Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра –
рече часовникарят пред вратите на ателието си
и дочу трепет на китарени струни откъм площада
заедно с ламтежът им за свобода – светла и прозирна –
такава,
каквато само майсторът може да я опише…
И да изработи за нея филигран от крила на пеперуди,
слитащи вече върху главите на статуи,
които трябва да оживеят…
Лудият художник гледаше от Месечината и нарисува града.
Копнеят сега улиците по цветни мостове с пешеходни пътеки.
Съдбоносна възбуда произвеждат дните на миналото, заробени в древния воден часовник.
Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Светлината ни разкъсва на мигове, към които идват всичките пътища
на двама-трима ангели, незнаещи що е време.
Душата е знаме, развявано на висок черен камък.
Смъртта не е възвишена, историята не е мъдра.
Тя е лудило на мисълта и къща на Изгрева,
и гледка на небе, което пропада
и поглъща сега погледите ни
в тъжен дъжд.
Лудилото не е възвишено, сегашното не е присъстващо.
Лудееш, а Месечината си остава по-силна от нощта –
както и устните са по-силни от думите,
раждани някъде между плът и дух,
чиито граници с тъжен дъжд оцветяват душите ни.
Откажи се от звездите,
защото Нощта ще ти открие само
онази страна на Месечината,
която отразява
светлината
на сълзите….
Превод от македонски Владимир Луков
Сергей Рожин, 3D картина, пластмаса, смесена техника; 24 х 30 см, 2016
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019