Марио Коев – Девиантните

Просмукан от цигари хол на социометрично семейство. Да речем, в София, защото и друго да речем, ще е все тая, както е все тая и ако въобще не го речем. Но твърде много мълчание се наслои, което все пак е странно да се каже, защото, от друга страна, грамади от словеса се натрупаха. Забелязали ли сте колко са? Поради тази причина по българските земи, които са тракийски и македонски, и византийски, и турски, и на Тангра бога – та по тези простори прастари с бисери прасета се кичат и кичът. То е и едно от обстоятелствата, препречващи пътя на българския гениален писател да бъде освен гениален, но и познат извън семейството си и съребрените драги роднини, с които заедно за родината милеят. За народа загуба велика, както проплаквал, колчем се сетел, Иванчо Йотата. Ние също милеем и проплакваме, да не решите, че не милеем и че не проплакваме, само че засега не сме открили как да милеем и как да проплакваме още повече, защото милеенето по площадите и по вестниците е сложна работа и не е за всеки.

Просмукан от цигари хол на подсоциометрична семейна двойка. Съпругът – почтифилософ от университетските, безработен, съпругата – малкосоциолог от институтските, работи като продавачка на кърпи и чорапи. Имат син и дъщеря – единият ходи с почти смъкнати гащи, другата и тя натам клони.

Той: “Живял е нявга в Туркестан един велик и зъл султан…”
Тя: Ей, наду ми главата с тая песен от снощи още…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Подай ми цигарите… И запалката де!
Той: До тебе е…
Тя: А, да, мерси…
Той: “Той имал чудна дъщеря…”
Тя: Видя ли бележката за тока?

И така. Дом. По-точно – недвижима собственост. Хол. Псевдоперсийски килим – моден писък от време оно, малко книги, диван, ниска маса с пукнато стъкло. Два изтърбушени фотьойла, свален радиатор, телевизор в секцията с цвят на сварено пиле. На масата – вестник, до вестника – пепелник. Той и тя. От време на време – котка. Момент – сутрин. Време – един път. Ден – като всеки друг след вечерния блясък на големия град.

Той (с дистанционното на телевизора): Американците май ще нападнат Иран. Какво ще правим тогава? Ама и наште дупедавци…
Тя: Вчера котката пак ровила в саксиите…
Котката преминава по килима и се настанява на единия фотьойл.
Той: Разбираш ли колко е тъпо да ходим на избори, като политиците си правят каквото си искат… Ама прост народ сме това, българите! Прост! Дето вика Раковски – не народ, а мърша…
Тя: Не е Раковски, а Славейков. И вместо да философстваш, че всички са ти виновни, да беше почнал някаква работа…
Той: И каква работа? Да се хвана като Георгиев пазач ли?
Тя: Ако трябва и пазач… Здрав и прав мъж си, макар че напоследък нещо…
Той: Какво намекваш?
Тя: То си е меко. Казвам ти, стегни се и си намери работа!
Той: Намери си ти, като си толкоз ербап…
Тя: Ей, и това ми било мъж. Ама вие всичките сте такива…
Той: Нали искахте еманципация. Пък после хем еманципация, хем да са дами…
Тя: Идиот…
Той: “Живял е нявга в Туркестан…”
Котката скача от фотьойла и излиза от хола.

Когато се случи така в годините, че някое село опустее, съществува изразът “Шурале го е проклел”. В днешните дни, които са едновременно постмодерни и пренеприятни, шурале вече не ходят по селата, а са мигрирали в градовете и се крият или в българския парламент, или между храстите в парковете. Оттам дебнат и като видят да наближава сама жена или млади гимназистки, изскачат пред тях с навирен рог с влажно око.

Тя: В събота е Задушница. Мисля да идем на гроба на мама… От колко време вече не съм ходила на гроба на мама. Тия дни си мислех за нея, сънувах я…
Той: Не обичам да ходя по гробища. Там сякаш всички са длъжни да ходят да се самосъжаляват и… Абе, въобще, не ми е приятно.
Тя: Не ви разбирам вас, мъжете. Страхувате се от всичко, от един зъболекар, корем да ви заболи – рак е, лигльовци, на гробищата му прилошава, щото, нали, много за умен се има. Ама така е, като не давате живот, не ви и стиска да го понасяте.
Той: Айде сега феминистките дивотии. Те все, те най, ние идиотите, ние безотговорните, ние слабаците – само те златни…
Тя: Не е така, не обобщавай, обаче не е ли истина? Я се виж себе си и после ми разправяй. Разбирам да беше направил нещо свястно, къща да беше построил, ами то с апартамента от ваште се задоволяваш, щото те мързи като не знам какво. И тръгнал да говори, да критикува. Умници като тебе – много. Ама само това знаете. Прочел няколко книжки и вече си мисли, че светът му е ясен и животът трябва да се съобразява с книжките му. А другите кучета ги яли. Лилето сутринта с 50 стотинки го изпратих детето на училище. Срам ме е, от детето ме е срам и ми е жал, като я гледам как си мълчи и нищо не казва. Пък съученичките й… Обаче на теб какво ти пука…
Той: Такъв е животът…
Тя: Какъв е животът? Ти ли ще ми говориш за живота? Животът му бил виновен, с живота се оправдава. Ами живей го тоя живот бе, некадърнико! Хората се блъскат като гламави, на Данка мъжът й от сутрин до вечер бачка като ненормален на две места, завърши второ висше междувременно, защото, викал, че сега с неговата специалност няма много бъдеще. И се хванал човекът, дето се вика, с децата пак се хванал да учи. Обаче те ходят на почивки и децата им като кукли. Ти ще ми разправяш за живота! Дето на Данка на мъжа й на малкия му пръст не можеш да стъпиш, обаче нали си голям интелектуалец… Ама интелектуалното ти е само да пускаш саркастични забележки пред телевизора. Айде, гледай си работата… Опружил се тука…

