Мълчанието е Благодат!
Така казваха старите,
а аз се чудех кой е този Благодат.
Познавах Благовест и Благомир,
познавах Богомил, та дори и Божидар,
но за първи път ме удари по челото
това име Благодат.
Трябва да е онзи,
смиреният човек,
който стои най-отзад в кръчмата,
със съсухрените ръце
и още по-съсухрените джобове,
от които капеха скъсани билетчета
от Националната лотария.
Той бе от истински мълчаливите,
които, когато ги попиташ за часа
се кривят на една страна и с погнуса ти казват:
„Де да знам! Мина ми времето да се притеснявам за часа.“
Но когато един ден
Благодат излезе на сцената,
фанфарите спряха.
Изпиваща съзнанието тишина
и мълчание.
Кротко вдигна лявата си ръка
и посочи в другия край на залата…
*прожекторите осветяват дъното на залата*
Кръст!
Кръст!
Кръст!
Тракането на зъби пак разтърси залата
в панически страх публиката си свали дрехите
хаосът в техните очи обзе и крайниците им
започнаха стенания, упреци, хулни
и след това кръстене, след кръстене,
нагоре, надолу, надясно, наляво…
Алената пътека между седалките се превърна в пръст,
в която всички започнаха да заравят греховете си,
в чест на триметровия кръст, който ги бе заподозрял
в кравешко преживяне на живота.
А Благодат, все така смирен и мълчалив,
свали лявата си ръка,
сложи я в съсухрения си джоб
и след тържествен поклон
излезе през десния изход на сцената
с думите:
„Часът е точно седем.“
Сергей Рожин, Черна Работа, масло на платно, 30 х 20 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019