините ни съсипали, ама хич вече не се и учудвам, пък и защо да се учудвам – не ми се учудва на мене, не ми се плаче, не ми се говори, само ще гледам да се прислоня нейде, да вярвам в нещо, божичко, ама в що да вярвам, кажете, нали тъй или иначе, додето е рекъл Господ, ще се живей. Вятърът, Иисусе, продължава да ни вей. Да еба тоя живот тъп. Помилуй нас, грешните. Да еба тоя живот тъп.
О, Господи!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Красимира Стоева – Диханието

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

– Чуваш ли? Чуваш ли го?
Гласът й беше глух и задавен, звучеше сякаш не идва от съседното легло, а е далечно ехо от друга галактика. Стреснах се. Въпреки запалената лампа и учебникът на коленете ми, бях започнала да се унасям. Помислих си, че бълнува – все пак беше два и половина през нощта.
– Ани?… Какво да чувам?
– Чакай! Не говори! Слушай!
Беше напълно будна и ми даде знак да стоя кротко. Лежеше отпусната с поглед вперен в тавана и нервно стиснала края на одеялото си с ръка. Двете застинахме, не смеехме дори въздух да си поемем. В квартирата ни, която се намира в покрайнините на града, настъпи потискаща тишина. Нямаше шум от преминаващи коли, нито стъпки, гласове или плискане на вода от съседните апартаменти, нито дори жужене на електрически уреди. Стори ми се, че ако положа още мъничко усилие, ще доловя звука от учестеното биене на сърцето си.
– Нищо не чувам! Какво има?
– Все едно диша…
– Кой?
– Не знам… Градът… Не мога да обясня…
– Имаш предвид, че колкото и да е тихо в града винаги има някакъв шум – автомобили, говор, шумолене в короните на дърветата?
– Не, това е друго. Цялото не е просто сума от съставните си части – то е много повече.
Разговорът започна да става твърде философски за късния час, а аз не можех да я разбера. Имаше нещо нереално в тона на гласа й, не бях сигурна дали наистина си говорим или сънувам. Затова не посмях да й противореча, не я прекъснах, исках да чуя щурото нещо, което се готвеше да ми каже. Ани се размърда, хвърли бърз поглед към спуснатите ролетни щори и продължи.
В града и сред природата е различно. Звукът… Зимните нощи са най-тихи. Слушала съм ги много пъти на село. Снегът е натрупал преспи, високи почти метър и те убиват шума от стъпки. Студът сковава всичко, дърветата не трепват, въздухът е неподвижен, сякаш е кубче от лед. Животни и птици се изпокриват, дори нощните хищници са се сгушили в бърлогите си. Достатъчно е да излезеш навън и ще го доловиш. Не е тихо, изобщо не е тихо – ако задържиш дъха си, ще чуеш потрепването на планината – сякаш сърцето й бие, а тя си поема дъх, кротко, спокойно, почти безшумно. Почти, но не съвсем… И тук го има, но е различно. Не чуваш ли?
– Не. Нищичко! За какво ми говориш?
– Сигурно повечето хора са привикнали и затова не го отличават… Не знам как да го нарека. “Душа” не е точната дума. Само че го има! Диханието на планетата… Градът и планината са живи. Има ги и не сме ги създали ние. Просто са тук и ни позволяват да живеем в близост до тях.
Беше твърде налудничаво, за да го коментирам.
– Хайде да спим! Извинявай за лампата, трябваше да преговоря за изпита утре.
– Няма значение, не ми пречи, учи си – завъртя се на другата страна Ани.
– Е, трябва и да поспя малко.
Приготвих нещата си за сутринта и си легнах. В мрака не смеех да помръдна и като че ме беше страх да обърна гръб на стаята. Ослушвах се и се мъчех да доловя нещо. Безуспешно. Сякаш никога през живота си не бях пропадала в толкова всеобхватна и осезаема тишина. Призракът, за когото говореше Ани, не пожела да ми се разкрие и да го чуя.
На следващия ден около обед седяхме с колегите ми на пейките пред университета и макар че първият изпит току-що бе приключил, се чувствах по-зле, отколкото преди да започне. Главата ме болеше, сякаш не ми достигаше въздух. Не ме свърташе на едно място, искаше ми се да побягна нанякъде и да тичам, да тичам… в неизвестна посока, без причина и цел.
Момчетата от курса бяха по-шумни от всякога, закачаха се, подхвърляха си учебници, блъскаха се един в друг и си подвикваха на висок глас. Не бяха пили, а имах чувството, че всеки момент ще започнат да пеят пиянски песни, дерейки гърлата си с все сила. В същото време приятелките ми обсъждаха с неестествено висок глас гримове и прически, модни разпродажби, диети и гаджетата си. До тук ставащото можеше и да мине за поведение в рамките на нормалното, но имаше още нещо. Всички говореха едновременно, едни през друг, без да се изслушват.
