Ния Якимова, Златни зъби, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия
Физиономията на генерала приличаше на двоен Биг-Мак с повече горчица и недоизпържени картофи. Баритоновият му глас прояждаше коприната на тишината като досаден молец и се опитваше да се усуче около шията на снежнобелия като пряспа кон. Пъчейки се върху него, Генералът влетя в анемичната столица – болното сърце на лъва, проскубан и измършавял от старост и толкова много отчаяни надежди за прераждане. Можеше да избира между нашумяла фолк певица, чаша мъжка бира, телевизор, програмиран да го поздравява на закуска, държава с неясни граници, вечно променящи се съюзници и нищо не подозиращ враг-съчетание от герой на масонски заговор и полуграмотен селянин с лице на алабаш и шапка като преобърната продънена кофа. Що за избор беше това?… Дали първо да изпие бирата, после да преглътне държавата и блондинката да му лекува махмурлука, или може би първо да спаси блондинката, два –три шпионски сериала, в които той разкрива масонския заговор и ангелите го провъзгласяват за папа и патриарх едновременно а полуграмотният селянин му посвещава сонет?… Или пък да ограмоти сънародника, като го направи писар на вселената и за награда го почерпи с бира?…
Годините се сменяха като страници на книга, която беше толкова скучна, че Бог заспа още в началото, защото осъзна, че не беше я писал той и източният вятър я превърна в хвърчило. Децата, вече мъже, опитаха да изпият цялата бира на земята, но тя ги погълна и изпразнените им от смисъл лица надничаха от бълбукащите мехурчета. Масонският заговор се провали, защото някой се сети, че царят на вселената, дори и гол, с лице на алабаш и смешна шапка, все пак е смъртен и въздухът отново се насити с аромат на думи. Бог се събуди и обяви къщата на Генерала за продан, но никой не искаше да я купи. Казват, че всяка нощ в двора й бял като светкавица кон търси призрака на поредния Генерал, за да го изправи пред поредния фатален избор.
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X