Елисавета Плоскова – В безистена на болката и сексшопа на лятото

Когато ме докосваш,
това е слънцето огряло
по всички улици,
това е слънчев бунт
след който става много тъмно:
и после все се търся –
облачната като прилив – аз,
която идва и си тръгва
бледо.
Когато ме докосваш,
това са римските пинии,
наредени зелени усмивки
към някакво бъдеще.
Вече не те гледам,
гледам
онези черни плочи по кривите безродни улици,
в които чакам откровения.
Но времето мълчи като подлец.
След него само камък.
Ти си Рим,
когато се протягаш,
във теб се трупа времето,
и статуи и пътища…
…Аз искам теб и времето,
а знам, че всичко пак ще се обърне в
забравена брошурка на Чампино

Кои са думите,
с които пак да върна
при мене неграмотната любов,
пауновата ревност,
варварската страст
с невинността трошлива
и закъсняващите като влак
усилия да бъдем честни.
Боли и ми харесва.
НО думите ми,
неумелият синтаксис
и даже запетайките
забързано направени
НЕ КАРАТ   ТВОЯТА   ЛЮБОВ
да дойде,
макар да ѝ предлагам радост
и утринни разходки на каишка.

Всеки от нас,
даже ти,
е заровил във себе си
по една мъртва земя,
по една Атлантида.
И всяка от тях
носи другото име.
Потънала пръст
без земетръси е
ковчега бозайник.
С банални небета,
с криви корени,
с живи и мъртви,
със слънце и страх.
И земя по-мека
от пресния гроб
и много по-груба
от всяка любов.

Одимената тълпа
с очета маркови
не плаши, хич.
Фалшив коняк
и чуждоземни думи.
Апокалипсисът
ще им намигне
и барчетата
ще затворят.
Лакираните нокти
блещукат сатанински
в дружеския хор
от глупави поети.
И печени Венери телефонни
пощракват с пръсти
„щото кой го еня!“
че в нашата каруца
потраква битие.

Апофатическо

„И ако беше в плът…“ Йоан Екзарх

Плът! Каква ли воля
кара ме да те обвивам в мисли,
които топлят твойта органичност?
Съвкупие от мускулни неща,
пазарска чанта със десен телесен,
ръце, лице и клетъчна наситеност…
във възраст някаква и пол
и даже всичко ти е ясно –
защото аз съм същата
забележителност природна,
която някак се равнява
на твоите нагонни очертания,
наслагва се
и се размива с твойте течности –
от слънцето до виното,
което сме погълнали.
Това е някаква програмна схема
от гените или от времето
създадена,
така че моите невронни разклонения
да удрят като вятър
щом те няма.

Аз съм варварин. Изтръгвам
вредната неонова играчка
от ръката на детето.
Ръката, дето
пиратски всяка нощ целувам.
Превръщам се във благ злодей,
за който няма прошка
и няма път към никой свят.
И вече съм и Йов и Юда,
но няма Бог.
А само ужас и сълза
в очите на едно безсилно малко
замиглено и рошаво глухарче.
Аз съм стена.
Ужасно глупава, непоклатима.
Надгробен камък.
Лиленце, прости ми!

Диагнозата

Усещам, че умирам, блъскайки
кафезите на хиляди канарчета,
които важно обясняват,
че вече няма да крещят,
надрусани и неми.
Усещам, че умирам розова
в най-тръпнещото си кръвосмешение,
със устни, впити
в най-бляскавия ловен нож…
преди да си изтръгна ноктите.
Тогава някъде в реките
търкаляха се дрехите на мъртвите ми.
Приличаха на черни сомове,
обърнали кореми копчести,
захапали с прогнили зъби
крачката на деца, които тичат.
Усещам как се впивам в пътя,
врабците любопитници
ме мислеха за жито.
Само че не бях. Все стигах
своя праг,
където татко ми не ме посреща.

Нашето легло
раздрано, разпиляно,
на малки легълца
с душици малки
и малки сънища анимационни…
Нещастници, отличници
и жълти супермени
скандират във леглото ни,
лепят се по чаршафите
сивеят като стари позиви
със молив писани…
Леглото ни е пълно
с телевизия,
коли и гари
изкаляни и разкривени
и куфари с поезия
и складове със мистика:
Леглото ни!
И днес във ранния следобед
с теб ще легнем
и ще ги милваме
и ще ги любим всичките.
И навиците им ще любим,
и кредитните карти
и цялата им памет даже
ще я скъсаме от любене.
Докато изчезне цялата,
докато и те изчезнат
(мамка им!)
Докато дойде твоят ред
и после моят ред
за любене – със мене ти,
със мене само…
Ще се достигнем, обещавам,
А пък леглото –
пусто да остане!
Ще се долюбим на земята.

Спектакълът на загубата.
Трудно се търси гримьорна,
Ние сме скучни актьори,
Наздраве!
Ще може ли
да стана белег
акуратно скрит
под синята ти риза,
кокетно,
както е по понеделнишки?
Твойто счупено момиче.
В безистена на болката
и сексшопа на лятото –
не искам сам-сама да се наемам.
Искам ти.

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X