София е нашата Америка –
бляскав Вегас, страна на мечтите,
дето срещат те уж със червено килимче,
цял трезор с брилянтни възможности
и дворци с прекрасни балкони,
и безкрайни зелени градини
със омайни девици пазителки –

а пък всъщност до болка познатото –
стар сапунен мехур от илюзии –

хищна хидра със седем отвърстия,
що сломява най-храбрите войни –
изкушава ги с чувствен сънища
и безименни, тайни наслади;

и машина перфектно настроена
със хиляда предавки и скорости –
тя върти се безспирно, жестоко
и премазва милиони животи,
на бунището мачка мечтите –
тук остават все скрап и ръждясали гайки –
и ни прави бездушни роботи
от времената преди Android-a –

рутинирани, вечно намусени,
непознаващи смях и веселие:
ден по ден с болка превиват гърба си
под бича все на шефа спахия,
като роби в галера се мъчат,
в теснотия и мръсно живеят,
съзерцават богатските къщи
и палата на (нарко-)бароните

и душите им плачат за прежното щастие,
за къщурката схлупена, за панелката стара,
за ръждивите люлки във парка –
и за детските дни безметежни,
за безкрайните сини простори
на Балкана,за Пирина и на Черното море;

зарад хляба ще влачат оковите
доживотно, дори без амнистия
и ще станат най-верните роби
без лица сред тълпите маскирани
в карнавала на смъртните сенки
във последния час на планетата.

И е пълно със духове бродещи
на хиляда живота прекършени,
осланени и злостно потъпкани
като крехко кокиче в януари :
тъкмо цъфне – снегът го попарва.

А поети, художници, пишещи
ще останат без зрънце надежда,
без любов мълчалива и вярна,
без мъничка искрица надежда.

То затова им линеят поемите
и им гният във склада картините,
а цъфтят сред галерии грозните прози,
във кината реклами рисувани.

„Хайде, нека свободни, мечтателни
с пот и кръв да си пишем живота,
да пишем, да го рисуваме
с всички нюанси на черното,
бялото, сивото,
но също и с живото, цветното
с вечния пулс на природата майка.

О, зная аз – пак Америка откриваме
и старите си грешки преповтаряме,
ала също окови разбиваме
и с главите стените събаряме.“

„Високи, берлински стени…“

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.