– Представяш ли си какъв мръсник – каза ми в лицето, че гърдите на Анелия били много секси! Ходи с мен от три години, а сега започва да подготвя почвата за…
– Трябва да се ядат по пет-шест ябълки дневно и да се пие много вода. Разбира се, може да се поемат и други течности – например зеленчукови сокове. Зелето е изключително полезно за фигурата, но ако се пасира става блудкаво, а пък суровата зелена салата ми докарва киселини…
– Днес ли щяха да пускат машината за правене на черни дупки? Някой чул ли е нещо по въпроса? Говореше се нещо за юни, обаче майка ми вика: “Юни, ама не споменаха през коя година”, и аз й отговорих…
– Големия андронен колайдер ли имаш предвид? Чухте ли онзи виц – един мъж казал на приятелката си, че ще й разкаже за големия андронен колайдер, а тя отвърнала: “Как не те е срам? Ти само за онази си работа ли ще ми говориш!”…
– Да, вярно, че днес се готвеха да включат колайдера! Трябва да гледаме довечера по новините какво е станало…
– Нали виждаш, че нищо не е станало – само отчитат дейност онези луди учени и се опитват да залъжат хората. Щели да ми отварят черна дупка!
– Вятър и мъгла! “Теория на световната конспирация” се казва – измислят масови психози, за да отвличат вниманието на хората от увеличението на данъците например…
– Хайде да отидем на онази разпродажба в Маркет център, имам нужда от нови дънки, а чух, че имало намаление от 70 % за всички спортни стоки…
– Абе, на вас горещо ли ви е? Защо ми се струва, че днес нещо не е наред с времето. Вие ми се свят и не мога да се съсредоточа. Май съм хванал някакъв летен грип…
Аз самата също не се чувствах добре и побързах да се прибера в квартирата. През целия път бях надула ободряваща музика в слушалките на МР3-ката си, но настроението ми никак не се подобри. А пред апартамента се сблъсках с Ани, която заключваше вратата с пътна чанта в ръка.
– Случило ли се е нещо?
– Да. Не го ли усещаш? Не издържам повече!
– Какво има?
– Искам да се прибера вкъщи! Искам да видя мама! Сбогом…
Прегърна ме, както никога не ме беше прегръщала, и усетих, че цялата трепери. Гледаше ме нелепо и неочаквано се просълзи. За първи път я виждах да излиза разрошена и без грим – тъкмо това ми се стори най-шокиращо от всичко през този ден.
– Защо “сбогом”? Нали ще се върнеш за сесията?
– Люси, няма да има сесия – каза го невъзмутимо, сякаш ми съобщаваше, че са отменили сутрешното повторение на поредния сапунен сериал. – Каквото беше, беше! Отивам си вкъщи и те съветвам и ти да се прибереш, докато все още е възможно!
– Какви ги говориш?
– Направили са го, не разбираш ли? Черната дупка, Големият взрив или каквото там са планирали. Объркали са всичко, но не ни казват. Няма и да ни кажат!
– Глупости! Всичко е наред…
– Наред ли ти се струва? Ти да не си мислиш, че ще имаме късмета да взривим планетата и да си отидем бързо и неусетно? Положението се скапва бавно, но сигурно!
Ани сви рамене и не каза нищо повече. Извика асансьора, но не успя да дочака идването му, а тръгна по стълбите. Докато вървеше надолу, започна фалшиво да си припява нещо на глас, като заместваше пасажите, които не знае, с “на-на-на”. Не изглеждаше на себе си, съмнявах се дали изобщо ще успее да стигне до гарата в това състояние. Опитах се да събера мислите си, но ми ставаше все по-трудно да разсъждавам. Не, не вярвах, че са пресъздали Големия взрив. Просто… Просто светът беше полудял. Ей така, без причина. Искаше ми се да няма мотив и нещата да се оправят също така ненадейно.
Излязох на балкона и се загледах в синьото небе. “Зимните нощи са най-тихи” – така каза Ани. Не беше нощ, нито зима и чувах хиляди шумове, много повече отколкото когато и да било през живота ми. Сякаш никой не си почиваше в квартала – хората бяха пуснали силно звука на телевизори, уредби и компютърни игри. Не говореха, а си крещяха. Смееха се оглушително и истерично, неясно на какво. Други плачеха, отново без причина, но винаги на висок глас. Музика, реч, бръмчене на транзистори, свистене на гуми, центрофугиране на перални машини, жужене на сешоари, потракване на клавиатури… Електрическата мрежа всеки момент щеше да изгърми от претоварване.
Облегнах се на стената, истерията започваше да ме обзема. Какафонията не можеше да прикрие липсата. Несъзнателно се опитвахме да заглушим отсъствието, да заблудим разума и да си представим, че всичко е наред. Никога не бях отличавала звука му, но вече знаех, че го има… По-точно – имаше го. Диханието беше заглъхнало.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Красимир Бачков – Тони и лицемерите

