Нямам време за нищо.
Времето се смалява
И изчезва.
Забравата го пита
Дали я помни.
Не – отговаря времето –
Но можем да се запознаем отново…
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Силно е усещането за нашето нищо,
което може би ще бъде някога нещо
или което било е някога вечно.
Какво ще остане, когато отвориш очи?
Безлика мъгливост с парчета в нея.
Белезите ни са страдащи, безпътни,
свободни, страстни и покварени скитници –
живеят в онези мигове без мигване;
без нито един край, без нито едно начало,
без нито един тайфун, без повторение,
без контури, без вой, без никаква цялост
– мигване без мигове на мигване
или миг през мигове в мигване?
Какво е значение?
Намигване – това ли ще бъде всичко?
Отворени вече очи ще затворя
и ще си спомня, и ще забравя,
и ще остана, и ще замина,
и ще съм с теб, и няма да бъда,
и ще те няма, но ще си някъде там
и ще мислиш, ала няма да си,
докато чакаш капката да се свлече,
за да я няма вече, но и да бъде;
капка пот, паднала на твоя гръб
ще остави белег и ще си отиде –
съвсем като отронена сълза,
съвсем като всичките други –
капката, която е мен или която е теб,
капката, която ще бъде и която била е.
За капка пот ли ще умираме,
родена от сластния ни акт
или пък ще се преструваме на живи,
заради сълзи от мрачни нощи?
Еротика е цялото ни съществуване.
Еротика е цялото ни съществуване.
Наистина – какво е значение?
на миг наш миг нас миг
миг
миг
миг
миг
Сергей Рожин, Чък от цигари, цигари, акрил; 10 х 15 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Всичко вече е приключило.
Връщане обратно не е препоръчително.
Думата „ако” е лукава и коварна.
Съмнения за пропилени възможности навява.
Не е могло да стане другояче.
Човекът действал е по свой собствен начин,
според разума и обстоятелствата,
които в онзи момент са били налице.
От събитията все по-отдалечен,
е склонен постъпките си предишни да осъжда.
Подходящи уж решения се изкушава
със стара дата да предлага.
Но рискува погрешни предположения да прави,
защото с поведението си тогавашно,
вероятно е избегнал други неприятности.
Безсмислено е взирането назад със съжаление.
Миналото не подлежи на изменение.
Само в една посока тече времето.
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Мълчанието е Благодат!
Така казваха старите,
а аз се чудех кой е този Благодат.
Познавах Благовест и Благомир,
познавах Богомил, та дори и Божидар,
но за първи път ме удари по челото
това име Благодат.
Трябва да е онзи,
смиреният човек,
който стои най-отзад в кръчмата,
със съсухрените ръце
и още по-съсухрените джобове,
от които капеха скъсани билетчета
от Националната лотария.
Той бе от истински мълчаливите,
които, когато ги попиташ за часа
се кривят на една страна и с погнуса ти казват:
„Де да знам! Мина ми времето да се притеснявам за часа.“
Но когато един ден
Благодат излезе на сцената,
фанфарите спряха.
Изпиваща съзнанието тишина
и мълчание.
Кротко вдигна лявата си ръка
и посочи в другия край на залата…
*прожекторите осветяват дъното на залата*
Кръст!
Кръст!
Кръст!
Тракането на зъби пак разтърси залата
в панически страх публиката си свали дрехите
хаосът в техните очи обзе и крайниците им
започнаха стенания, упреци, хулни
и след това кръстене, след кръстене,
нагоре, надолу, надясно, наляво…
Алената пътека между седалките се превърна в пръст,
в която всички започнаха да заравят греховете си,
в чест на триметровия кръст, който ги бе заподозрял
в кравешко преживяне на живота.
А Благодат, все така смирен и мълчалив,
свали лявата си ръка,
сложи я в съсухрения си джоб
и след тържествен поклон
излезе през десния изход на сцената
с думите:
„Часът е точно седем.“
Сергей Рожин, Черна Работа, масло на платно, 30 х 20 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
… Кой помни острова на щастливите хора
с герданчета от морски охлювчета
които си подаряват един на друг,
за да получат в дар тръстика тортора –
за къща и лодка.
Кой помни летящите риби
и океана на тяхното пиршество –
сияйни водорасли
и мастиленосин планктон.
… От океана остана високо езеро,
спасило солта след потопа.
Когато от острова израстват Анди
щастливите гиганти отплават
към родилното на звездите.
Сергей Рожин, Синя работа, масло на платно, 20 х 30 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
***
Котката е правоъгълник ушат,
подаващ си главата и свитите лапи
иззад врата.
Макар и правоъгълна,
притворена прилича на трапец.
