Людмила Калоянова – Реч при обявяването на лауреата на Първото издание на Конкурс „Нова социална поезия“

 

Уважаеми членове на журито, гости и приятели на Нова социална поезия,

Пиша тези редове с удовлетворение и признателност за предоставената  ми възможност да участвам в първото издание на конкурс Нова социална поезия. Изключително съм благодарна за вниманието и честта, които журито ми оказва с присъждането на наградата.

Макар и далеч от родината, българските емигранти следят с интерес динамиките на литературния ни небосклон. На фона на повсевместното опошляване и срастване на литература и литературен естаблишмънт, Нова социална поезия отстоява кардинално различна визия, в която авторът, освободен от дискурсивните и меркантилни условности на една противоречива постмодерност, се превръща в „яростен“ и съзнателен субект на своето слово.

 Rage, rage against the dying of the light. Възприемам Нова социална поезия като „литература на яростта“. Така както героят на Дилън Томас се бунтува срещу смъртта на деня, така и Нова социална поезия ни подканя да се изправим срещу смъртта и обезличаването на поезията. Усилията на основателите на групата и на движението като цяло да скъсат безкомпромисно с вулгаризирането на литературата и на творческия акт заслужават безспорни адмирации.

За мен е изключително признание да бъда част от този процес на „яростно“ съзидаване. Пожелавам на членовете на Нова социална поезия сила и творческо вдъхновение.

Искрено Ваша,

Людмила Калоянова

15.12.2018, Питсбърг, Пенсилвания

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Тодор Ташев – Бездна и връх

 

Бездна и връх
Как свети без да е светило ,
как пълни без да е мерило,
как диша бездиханно
и шепне нямо.
И синьо и безцветно в шепите ,
и шумно и потайно в разбитите вълни.
Студено, озъбено, озверяло от глад
Топло, прегръщащо, все опрощаващо .
Гост и домакин, в съня и мечтите,
Начало и край, и отново дихание.
Бездна и връх.

 

Сергей Рожин, Врата, винил, акрил, 113х102 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Таня Николова – Сфинкс

 

Опитвам да живея без публикации, лайкове и фейсбук.
Работя много, писане не пипам, подреждам си главата, почивам с филми.
Точно сега дават за марсианската принцеса.
Тя избира правилното хапче, жени се за землянина, заживяват щастливо и мир настава в космоса.
А аз избирам синьото
и се зазиждам с лудостта си у дома
като котка
като домашен сфинкс на прага
и няма нужда да разказвам
как някой искал да се отскубне от мен
опитвал всичко
но не се сетил за верния отговор на въпроса
как се става приятел
и аз съм го убила.
Само в пустинята
имам смисъл
нека войниците се упражняват да стрелят
по носа
на изгрева

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Сюблие Зекерие – Soledad

 

Галапагос…, Галапагос…
Пленяващият ме с омайна хубост Галапагос…
Надвисяващият сега над мен със спокойното си небе,
с цвят на лазурит.
Поставящият пред мен смарагдовия, тих свой океан
с възбудени вълнички.
Под мен постила златистия си, приятно топъл пясък.
До мен си седнал ти, напълно истински – също един от моите мечти.

Ние с теб седим един до друг,
обгърнали любовта си,
а невидимият й щит несъзнателно
ни защитава от дивата природа,
която ни заобикаля.
Студените, преливащи се една в друга синьо-зелени вълни на Галапагос,
достигат до брега му
и оставят нежно докосване в краката ни.

Тръгват си,
за да се върнат отново
и да изслушат нашата история докрай,
която винаги остава недовършена.
Виж, албатрос мой, вече сме част от прекрасната картина на Галапагос
и всичко е толкова недостижимо,
едновременно и толкова спокойно, но докога?

Сякаш сън сънувам аз.
И да, сън е, знам.
Остават броени минути до нашето сбогуване,
до изгрева на нечаканото слънце,
до изпаряването на морето-мечта
и до твоето изчезване.
А аз, отново сама,
ще се слея с реалността.

Прекрасната картина се здрачава.
Тъмни облаци се надвисват над Галапагос.
Тъмни, черни – в унисон с моята душа.
Птица моя, вече част от мрачна картина…

Ти – един миг си до мен,
в следващ те няма
и с всяко връщане се отдалечаваш
все повече и повече от мен.
Губиш се от полезрението ми
лека-полека…
Слънцето ненадейно угасва в Галапагос
и студът ме притегля в обятията си.

Не те виждам, любими.
Виждам само обгърналия ме мрак.
Не усещам топлината на пясъка
и нежните докосвания на водата,
дори не чувам тежките въздишки на океана,
а само шумът на самотата ми екне в ушите.
Сетивата ми безпощадно ме напускат.
Оставам сама и недъга в мрака.

Изгревът действа
като контрамагия на моята фантазия.
Залезът –
беше нашето начало,
но изгревът, за пореден път,
ще бъде нашият край.
И той настъпи толкова бързо,
а аз отново не можах да ти се наситя…

Отворих лазурните си, смарагдови очи, посрещнах новото утро
без теб и виждам, че нищо не е както преди.
Сега над мен – бял таван.
Пред мен – отражението на самотата ми
в огледалото.
Под мен – бяла постеля.
До мен – бяла стена.
Толкова зловеща бяла картина.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Стефан Марковски – Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра

 

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра
рече часовникарят пред вратите на ателието си
и дочу трепет на китарени струни откъм площада
заедно с ламтежът им за свобода – светла и прозирна –
такава,

каквато само майсторът може да я опише…
И да изработи за нея филигран от крила на пеперуди,
слитащи вече върху главите на статуи,
които трябва да оживеят…

Лудият художник гледаше от Месечината и нарисува града.
Копнеят сега улиците по цветни мостове с пешеходни пътеки.
Съдбоносна възбуда произвеждат дните на миналото, заробени в древния воден часовник.

