***
тичай
завъртай се
моли се
на вътрешностите си
да не надничат навън
на вятъра да не спира
на тревите да не пресъхнат
на залезите да не се уморят
не се отказвай
от отпечатъци
по твърда земя
не се
***
тихото безсилие на простото
не знае граници
след прекрачването
на входове
готови да се отворят
за нови силови полета
***
ако не сме внимателни
ще загубим дирята на скритото
ще спечелим риданията
на празното
което за нищо на света
не би ни дало подсказка
нищо не би могло да предложи
освен да опънем конеца
и да го изтръгнем
из-под пътеката
***
опустошеният свят
диша с дробовете
на пропадналите зад мантинели
останали извън полетата на значимост
на които им пука
които се пропукват отвътре
за да отворят място
да пуснат да нахлуе
нуждаещото се от стопляне
пропуснато от нас
останалите
шарен кайрос
когато къркоренето на стомаха
е в резонанс
с вибрациите на телефона долу вдясно
светът се премята през глава
около свода на дъгата
очарова виолетовото
намръщва червеното
усмихва зеленото
разплаква синьото
обнадеждава жълтото
останалите цветове ръкопляскат
***
отвъд светлината
с мрежи от зеленчуци
ловят златни рибки
изпълняващи странични последствия
от желания и думи-ветрове
поотделно
се пише заедно
за да излъже тъгата
по-отделно:
такава степен тук няма –
отделността винаги изисква
поне едно тире разстояние
между устните
езикът да слага
е безсмислено
отделността винаги
надскача себе си
пропаст в пропаст
mise en abîm
***
под настолното ми слънце –
еднодневка в десетопръстен полет
изгаря без защитен крем
и умисъл
утрото ми обича
да рисува острови
върху узрели от умора плодовe
***
тъпче те с лимони животът
докато станеш жълто резенче
до пръстен с поразяващ механизъм
или пластичен ексклузив от думи
труден за преглъщане
***
дъното
би могло да бъде
крайна цел на обещание
направено в зала
с криви огледала
ако достатъчно бавно
поемаме глътките
чак до неузнаваемост
до безобразие
до без образ
до без
списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017