Борислав Янев, Азиатски пейзаж, молив
Сътворение
В сивото на твоите крила,
рисувани от прах и вятър
с изразходените длани на скала
и с естетика отвъд очите.
Там гнездят отворите на рани –
прободените рани от закърпване.
Течение завърта кухите яйца,
изветрели през пробитите си ципи –
невъзможна амниота без деца,
които да виреят на открито –
те гмуркат се към течния живот,
ручащ със собствен пулс и свой закон,
убиващ вакуума на нов кивот
с нечетимите скрижали за летене.
В сивото на твоите крила,
перфорирани, зашити със игла
до кожесто обветрено платно,
нарисувана е канара.
Другите пътеки, неизбраните,
угнетяват крачките и те ехтят зловещо.
Стените от безброй предмети
бавно ни притискат – пот, сълзи – горещо!
Дали е миналото с тръпчива перспектива,
което клати равновесната ни летва?
Повръщаме несмлените консумативи,
невъзможното наследство по нозете ни полепва.
Натежаваме и влачим ужасите си
от всеки избор,
очертал портал от неизвестност.
А може ли страхът да се калява
в соковете на нефелна храброст,
щом като се плакне с безутешност?
Люлей ме в песни с невъзможни думи,
премети оборите,
които, знаеш, са авгиеви,
пред единствените двери,
водещи напред-назад без време
до рождения момент от вечност
с потенция от безпредели!
В страха си всички сме деца,
опипващи из мрака за ръка…
Минимум пулс
Там и тогава, навътре,
където, когато очите ни
бавно започват да се глазират,
уличната анатомия на утрото
осветяваме с отражения на сенки,
които ни концентрират.
Гъстият пулс на нуждите
засъхва в леплива одежда,
захранва аутодафето на ритъма,
минимизира светлината по саждите,
в които творящият пламък оставя надежда.
Сублимираме раните в дишане…
Ние – ненаситно неутрино,
носим се през време и материя,
черната дупка на мечтите ни
вярна ос е на въртеливата феерия,
трошаща неизменно дните.
Земята с гороломни издихания
завихря себе си в спирални ръкоделия –
насън творени и творящи – съзидания,
наяве са приемствени модели.
Да падна, да подишам нашите копнежи,
толкова обърнати навън и транспарантни,
отключени за всеки, безметежни!
Придаващо си тежест неутрино,
литнало сред облак прахоляк,
да ме задави и във мене
да изчезне като глад.
списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X