Съзнанието ми се гъне като глина
поезията навлиза в мен – хладен задгробен поток,
който понася понятията, завърта ги
и ги завързва на възли.
Битието напира през прозореца
а небитието чука като кълвач
от вътрешната страна на
белия ми череп.
Искам да тръгна гол по улиците,
да си развявам чепа
и да пея забравени бунтовнически химни;
да се смея безумно
да крещя
да се превърна в божествена водна чучулига
и да се излея в канала
към прогнилото сърце на града.
Искам да изляза на балкона,
да изляза от къщата,
да изляза от себе си
да заявя с цялата си архаична увереност
стаена в пулсиращото сърце
че съм жив и ме има.
Че съм там за себе си
а не за някой друг.
Самосиндикална част от всичко останало
спираловидно привидение
част от безкрая.
Политам в ясен безкрилен полет
над бетонни покриви
и порцеланови сгради,
над поля, села, изорани пътища,
фабрики, болници, военни фронтове
Летя свободен
без цел и съзнание
свободен електрон от ядрото
на прашинка в снежното кълбо
поставено в самия център на la vide –
негова милост
Животът.
Сергей Рожин, Гост, акрил, дърво, 52х21 см,2017
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019