by New Social Poetry1 Comment

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

През зимата плажът се бе смалил. Тясната ивица пясък бе осеяна с пръчки и всевъзможни пластмасови боклуци, изхвърлени от морето. Точно пред варовиковата скала, от която се стичаше тънка водна нишка, полузаровено в пясъка стърчеше дебело дърво. Клоните и кората му бяха паднали, докато се е носело подхвърляно във вълните, и сега единият му край се бе насочил към морето, като оръдие. Тони спря до него и го посочи:
– Божко, ако съберем малко сухи пръчки и запалим огън от тоя край, дали ще успеем да подпалим дървото?
Божко бе стар, брадясал рибар, понесъл в една ръка кофа с няколко кефала, а с другата придържаше подпрян на рамото му дълъг спининг. Той огледа дебелия ствол на дървото и поклати недоверчиво глава:
– Прекалено е дебело, за да се запали! Но нищо не пречи да опитаме! Нали трябва да опечем рибата, за да хапнем?
– Стомахът ми тъй стърже, че като нищо ще я хапна и сурова! Все едно е суши! – отбеляза Тони. Той скоро щеше да стане пълнолетен и дори можеше, при определени обстоятелства, да завърши гимназия.
Беше скаран с ученето и през тази учебна година се бе прехвърлил в индивидуална форма на обучение, заради много неизвинени отсъствия. Родителите му бяха разведени и, останал на грижите на по-големия си брат, нехаеше дали изобщо ще се дипломира. Рядко виждаше майка си, защото тя пътуваше като камериерка на круизни кораби през цялата година, а когато се прибереше от рейс баща му, който бе обикновен моряк, винаги се запиваше и не изтрезняваше, докато пак не дойдеше време да се качва на кораба. Среден на ръст, с изсветляла коса и сини като на бебе очи, Тони приличаше по-скоро на хлапак. През есента, докато се размотаваше по пустите плажове край Варна, той се запозна с Божан и неусетно станаха приятели. Независимо от голямата разлика във възрастта или точно заради нея, двамата си допаднаха и започнаха да се виждат често. Обикновено Божан носеше кофа за уловената риба и стар, лепен на няколко места спининг, с който показваше на случайни рибари по плажа на какво е способен един истински рибар. Допреди година той имаше лодка, но една буря миналата зима я натроши. За да не стои сам в мизерния фургон, сбутан в гората, където живееше с другите рибари, той продължи стария си занаят от брега. На млади години се бе подвизавал като боцман в БМФ и бе видял доста свят. При една буря, в една далечна зима, докато се прибираха от Одеса, товарът от метални пръти проби корпуса и корабът им потъна за минути. Почти замръзнал, той оцеля заедно с още един моряк. Тогава нещо се преобърна в него и реши да приключи с професията. Обаче толкова години бе скитал по моретата, че не можеше да си представи и ден без да види необятната синьо-сива вода, без мириса на водорасли и риба. По онова време разполагаше с достатъчно пари, за да си купи малка лодка и да се преквалифицира в прост рибар. Морето му бе отнело възможността да създаде дом и семейство, но изпълваше живота му с нещо неповторимо, истинско и силно. Други хора в неговото положение вероятно биха съжалявали за много пропуснати възможности, но той си харесваше живота и понякога признаваше, че не би променил нито един изминал свой ден.
– Божко, дай запалката! – помоли Тони, вече натрупал голям куп съчки под дървото.
Рибарят му я подхвърли и момчето сръчно запали огъня. После взе кофата и набързо изчисти рибата в морето. Седна до стареца край огъня и запита:
– Всъщност какво е да си моряк? Майка ми дивее по корабите, а баща ми не успява дори седмица да стои в къщи като нормален човек, щом се прибере! Още втория ден на сушата започва да нервничи и само алкохолът го спасява. Скоро брат ми ще избута военноморското и също тръгва с корабите. На мен морето ми харесва, но само толкова! Не ме влече като тях или теб…! Кажи, каква е тая магия, дето ви клати непрекъснато, като в мъртвак?
Божан облиза устните си, погледна с премрежени очи към хоризонта и въздъхна:
– Да си моряк е състояние на душата! Има някаква безсмъртност в морето и небето! Ти не знаеш, но всеки ден аз коленича мислено и благодаря на Бога, че ме има! Когато съм тъжен и когато съм весел ми стига вятъра, за да заиграя моето моряшко хоро! Ето вчера, когато натежалият дъжд ни застигна, ти се скри в гората на сухо, а аз благославях Бог, че ми праща своята студена милувка, за да усетя по-истински, че съм жив! Знаеш, че съм скромен човек и ми трябва много малко, за да съм доволен. Хапка хляб, чаша вода или вино и някой като теб, с когото да си поговорим. Какво повече от това, кажи? За какво са ни парите, ако няма кого да зарадваме с тях? На мен ми стигат изгревът и залезът, неповторимият шум на вълните и крясъкът на чайките! Когато си тръгна от този свят, мога ли да взема със себе си нещо? Не мога! Значи трябва да му се радвам сега, докато съм жив, всеки ден, всеки час, всеки миг…! На пясъка трябва да се радвам, на кефала, дето го печем и на теб, моето момче! Да цениш истинските неща! Това е да си моряк!
Тони обърна рибата да се пече от другата страна и призна:
– Затова те харесвам, Божко! Не си като другите! Говориш такива работи, дето на останалите няма да им минат никога през главата! Все едно си поет! А в училище и навсякъде хората са лицемери! Мислят едно, а приказват друго! Да ти кажа, омръзнало ми е да ме лъжат! Особено вечер, като включа новините по телевизията! Ти си добре, че нямаш телевизор! Ще паднеш от смях, ако чуеш как разни политици или бизнесмени се скъсват от лъжи! Мислят другите за глупаци и се опитват да ги будалкат! А всеки има ум в главата си и рядко успяват до го манипулират. Но те си знаят тяхната…! И като се замисля, разбирам защо предпочиташ морето пред сушата! То е истинско и когато е бурно, и когато е спокойно. Няма лъжа, няма измама!
Рибата се бе вече изпекла. Тони отчупи от един кефал половината и лакомо започна да яде. Пареше се и духаше бялото месо, от което се вдигаше пара, преглъщаше и се облизваше. Божан го наблюдаваше с кротка усмивка и примигваше от време на време.
– Откъде се намери това куче, дето ни отмъкна храната? – разпери ръце момчето.
– И то душа храни! – отчупи задната част на една риба старият рибар и бавно започна да я дъвче.
– А какво ще кажеш за лицемерите? – продължи момчето – Понякога едва ги понасям! Как да се спася от тях?
Божан извади малка кост от устата си, изтри устни и като продължаваше да дъвче, посочи с ръка към морето:
– Там е спасението! Ти също имаш душа на моряк, момче! Само дето не си го осъзнал още!
– Мислиш ли?
– Сигурен съм!
Пролетната вечер бавно се спусна и въглените заблестяха по-силно. Лекият дим от печената риба бавно се виеше нагоре и се разтваряше във въздуха. На пустия бряг, далеч от лицемерите, две моряшки души си общуваха безкористно, а Бог им се радваше отгоре.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Зорница Климентова – Синдикат на свободните клошари

