Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Защо съм тук, до кофата с боклук? При това нощем! Човек с образование, с ценз, с място в обществото! Доказал се! Професионално. И не само. Не е ли ясно?! Заради обществения протест. Заявявам! Долу кризата! Долу икономическия безпорядък и финансовите далавери! Край на господството на монополите, политическите демагогии и разни други!

Сам съм. Като оня пес.

– Ела насам, приятелю. Само ти ми остана. Ето и за теб. Не е кой знае каква вкусотия, все пак, провизиите са от вонящия контейнер. Е, какви ги вършиш сега? Налапа мухлясалия салам и си тръгваш. Накъде бе, приятелю мой единствен? Що ли се чудя?! Явно и той си има кутрета и… спътница в кучешкия му живот. Не ѝ ли отстъпиш всичко твое: „Вън! Не ти е мястото тук! Що за глава на семейство си ти!!! Некадърник!” Разбирам го тоя пес.

А, ей го и Кардиото. Грабнал в ръка чувала със смет, приближава. Ама страхливо, неуверено някак. Знам му проблема, приятели сме от училищната скамейка, дето се казва, сега неудобство изпитва човекът. Щото аз – тук, а той – с чувала боклук. И няма къде другаде да го хвърли, освен в контейнера. Облегнал съм се на този контейнер, сякаш ми е частна собственост. Кардиото се колебае.  

– Споко бе, приятел, няма да ти искам такса за боклука. Дай насам да видим какво носиш.

Кардиото тотално се сконфузва.

– Абе, да те питам… – престрашава се най-сетне.

– Питай.

– Ти що си тук?

– Как защо? Гражданско неподчинение! Решил съм, брат, да сформирам синдикат.

– Какъв синдикат? – смаяно ме поглежда. Да не съм изкукал?

– Ей такъв, синдикат за такива като мен! – Разпалено му излагам категоричните си доводи за вопиющата необходимост от синдикат, при това на клошарите.

– Е добре де, ама нали ти не си клошар? Професия имаш, доходи някакви, даскал, все пак…

– Точно така, даскал! В пълна зависимост от някакъв делегиран бюджет. Като прибавим демографския срив, бюджетът попада в графа “крайно незадоволителен”.

– Като отвори дума за бюджет, аз май трябва да се присъединя към твоя синдикат, щото бюджетът на общината… за нищо не стига! Оня ден и тока ни срязаха, неплатени сметки, асансьори, климатици – извън строя, за компютрите – да не говорим. Пратих да купят химикалки. Служителките се цупят, свикнали да работят със съвременни технологии. А казват, че южната ни съседка била в банкрут. Банкрутиралите сме ние! И не само финансово, а и някак… хора не сме.

Не му е лесно на Кардиото. Кандидатира се за кмет и спечели. Уважаван човек, кардиолог, сърцевед. Обаче мандатът му идва в повече. Сяда до мен, а след това рови в чувала и изважда като на магия изпод боклука от онази люто режещата.

-Това е от запасите, брат, за моментите, когато и аз съм човек.

– Ама и ти ли бе, кмете?! – от удивление за първи път сменям професионалното призвание с общественото.

– И аз, брат, и аз. Кмет не кмет, ама жената, нали знаеш, докторска щерка, претенции всякакви.

– Зарежи това безсмислено кметско битие. – съветвам най-добронамерено. – Ти си човек с призвание, професионалист. Втората ми майка от инфаркт отърва. – Имам предвид тъщата и честно казано, не съм му особено благодарен. Затова и не му подарих вота си на местните избори.

Той обаче опонира. Все някой трябвало да остане на барикадата, там, дето се борели срещу обществените недъзи – корупционни, политически, че даже и нравствени. Тази дума все още е в употреба. При някои. И нали е човек с гражданска доблест и чест, присъединява се към синдиката. Разпалено заявява:

– Ще напишем манифест! Пък може онези „отгоре” да чуят!

„Това е от огненицата. – мисля аз – Хвърля те в еуфория и си до тук.”

Синдикалуваме си, значи, аз и Кардиото – вече бивш кмет. „Отгоре” не търпят подобни своеволия, при това на гражданин с отговорен пост. Кардиото не съжалява. Обиталището ни е пред кметството. Адекватно. Само столичани ли са привилегировани да барикадират Парламента?! Ние също имаме права! От време на време ни пъдят ченгетата. Не се сърдим. Все пак, вършат си работата момчетата.

Докато обсъждаме с моя съратник манифеста на нашия синдикат, откъм гърба ми се надвесва сянка. Нощ е, минава ми през ума, сенки всякакви. Само че тая е с калимавка някаква и брадата някак си. Стреснато се извръщам:

–Ааа, Попе!

– Видях ви от прозореца и реших да ви понагледам.

Попът бръква под ризата, расо не носи, все пак, не е тук служебно, и абра-кадабра – появява се мезе. За малко да му целунем ръката. Ще върви с питието на Кардиото.

Разпалено му изповядваме съкровените си общественически идеали и за всеобщо слисване свещеникът заявява:

– С вас съм, братя!

– Ама – възразяваме ние, мнозинството, против членството на свещеника.

Аз, като типичен филолог, обяснявам понятието синдикат. Къде сте видели лице с духовнически сан да синдикалува?! То е като най-безотговорно да се откаже от мисията да води паството в правия път. Обаче той – не! Ще членува и толкоз! Иначе щял да приеме отказа от членство като дискриминация, при това на верска основа, и тогава… такъв обществен дебат щял да предизвика, подкрепен от активно гражданско неподчинение! Точно тук, на тоя площад, пред очите на цялото кметство! Да видим тогаз как самият кмет ще се аргументира, щото е орган, на властта при това, а синдикалува! И къде? В ССК, тоест – Синдикат на свободните клошари.

Няма как, приемаме го, с абсолютно мнозинство. А в подкрепа на своето  решение свещеникът сам изповядва. На косъм бил да се откаже от призванието си. Ето откъде му идеше болката. Пред храма спрял цял един звяр. От звяра изскочили четирима, в черно облечени. Кръщение искали, за боса.

 – Няма за теб кръщение, безбожнико! Колко мерзости, колко мародерства извърши!

Обаче дулото в челото на служителя Божий насочили и той… склонил. Лепта даже оставили, тлъста, но омърсена с човешко страдание. Та решил свещеникът с тази лепта дом за бедните, за страдащите да построи. Обаче – спънка. И то каква! От институции всякакви забранявали. Всевъзможни условия поставяли. И защо?! Нали за бездомните, за низвергнатите бил този сиромашки дом!?

И ето ни – даскал, поп и кмет – в един синдикат. Репортаж направиха за нас – клошарите-синдикалисти, неслучайни хора, интелектуалният каймак на обществото. Но уви, други последваха нашия граждански пример. И то не кои да са, а политиците! Вярвате ли, братя, създали си и те синдикат?! При това на онеправданите, набедените, че са корумпирани, че лъжат и мамят гражданите на Републиката. Имат право. Те нас ни хранят, макар и оскъдно. Ние тях и да искаме – не смогваме. И сега – синдикалуваме. Ние тук, заклещени между контейнерите, те – там, зад стените на онази публична сграда.

 За зла участ обаче, появи се още по-сериозен проблем. Жена ми вчера заяви – щяла и тя да се присъедини. Омръзнало ѝ било да влачи на крехките си рамене семейното битие – деца, свекърва, плюс бюджет. Та проблемът с жената не е за пренебрегване. Предпочитам да синдикалуваме – тя там, аз – тук.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.