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Светлината ни разкъсва на мигове, към които идват всичките пътища
на двама-трима ангели, незнаещи що е време.
Душата е знаме, развявано на висок черен камък.

Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Тя е лудило на мисълта и къща на Изгрева,
и гледка на небе, което пропада
и поглъща сега погледите ни
в тъжен дъжд.

Лудилото не е възвишено, сегашното не е присъстващо.
Лудееш, а Месечината си остава по-силна от нощта –
както и устните са по-силни от думите,
раждани някъде между плът и дух,
чиито граници с тъжен дъжд оцветяват душите ни.

Откажи се от звездите,
защото Нощта ще ти открие само
онази страна на Месечината,
която отразява
светлината
на сълзите….

 

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Сергей Рожин, 3D картина, пластмаса, смесена техника; 24 х 30 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Светла Караянева – Помпей

 

Зная, че са хермафродити.
И все пак, така здраво слепените
черупки в изтляващата есенна
шума поразително напомнят
двойка влюбени
в лавата на Везувий.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Румен Павлов – Смирение

 

Ще сравня по крехкост
намерено крило в полето
с влакната в човешкото ми тяло.
И в двете има някакви пихтии,
отделят газове при гниене,
играят важна роля за движението –
оттам за мястото, местата и местенцата.
С перата са писани много истории
за крехкост,
отнесени покриви,
за крехките есенни пориви,
за трудните зимни разследвания
по вълчите стъпки, във вълчите нощи.
С влакната са гонени вълците,
с капани от черна стомана –
остриетата плуват във бяла сланина,
вълчетата плуват в бездънни утроби.
А крехките мускули
се отпускат и свиват,
отпускат и свиват,
отпускат и сливат със крехката кал,
отпускат и сливат със зимното слънце,
което ги свива в сърцевините си,
крехки като отрязани крила
в небето.
Давя се в облака
с форма на брадва.
Не искам от нищо
по много.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ружа Велчева – Цензура

 

Истината
зачерквана
охулвана
изнасилвана
арестувана
окована със забрани
цензури
и чувство за безнаказаност

кърви истината

болката
капка по капка
руши скалата под себе си

приижда
гневна
непреодолима река

Пазете се
от гнева ѝ.

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Роси Митева – Минало

 

Пускам след себе си късове минало вместо сух хляб –
гаранция че нощните птици ще изядат всичко.
От устата ми се ронят премълчани думи и
се препъвам в тях, като в бостан с едри дини.

Няма за какво да поглеждам назад!
Ей го на ъгъла камшика на безразличието.
Гледа ме на изпроводяк как се отдалечавам,
как се смалявам – жалка и отхвърлена.

Оприличавам се на Гретел и
добре, че нямам брат или посестрима с мене,
защото няма да се връщам.

Окапалите листа шумят изпод босотията ми и
оплакват клоните на оголялата си майка.
Вдигам поглед към месечната, а
очите ми полепват по овалната й снага.

Хвърлям парченце минало в устата си.
Нещо изхрупва.
Разтварям шепа и изплювам
няколко „от инат“ и половин „липсваше ми“.
Къде по дяволите е другата?

Нямам какво да губя!
Оставих недоразуменията у дома,
защипани между страници с поезия
и недоизпита чаша вино.

Дали съм се отдалечила достатъчно?

Не поглеждам назад, а застудява.
Страх ме е от студ и безразличие –
ако трябва да избирам измежду двете
ще помоля учтиво да ме оставят високо в снежна планина
с червена рокля и снимка по избор.

Долавям ухание на канела.
На рамото ми каца богомолка –
отпива жадно от червеното мастило на Мака.

Лицето ми пламва, а след него и ушите.
Според народно поверие, някой злослови за теб –
в случая се присмива над наивната ми влюбчивост.
Казвам име три пъти на глас и огънят стихва.
Сигурна бях!

Искам да съблека всичко.
Аз като стигна за където съм тръгнала ще ме облекат
и ще ми предложат стол на масата.
Чаша, прибори и дървена паница.
В далечината проблясва жълта светлина,
напомня ми любимия филтър за снимки.

Все пак решавам да погледна назад:
Пътеката чернее, оживяла от гладни гарвани.
Радвам се, че миналото ми им се услажда!

Вече нямам тайни.
Признах на синевата, какво бе за мен
а тя ми изясни, какво няма да бъда за нея.

Идват дъжд и сняг.
Те ще заличат напълно пътя ми обратно.
Не се тревожа, че няма да мога да се върна,
защото по тези пътеки се минава по веднъж
и смело.

 

Сергей Рожин, Чуждо място, принт, маркер, 48х58 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Пламен Парнарев – Абориген

 

…Помня как упорито
Плувахме с тебе.
До Кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници
богоравните хора ни връщаха.
Да си вземем отново лекарствата-
за Време. И място.
(Те бяха ли свършили?.. Не помня от слънцето.
Излекуваните лежаха над моя клиничен случай.)
И си мислех колко ли бурета още
има под нозете ни за търкаляне.

А миришеше от тях на домашна ванилия.
И на прясно поръчана вакса.

Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо! Капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема надве прокълнати Българии,
съхне на завет тук
Нищото…

Зад фитила пъпчив на луната
Слепецът у мен
Почуква с тояжка Времето.
Чука… чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
или в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей. Или плът от молитва.

Да остави очите си
в тях да покълнат.
Отново.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019