Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.
Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.
След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.
Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.
Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.
Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.
В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.
Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.
Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.
На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.
Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).
Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.
Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.
Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).
От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.
Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?
Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.
Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.
Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.
Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.
Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.
Фуко го прави в края на живота си.
Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.
И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.
Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.
След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.
„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.
И тя е суверенът.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017