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Защо съм тук, до кофата с боклук? При това нощем! Човек с образование, с ценз, с място в обществото! Доказал се! Професионално. И не само. Не е ли ясно?! Заради обществения протест. Заявявам! Долу кризата! Долу икономическия безпорядък и финансовите далавери! Край на господството на монополите, политическите демагогии и разни други!

Сам съм. Като оня пес.

– Ела насам, приятелю. Само ти ми остана. Ето и за теб. Не е кой знае каква вкусотия, все пак, провизиите са от вонящия контейнер. Е, какви ги вършиш сега? Налапа мухлясалия салам и си тръгваш. Накъде бе, приятелю мой единствен? Що ли се чудя?! Явно и той си има кутрета и… спътница в кучешкия му живот. Не ѝ ли отстъпиш всичко твое: „Вън! Не ти е мястото тук! Що за глава на семейство си ти!!! Некадърник!” Разбирам го тоя пес.

А, ей го и Кардиото. Грабнал в ръка чувала със смет, приближава. Ама страхливо, неуверено някак. Знам му проблема, приятели сме от училищната скамейка, дето се казва, сега неудобство изпитва човекът. Щото аз – тук, а той – с чувала боклук. И няма къде другаде да го хвърли, освен в контейнера. Облегнал съм се на този контейнер, сякаш ми е частна собственост. Кардиото се колебае.  

– Споко бе, приятел, няма да ти искам такса за боклука. Дай насам да видим какво носиш.

Кардиото тотално се сконфузва.

– Абе, да те питам… – престрашава се най-сетне.

– Питай.

– Ти що си тук?

– Как защо? Гражданско неподчинение! Решил съм, брат, да сформирам синдикат.

– Какъв синдикат? – смаяно ме поглежда. Да не съм изкукал?

– Ей такъв, синдикат за такива като мен! – Разпалено му излагам категоричните си доводи за вопиющата необходимост от синдикат, при това на клошарите.

– Е добре де, ама нали ти не си клошар? Професия имаш, доходи някакви, даскал, все пак…

– Точно така, даскал! В пълна зависимост от някакъв делегиран бюджет. Като прибавим демографския срив, бюджетът попада в графа “крайно незадоволителен”.

– Като отвори дума за бюджет, аз май трябва да се присъединя към твоя синдикат, щото бюджетът на общината… за нищо не стига! Оня ден и тока ни срязаха, неплатени сметки, асансьори, климатици – извън строя, за компютрите – да не говорим. Пратих да купят химикалки. Служителките се цупят, свикнали да работят със съвременни технологии. А казват, че южната ни съседка била в банкрут. Банкрутиралите сме ние! И не само финансово, а и някак… хора не сме.

