…Помня как упорито
Плувахме с тебе.
До Кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници
богоравните хора ни връщаха.
Да си вземем отново лекарствата-
за Време. И място.
(Те бяха ли свършили?.. Не помня от слънцето.
Излекуваните лежаха над моя клиничен случай.)
И си мислех колко ли бурета още
има под нозете ни за търкаляне.

А миришеше от тях на домашна ванилия.
И на прясно поръчана вакса.

Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо! Капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема надве прокълнати Българии,
съхне на завет тук
Нищото…

Зад фитила пъпчив на луната
Слепецът у мен
Почуква с тояжка Времето.
Чука… чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
или в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей. Или плът от молитва.

Да остави очите си
в тях да покълнат.
Отново.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.