*
прочетох в тефтер
че ме няма
родили са ме късно
вкопчих се във времето
на преражданията
и
сега още съм в утробата
но вече
не на мама –
тя плаче
че загуби дете
аз плача
че се раждам
*
думите
са шумът от колите
умиращ по асфалта
докато неуморно
гледаме в различни
посоки
тялото се разлага
под пейката
на която стоим
Кратка история на времето –
защо Април беше Декември.
Нищожно
пустото небе
не рисува нищо
тежестта на телата
смазва тревата
Той стои
под клоните на
разцъфналото дърво
обърнал гръб на пролетта –
в очите му валят снежинки
аз съм възкресението
Когато дядо се радва да ме види
по ковчегът
блъска дъждът
пои дървото
очите ми са сухи
по ковчегът блъска
дъждът
свещта продължава
да гори
Присъствия
сричам емоции
изгризвам до кокал
себе си
пре(раждам) се
сама
непорочно
облечена в голотата
на срама
четири стени ме
гледат
с очите на Бог
вдишвам и мигам
сякаш се моля
светлината
ми намига
*
умът ми
виси
като празна кофа на въжета
над безкраен син океан
очите ми са ножове –
давя се
Сумарности
Насреща ми празен стол
плюс вилица и нож
една вечеря –
претоплена
плюс
чаша умножена по две
(пресушена
и пълна)
и последно аз –
година живот
се събира
само в един черен чувал
*
Превръщам те в месо
и него наливам със вино.
Запълвам празнините
му с метаморфози:
След тебе –
на празната ми маса
стоят костите на рибата,
която котката изяде
( задуши се )
просната сама
на безлюдната тераса.
След тебе –
обличам и храня
двете ни незаченати
и неродени деца –
всеки ден.
След тебе –
по пода има чинии – счупени
(гарнирани със
мене)
подир всичките
измамни въпроси
отговорът е във твоя джоб
заровен сред гробната тишина
към тебе лети живот.
по мълчанието
ще ме познаеш
когато влизам
в теб е тихо –
аз мълча
и се кръстя
и се моля
и паля огньове
и забивам въпроси
в пръстта
когато влизам в теб
оставям вратата
отворена
за да не поискам
да изляза
*
Зад черните пердета
тихо се обесиха синините
на спомена
оставиха ти бележка
с надеждата
да ги погребеш в името
на спасението ни.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017