Не му е лесно на Кардиото. Кандидатира се за кмет и спечели. Уважаван човек, кардиолог, сърцевед. Обаче мандатът му идва в повече. Сяда до мен, а след това рови в чувала и изважда като на магия изпод боклука от онази люто режещата.

－Това е от запасите, брат, за моментите, когато и аз съм човек.

– Ама и ти ли бе, кмете?! – от удивление за първи път сменям професионалното призвание с общественото.

– И аз, брат, и аз. Кмет не кмет, ама жената, нали знаеш, докторска щерка, претенции всякакви.

– Зарежи това безсмислено кметско битие. – съветвам най-добронамерено. – Ти си човек с призвание, професионалист. Втората ми майка от инфаркт отърва. – Имам предвид тъщата и честно казано, не съм му особено благодарен. Затова и не му подарих вота си на местните избори.

Той обаче опонира. Все някой трябвало да остане на барикадата, там, дето се борели срещу обществените недъзи – корупционни, политически, че даже и нравствени. Тази дума все още е в употреба. При някои. И нали е човек с гражданска доблест и чест, присъединява се към синдиката. Разпалено заявява:

– Ще напишем манифест! Пък може онези „отгоре” да чуят!

„Това е от огненицата. – мисля аз – Хвърля те в еуфория и си до тук.”

Синдикалуваме си, значи, аз и Кардиото – вече бивш кмет. „Отгоре” не търпят подобни своеволия, при това на гражданин с отговорен пост. Кардиото не съжалява. Обиталището ни е пред кметството. Адекватно. Само столичани ли са привилегировани да барикадират Парламента?! Ние също имаме права! От време на време ни пъдят ченгетата. Не се сърдим. Все пак, вършат си работата момчетата.

Докато обсъждаме с моя съратник манифеста на нашия синдикат, откъм гърба ми се надвесва сянка. Нощ е, минава ми през ума, сенки всякакви. Само че тая е с калимавка някаква и брадата някак си. Стреснато се извръщам:

–Ааа, Попе!

– Видях ви от прозореца и реших да ви понагледам.

Попът бръква под ризата, расо не носи, все пак, не е тук служебно, и абра-кадабра – появява се мезе. За малко да му целунем ръката. Ще върви с питието на Кардиото.

Разпалено му изповядваме съкровените си общественически идеали и за всеобщо слисване свещеникът заявява:

– С вас съм, братя!

– Ама – възразяваме ние, мнозинството, против членството на свещеника.

Аз, като типичен филолог, обяснявам понятието синдикат. Къде сте видели лице с духовнически сан да синдикалува?! То е като най-безотговорно да се откаже от мисията да води паството в правия път. Обаче той – не! Ще членува и толкоз! Иначе щял да приеме отказа от членство като дискриминация, при това на верска основа, и тогава… такъв обществен дебат щял да предизвика, подкрепен от активно гражданско неподчинение! Точно тук, на тоя площад, пред очите на цялото кметство! Да видим тогаз как самият кмет ще се аргументира, щото е орган, на властта при това, а синдикалува! И къде? В ССК, тоест – Синдикат на свободните клошари.

Няма как, приемаме го, с абсолютно мнозинство. А в подкрепа на своето  решение свещеникът сам изповядва. На косъм бил да се откаже от призванието си. Ето откъде му идеше болката. Пред храма спрял цял един звяр. От звяра изскочили четирима, в черно облечени. Кръщение искали, за боса.

 – Няма за теб кръщение, безбожнико! Колко мерзости, колко мародерства извърши!

Обаче дулото в челото на служителя Божий насочили и той… склонил. Лепта даже оставили, тлъста, но омърсена с човешко страдание. Та решил свещеникът с тази лепта дом за бедните, за страдащите да построи. Обаче – спънка. И то каква! От институции всякакви забранявали. Всевъзможни условия поставяли. И защо?! Нали за бездомните, за низвергнатите бил този сиромашки дом!?

И ето ни – даскал, поп и кмет – в един синдикат. Репортаж направиха за нас – клошарите-синдикалисти, неслучайни хора, интелектуалният каймак на обществото. Но уви, други последваха нашия граждански пример. И то не кои да са, а политиците! Вярвате ли, братя, създали си и те синдикат?! При това на онеправданите, набедените, че са корумпирани, че лъжат и мамят гражданите на Републиката. Имат право. Те нас ни хранят, макар и оскъдно. Ние тях и да искаме – не смогваме. И сега – синдикалуваме. Ние тук, заклещени между контейнерите, те – там, зад стените на онази публична сграда.

 За зла участ обаче, появи се още по-сериозен проблем. Жена ми вчера заяви – щяла и тя да се присъедини. Омръзнало ѝ било да влачи на крехките си рамене семейното битие – деца, свекърва, плюс бюджет. Та проблемът с жената не е за пренебрегване. Предпочитам да синдикалуваме – тя там, аз – тук.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елка Петрова – Благодарност

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Трудни времена бяха началото на деветдесетте. Зората на българската демокрация беше несигурен период.