Но как така трапец
е правоъгълникът,
а правоъгълникът
бил е коткоъгълник?
И формата ли,
както според някои истината,
оказва се въпрос на гледна точка?
Сергей Рожин, Жълта работа, масло на платно, 20 х 30 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
* * *
Нищо не се променя,
докато се мени.
Златната клонка
още расте.
Медалът е новата
Корона.
Никой не обича
Крале.
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Тялото ти е омагьосано във вещ,
която не вещае щастие,
затворена в контурите си,
не е веща да бъде
центъра на един рай.
За да развалят магията,
ръцете ми трябва да съборят
всички идоли на окото
и да се отправят в перипетията
на една невидима телесност.
Но те не могат да са протагонисти
на историята за пътуването ми към теб
и от кожата на пръстите им не стават
обувки, годни да пребродят
деветте планини на тактилната ти плът.
Ръцете ми са анонимни калиграфи,
съхраняващи животописа на едно тяло,
което не върви пътищата на света,
и са способни да докосват само
различни пособия за писане.
Сергей Рожин, Потенциал, масло на платно, 90х60 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
Съзнанието ми се гъне като глина
поезията навлиза в мен – хладен задгробен поток,
който понася понятията, завърта ги
и ги завързва на възли.
Битието напира през прозореца
а небитието чука като кълвач
от вътрешната страна на
белия ми череп.
Искам да тръгна гол по улиците,
да си развявам чепа
и да пея забравени бунтовнически химни;
да се смея безумно
да крещя
да се превърна в божествена водна чучулига
и да се излея в канала
към прогнилото сърце на града.
Искам да изляза на балкона,
да изляза от къщата,
да изляза от себе си
да заявя с цялата си архаична увереност
стаена в пулсиращото сърце
че съм жив и ме има.
Че съм там за себе си
а не за някой друг.
Самосиндикална част от всичко останало
спираловидно привидение
част от безкрая.
Политам в ясен безкрилен полет
над бетонни покриви
и порцеланови сгради,
над поля, села, изорани пътища,
фабрики, болници, военни фронтове
Летя свободен
без цел и съзнание
свободен електрон от ядрото
на прашинка в снежното кълбо
поставено в самия център на la vide –
негова милост
Животът.
Сергей Рожин, Гост, акрил, дърво, 52х21 см,2017
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
София е нашата Америка –
бляскав Вегас, страна на мечтите,
дето срещат те уж със червено килимче,
цял трезор с брилянтни възможности
и дворци с прекрасни балкони,
и безкрайни зелени градини
със омайни девици пазителки –
а пък всъщност до болка познатото –
стар сапунен мехур от илюзии –
хищна хидра със седем отвърстия,
що сломява най-храбрите войни –
изкушава ги с чувствен сънища
и безименни, тайни наслади;
и машина перфектно настроена
със хиляда предавки и скорости –
тя върти се безспирно, жестоко
и премазва милиони животи,
на бунището мачка мечтите –
тук остават все скрап и ръждясали гайки –
и ни прави бездушни роботи
от времената преди Android-a –
рутинирани, вечно намусени,
непознаващи смях и веселие:
ден по ден с болка превиват гърба си
под бича все на шефа спахия,
като роби в галера се мъчат,
в теснотия и мръсно живеят,
съзерцават богатските къщи
и палата на (нарко-)бароните
и душите им плачат за прежното щастие,
за къщурката схлупена, за панелката стара,
за ръждивите люлки във парка –
и за детските дни безметежни,
за безкрайните сини простори
на Балкана,за Пирина и на Черното море;
зарад хляба ще влачат оковите
доживотно, дори без амнистия
и ще станат най-верните роби
без лица сред тълпите маскирани
в карнавала на смъртните сенки
във последния час на планетата.
И е пълно със духове бродещи
на хиляда живота прекършени,
осланени и злостно потъпкани
като крехко кокиче в януари :
тъкмо цъфне – снегът го попарва.
А поети, художници, пишещи
ще останат без зрънце надежда,
без любов мълчалива и вярна,
без мъничка искрица надежда.
То затова им линеят поемите
и им гният във склада картините,
а цъфтят сред галерии грозните прози,
във кината реклами рисувани.
„Хайде, нека свободни, мечтателни
с пот и кръв да си пишем живота,
да пишем, да го рисуваме
с всички нюанси на черното,
бялото, сивото,
но също и с живото, цветното
с вечния пулс на природата майка.
О, зная аз – пак Америка откриваме
и старите си грешки преповтаряме,
ала също окови разбиваме
и с главите стените събаряме.“
„Високи, берлински стени…“
Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