Най-незабележимо в долните слоеве на Римската империя започва да се губи онова чувство за традиционна привързаност и локален патриотизъм, на което се крепят горните слоеве. Само че, както би се изразил трудолюбивият и много симпатичен мъж на Данка, дайте сега да се не отклоняваме от истинските проблеми на деня. А какви, ще попитате, са истинските проблеми на деня? Мъжът на Данка ще ви отговори. Той ги разбира нещата. Всъщност вие също ги разбирате т.нар. неща. Нали ако не са т.нар., няма да са неща, а щения. Така че нека да оставим слоевете в империята и да насочим по-бързо вниманието си към курбана, защото като лояса, после за нищо не става. Така де, цял слой лой.

Той става и излиза от хола.
Тя: Е на това си майстор… Като не ти харесва нещо, и айде… Боже, Боже…
Той (от коридора): Абе отивам да взема цигари… Все аз съм ти крив. Писна ми вече…
Тя: И с какви пари ще ги вземеш цигарите, ако мога да попитам?
Той: Все за толкоз имам…
Тя: Пак си взел от някого назаем… Как ще ги връщаме, до гуша затънахме, не мога хората да погледна в очите…
Той излиза и хлопва външната врата зад себе си.
Тя: Боже, Боже…

Котката рови в саксията, поставена на хладилника в кухнята. Избутва я и тя пада отгоре върху тенджерата с боб. Бобът се разплисква по пода, а котката се сурва зад хладилника. Пред входа хормонално луди ученици пушат и вият с мутиращи гласове. Съученичките им пищят с алармата на автомобила на гореспоменатия Георгиев. Гореспоменатият Георгиев в момента пази чужди коли, така че неговата кола пищи ли пищи. Всичко е някак смотано. Всичкото обаче е абстракция. Важното е да се разгледат фактите. Сега тя става и отива в кухнята да разгледа фактическото състояние на разсипаната манджа по теракотката се измъква иззад хладилника и побелява хамелеоноподобно, седи насреща и плаче за Персея юнакагеоргиева отгоре тупа чаршаф. От чаршафа падат интимни телонавирвания и потупвания. Тупа-туп, сър-цесър-цесър. Безсърдечните инфаркти на безплодното съешаване на житиетата. Макабрено, твърде макабрено. Всъщност нещата не стоят така. Нещата, от една страна, стоят, разбира се, така, но все пак, от друга страна, не може да се обобщава сега. Бобът не бива да бъде обобщаван, пък и голяма работа е да обобщиш един боб.

Тя: Като гледам как стоят работите, мисля, че повече няма да мога да издържа.
Той (междувременно върнал се от магазина): Цигара искаш ли?
Тя: Данка и мъжът й ги отказали. Те живеят здравословно…
Той: Цигара?
Тя: Сипи и малко ракия. Уф, като си помисля как биха могли да стоят работите в тази кухня, си викам, че повече сигурно няма да мога да издържа.
Той: Като не издържиш, голяма работа. И аз няма да издържа.
Тя: Да бе, а за децата не помисляш ли…
Той: Да мисля, да мисля – колко да мисля…
Тя (палейки цигара): Наздраве! Ти в главата не си много силен, така че недей…
Той: Наздраве! Няма…
Тя: За децата трябва да помислим.

Мислят, а слънцето се е вдигнало и балконът им е в сянка. На Витоша все още има сняг, но те не могат да го видят поради новия строеж пред блока. Там преди имаше градинка, където играеха като деца. Те така се и запознаха, още като деца там, в градинката. Бабите им също се познаваха. Родителите им си ходеха на гости и когато те се ожениха накрая, никой не се учуди. Нещо повече, очакваше се точно това да направят. Първа любов без изненади. Така преминаваха годините. Радваха се на първото дете, после се радваха на второто дете. Радваха се, когато комунизмът падна наужким. Плакаха, когато умря майката на жената. Скърбяха за бащата на мъжа. Ядосваха се, когато останаха без работа. Надяваха се, когато едни приятели направиха частна фирма. Станаха скептици, когато мутрите пребиха приятелите им. Отчаяха се, когато им поискаха да си платят вноските в здравната каса. Примириха се, когато синът им престана да се прибира по няколко седмици, а дъщеря им не желаеше да им каже къде ходят – и той, и тя. Най-накрая се скараха. Нямаше любов помежду им, само от време на време секс, защото желанията не изчезват по същия начин като чувствата. Навици. Някакви глупости по телевизията. Пък после се чудете защо са се самоубили групово. Така да се каже. Защото те не са група, само двамата си бяха. И не са се самоубили. Глупости пишат. Съпрузите не правят така. Бракът е друго нещо. Старият им бойлер гръмнал, казвах им… Вестникарска му работа, Георгиев! Вестникарска.

Георгиев: Абе журналисти, чудят се какво да измислят! Ами аз сега какво да правя, а? Кажи бе, Пешо, какво да правя, половината ми апартамент за нищо не става след тоя гръм! Плочата в банята се откъртила, ей такава дупка зее. Да не ти разправям!
Пешо: Здраве да има, другото се нарежда…
Георгиев: Какво да правя сега? Пък и 1000 лева имаха да ми връщат!

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X