По това време растеше Васил – будно и умно дете. Детството му не беше като това на връстниците му. Баща си не помнеше – беше починал, а майка му често оставаше без работа. Тя беше винаги бледа и уморена, често кашляше. Бяха обиколили доста квартири в малкия град. Васко мечтаеше като порасне да бъде много богат, да си купи собствен апартамент, а майка му никога повече да не работи. Но, както му казваше самата тя, за да се случи това той трябваше много да учи.

В началното училище Васко беше старателен и имаше добри оценки. Чувстваше се малко различен от съучениците си – те си имаха бащи, които им даваха пари за закуска, а той винаги си носеше филии с маргарин и шарена сол. От тези ранни ученически години обаче детето никога нямаше да забрави приятеля си Кирил, а също и Росица, с която седяха на един чин. Класната – госпожа Панайотова, се отнасяше винаги добре с момчето и на няколко пъти го кани на гости в дома си, запозна го със съпруга и дъщерите си.

В края на четвърти клас госпожа Панайотова организира екскурзия до София. Васил не беше ходил в столицата, но и сега не си правеше илюзия, че ще отиде. Момчето приемаше това нормално, както беше приемало и много други лишения. Но майката на Росица предложи на останалите родители да си поделят сумата, за да може и Васко да отиде с класа си. Всички се съгласиха. Детето беше безкрайно щастливо, а майка му едновременно се усмихваше и плачеше. Странно нещо са възрастните – дори на хубавите новини не могат да се зарадват напълно.

Екскурзията мина страхотно. На Васко най-много му хареса в зоопарка. Госпожа Панайотова му даде пари да купи на майка си картичка, а Росица и Кирил го черпиха сладолед.

Лятото след екскурзията Васил за първи път прекара при баба си и дядо си. Макар че живееха в същия град, той рядко им гостуваше и не се чувстваше особено желан. Сега беше истинско мъчение да остане цяло лято при тези хора, които бяха за него далечни и чужди. Не му позволяваха дори да посети майка си. Тя също не дойде да види сина си. Дали пак не беше загубила работата си? Или отново щяха да сменят квартирата?

Малко преди края на лятото дядото на Васил го заведе в болницата. Там на едно легло лежеше майка му – по-бледа от всякога. Не си казаха много неща, защото тя постоянно кашляше, а Васко не спираше да плаче. Седмица по-късно 11-годишното момче остана сирак. А след погребението последва нов удар. Бабата на Васил му обясни, че баща му е жив. Изоставил майка му, когато разбрал, че е бременна. Заминал за София, започнал някакъв бизнес там и сега бил доста заможен. Съгласил се да вземе сина си, със съпругата му нямали деца. Трябвало само да вземат на Васко малко кръв за някакво изследване.

Детското съзнание беше замъглено от последните събития. Момчето се затвори в себе си. Не обвиняваше майка си задето го е излъгала, че баща му е починал. Не обвиняваше баща си, че го е изоставил. Не обвиняваше баба си и дядо си, че не искаха да се грижат за него. Знаеше само едно: че се страхува.

След като излязоха резултатите от кръвните изследвания, бабата събра малкото вещи на Васко в една чанта, а дядо му го заведе с влака до София.

Двайсет години по-късно Васил беше богат млад мъж без професия и семейство. Баща му се опита с пари да компенсира някогашния си грях към своя син.  Васил никога не му каза “татко”. Отначало го наричаше “господине”, а по-късно – по име. Първоначално момчето беше плахо и скромно, но после се отпусна, придоби самочувствие. Хареса му охолния и безгрижен живот. Казваше си, че има много да наваксва. Не записа да учи нищо след училище – не виждаше смисъл в това. Не пожела да се включи и в бащиния си бизнес – не му се занимаваше. Сменяше често колите, жените, приятелите си. Неусетно се превърна в мързелив егоист.

Когато бащата почина, му завеща доста солидна сума. 31-годишният Васил реши с част от наследството да си купи собствен апартамент.

Щом жилището беше готово и започна да събира вещите си, Васил направи неочаквано откритие. От една книга изпадна стара снимка. Той, Роси и Кирчо в зоологическата градина в София, а зад гърба им – огромен носорог. Екскурзията в София. Екскурзия, на която отиде благодарение на приятелите си. Не се беше виждал с Росица и Кирил оттогава – от двайсет години. Сети се и за класната си, госпожа Панайотова. Трябва отдавна да е пенсионерка. От години не беше ходил в родния град. Нямаше какво да търси там – баба му и дядо му не бяха вече между живите.

Васил съживи и бледия спомен за бледата си майка. Не можа да се сети кога за последно е ходил на гроба ѝ.

