Съзнанието ми се гъне като глина
поезията навлиза в мен – хладен задгробен поток,
който понася понятията, завърта ги
и ги завързва на възли.
Битието напира през прозореца
а небитието чука като кълвач
от вътрешната страна на
белия ми череп.

Искам да тръгна гол по улиците,
да си развявам чепа
и да пея забравени бунтовнически химни;
да се смея безумно
да крещя
да се превърна в божествена водна чучулига
и да се излея в канала
към прогнилото сърце на града.

Искам да изляза на балкона,
да изляза от къщата,
да изляза от себе си
да заявя с цялата си архаична увереност
стаена в пулсиращото сърце
че съм жив и ме има.
Че съм там за себе си
а не за някой друг.
Самосиндикална част от всичко останало
спираловидно привидение
част от безкрая.

Политам в ясен безкрилен полет
над бетонни покриви
и порцеланови сгради,
над поля, села, изорани пътища,
фабрики, болници, военни фронтове
Летя свободен
без цел и съзнание
свободен електрон от ядрото
на прашинка в снежното кълбо
поставено в самия център на la vide –
негова милост
Животът.

 

Сергей Рожин, Гост, акрил, дърво, 52х21 см,2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.