Лесно взе решението. Ще отиде за няколко дни в градчето, в което беше отраснал. Ще намери госпожа Панайотова, за да ѝ се отблагодари за някогашните грижи. Ще се срещне с Кирчо и с Роси. Само не можеше да измисли какво да купи на госпожата за подарък. Ами да! Разбира се! Екскурзия. Париж? Не, стори му се твърде обикновена дестинация и твърде близо. Трябваше да е нещо по-грандиозно. Австралия? Да, звучи чудесно – екзотично, достатъчно далеч, достатъчно скъпо. Как не се беше сетил по-рано? Хубаво щеше да бъде да се види със старите си познайници и да им се похвали с новото си положение на заможен столичанин.

На следващата сутрин младият мъж купи ваучер за екскурзия до Австралия за двама. Със задоволство си представяше радостта на госпожа Панайотова, когато разбере, че със съпруга ѝ ще пътуват до Австралия и то – напълно безплатно. Васил се качи в луксозния си автомобил и потегли. По пътя обмисли плана си и еуфорията започна да го напуска. Дали ще си спомни къде живее госпожата? А тя ще се сети ли кой е той? Жива ли е изобщо? Росица, Кирил – може да са напуснали града.

Като пристигна, Васил първо посети гроба на майка си. Беше целият в бурени. После пое към госпожа Панайотова. С малко лутане откри блока – нали беше ходил там като ученик. Апартаментът обаче имаше нови собственици. Панайотови го продали и се преместили в по-малък. Оставили адреса ако някой ги потърси.

Откри новото място и плахо позвъни.

Госпожата беше много остаряла. Нормално. Двайсет години са това. Васил стоеше и не знаеше какво да каже. Възрастната жена проговори първа:

– Добър ден. Какво обичате?

Васил се сепна.

– Здравейте, госпожо Панайотова! Аз съм Ваш ученик, отдавна не сме се виждали…

В очите на Панайотова нещо проблесна.

– А-а-а, Василе, ти ли си? Влизай!

Значи все пак го позна. Влизайки в тясното коридорче, Васил подаде на госпожата ваучера за екскурзия.

– Това е за Вас. Малък подарък.

В коридорчето беше полутъмно и госпожата не можа да види какво ѝ

беше дал нейния ученик. Помисли, че е картичка. Заведе Васил в кухнята, остави ваучера настрани и се зае да приготви чай.

– Моля Ви, няма нужда, не се притеснявайте – промърмори младият мъж, който в момента се чувстваше наистина като ученик.

Госпожата сложи на масата две чаши чай и чинийка с обикновени бисквити. Васил се ядоса на себе си, че не се сети да донесе поне кутия бонбони.

– Хайде сега, разказвай! Как си, какво правиш? Последно разбрах, че след като майка ти…, че си заминал за София.

Васил започна да разказва – отначало малко неуверено, като на изпит, после се отпусна. Похвали се с наследството, с новото си жилище. Чак тогава се сети да попита как са госпожата и семейството ѝ. Панайотова обясни, че дъщерите ѝ заминали в съседни градове. Рядко се виждала с тях.

– А съпругът Ви къде е?

Погледът на Панайотова потъмня.

– В другата стая е. Преди три години получи инсулт и от тогава го гледам на легло. Но да не говорим за това. Я да видим какво си ми донесъл.

Васил с болка се сети, че при тези обстоятелства екскурзията до Австралия е крайно неподходящ подарък. Госпожата премяташе ваучера в ръцете си и не можеше да разбере какво е това. Наложи се Васил да ѝ обясни. После добави:

– Може да го дадете на някоя от дъщерите си.

– Василе – каза госпожа Панайотова с тъжна усмивка, – не е за нас тази екскурзия. Вземи си картичката и отиди с някой приятел или приятелка. – Госпожата погледна ръчния си часовник. – Извини ме, трябва да дам на мъжа си лекарствата. Връщам се веднага.

Останал сам, Васил се почувства неудобно. Как можа да измисли тая екскурзия? Дали не обиди госпожата с такъв скъп и ненужен подарък? Огледа тясната кухничка. Всичко беше чисто, но вехто. Пийна малко чай. Беше липов. Хапна една бисквита. От години не беше ял обикновени бисквити. Струваха му се твърде… обикновени.

Госпожа Панайотова се върна. Васил я попита за Росица и Кирил. И двамата си живеели в същия град.

– За Кирчо чух не особено хубави неща – каза Панайотова. – Май се забъркал с някакви хора. Не знам подробности. Може да го намериш на стария му адрес. С Росица се видяхме случайно преди няколко месеца. Има две момченца. Мога да ти дам телефона ѝ.

Поговориха още малко за общи неща и Васил стана да си ходи. В коридора видя стар домашен телефон, грижливо завит с каренце. Бръкна в джоба си, извади супермодерния си мобилен и го подаде на Панайотова.

– Вземете. Да говорите с дъщерите си.

– Няма нужда. Обаждат ми се на домашния. Пък и аз не мога да се справям с тази сложна техника.

Васил си помисли, че се е издънил още повече. Сбогува се с госпожата като обеща пак да мине някой път и излезе с ваучера в ръка. Пред блока седя дълго време в колата. Размишляваше. Извади от джоба си листчето с номера на Росица и го набра. Представи се. Стори му се, че Роси се зарадва. В момента била в парка, уговориха се да се видят там.

Васко я видя първи, но се увери, че е тя чак когато приближи. Ръкуваха се и седнаха на близката пейка. Чудеха се какво да си кажат – много време не се бяха виждали и сега и двамата се чувстваха неловко, почти като непознати. До пейката дотичаха две момченца. Росица ги представи – Теодор и Божидар. Наесен щели да са в първи клас, нищо че Божко е с година по-малък. Децата отидоха да играят, а Васко и Росица малко по малко се разприказваха. Хубава си беше Роси като дете, хубава беше и сега. Естествено, грижите на домакинството и майчинството бяха сложили отпечатък на лицето ѝ, имаше няколко фини бръчици около очите. Роси разказваше с въодушевление за живота си – учила, омъжила се, родили се децата. Със съпруга ѝ явно бяха щастливи.

– А ти, Васе? Имаш ли семейство? Гледам – добре си се уредил в София.

Въпросът и забележката го жегнаха. Дори не беше мислил да се жени – не се задържаше с едно момиче повече от няколко месеца.

– Рано е още. Е, поне за мен. Знаеш ли, видях се с Панайотова. Тя ми даде телефона ти.

– Да… Жал ми е за нея. Тежка участ.

Помълчаха малко. Росица сгълча момчетата. Бяха много палави.

– Роси, помниш ли екскурзията до София в четвърти клас? Всички събрахте пари, за да дойда и аз.

– Вярно – каза Росица, – май имаше нещо такова.

– Вземи – Васил ѝ подаде ваучера. – Идете със съпруга ти да си починете.

– Какво е това? – намръщи се Роси. – Австралия? Че къде ще ходим чак там? Не искам да оставям децата, пък и няма кой да ги гледа. А и сигурно е страшно скъпо. Не мога да приема – и тя му върна ваучера.

Настана неловко мълчание. Наруши го Роси:

– Миналото лято четиримата ходихме за една седмица в Сандански. Беше много хубаво.

Отново тишина. Този път Васил проговори първи:

– Какво ще ми кажеш за Кирчо? Чух нещо от Панайотова.

– Да… Лоша работа. Мисля, че хазарт. Родителите му ипотекирали апартамента, за да му платят дълговете, ама и това не било достатъчно.

След малко Васил реши да тръгва. Момчетата дойдоха да кажат довиждане на “господина”. Ех, как не се беше сетил да им купи поне по един шоколад. Сбогува се и пое към Кирчови. Звъня дълго на вратата. Тъкмо мислеше да си ходи, когато му отвори преждевременно остарялата майка на Кирчо. Без да чака Васил да се представи, тя каза грубо:

– Кирил го няма вкъщи!

– Добре. Може ли да му предадете, че го е търсил съученика му от началното училище Васил. Ето това е номерът ми.

Жената протегна недоверчиво ръка, а зад гърба ѝ се подаде самият Кирил.

– Васе, ти ли си, бе? Къде се изгуби толкова години?

Двайсет минути по-късно в близкото кафе, Кирил все още се оправдаваше за лъжата на майка си.

– Малко съм закъсал с парите, та си помислих, че ме търсят за това. Дължа на едни хора…

– Кире, я остави тая работа, ами вземи това и иди да си починеш две седмици, да се откъснеш малко оттука.

– К’во е т’ва, бе? Австралия. За кой дявол ми е притрябвало на мене да ходя в Австралия? Две седмици. А после? Нали пак ще се върна тука. Пак ще ме намерят.

Докато говореше, Кирил не спираше да се озърта наоколо. Хитрите му очи се вглеждаха във всеки посетител на заведението. Беше нервен.

– Остави ти тая Австралия. Виж, ако имаш повечко пари… гледам, хубава кола караш… Чух, че баща ти бил богат.

Кирил млъкна. Васил извади няколко банкноти и ги бутна към някогашния си приятел. Остави на масата още една банкнота за сметката и се изправи да си ходи.

– Ще видиш, Васе, сега вече ще спечеля! Твоите пари ще са ми на късмет, няма как да не спечеля! Ще си върна дълговете, пък после – може с теб да отидем и до Австралия. – Кирил се ухили глупаво.

Васил промърмори “довиждане” и “успех”, качи се в колата и потегли към София. Караше бързо. Благодарност. Никой не желаеше да получи благодарността му. Или пък той не знаеше как да я изрази? И какво да прави сега тоя ваучер? Не му се ходеше в Австралия. Пък и нямаше с кого да отиде.

Пристигайки в София, Васил спря на един от големите булеварди. На тротоара седеше просяк с кутия в ръка. Без да се замисля много младият мъж пусна ваучера в кутията и се отдалечи. Дано просякът успее да го продаде.

Но просякът беше неграмотен. Помисли шареното картонче за поредната рекламна брошура, която някой на шега му пуска в кутията. Взе ваучера и го хвърли в близката кофа за боклук.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X