ориентир
изгубвам себе си
изгубвам дните
изгубвам посоките
оставаш ти
sol invictus
но всяка вечер слънцето пада от власт тронът му
се сгромолясва в метежа на гневните бели звезди а
превратът на надеждата и утрото го въздигат отново и
отново към върха на властта му зимата е дребен престъпник
закопчан за данъчна измама към наивната свобода ти
обичаш сутрешния секс забравяш еоните ми самота мога ли я
бялата меланхолия понеже си единствения стих който не успях
да напиша отминават първите минути от мирозданието но
едничкият глас който могъл би да ме спаси е твоят усмивката ти е
последния златен пръстен на дядо залагам го на барбут
изпитни и мъки в тоя свят роден за любов и добро наужким
златните кули на огнената ни раздяла рухват в прахта и
призрака на думите ми тръгва като нестинарка по въглените
жаравата на сърцето ми стъпваш уверено по нея защото
няма друга посока избавлението няма душата брод
юг
не тръгвай по долината на любовната сянка
ти така и не каза една нежна дума колкото поне
да не ме държат само на антипсихотици тук с години
потънал в дива персонална абстиненция
жълтавия припек и бодливите малини на чувствата ти
много ли скъпо щеше да ни излезе халкидикито без ебане
екскурзията до най тъмния кът на душата ми струваше всичко
живееш оттатък бърдото с бориките и унинието север юг
оттатък прохода на моретата и акулобялата ми надежда
не тръгвай по долината на любовната сянка чуваш ли
сирената зове ме и протяжно от скалите вие
изгубих теб изгубих всичко изгубих теб изгубих
гарваноокия мрак е навред крилете му затулят
слънцето вододелът цезурата задухът зноя
януари
полупиян се въртиш на фона на скарлати заспиването
в студа е привилегия за избраните особено ако
нямаш оня скандинавски спален чувал и
забистря се езерото на просъницата а
на облачното й дъно
виждаш сивото око на светлината тебе видях
любовта ще те спаси любовта ще те
чашка чай тип шипков в замръзналата й ръчица
после скриптящи по заскрежения плочник снегоходки
не черното а бялото е разцветката на смъртта тук
захапваш гърлото на виното в бутилка без
имперска претенция
няма я в тоя стих пурата на чърчил
любовта ще те спаси зимата ще ти скове
бяла къща в заполярието
да заживееш в нея вовеки защо
зимите в идеалния център на историята са винаги
хищни като самата ревност така обоснована и зла нали
знамето ми над тебе беше любов
крачките които правих към теб
бяха стъпки в нищото
за мен те бяха всичко
защо ти е тази тъга
за мен те бяха
всичко
целулоза за поколенията
издаваш книга, втора
трета, четвърта –
ставаш класик
никой повече
не те чете
all rights reserved
преди пишех и се надявах
но в пожарищата на мълчанието
ти захвърли всичко написано от мен
и зная че беше права сега пиша
и не се надявам разликата е
една смърт разстояние
за нищото на поезията
любовта обича да оцелява и живее
при екстремни условия
ти си най-хубавото нещо
което ми се случи в този живот
след смъртта на сърцето
малката гара на злобния ден
ще ти го кажа направо –
от времето на шумер и акад
политиката оправяне няма
остани си при любовта
умри без спомен
Господ
ще ти обясни
защо
в ада с теб
казват че в ада изгаряли всички спомени
но любовта ми е океанско цунами –
ще строши и залее дори там
костите на всеки огън около теб
актуално състояние
този път при психиатъра
отива майка ми
за да каже само това
относно актуалното ми състояние
всичко е нормално
съжалява че се е родил
обрат в хода на историята
маяковски стреля в сърцето си
куршумът отскача и уцелва Стопанина
историята тръгва в свободен стих
всемирно нещастие
с ироничен глас ми казваш
че на ефедрин можеш да чукаш
десет минути повече –
десет минути или
десет години – погледнато
през черепния взор на смъртта
си е нула време
инстанция щастие
разбиваш ядрото на добротата като яйце
забравяш за страданието и неправдата
щастлив ли си прегърнат от смъртта
единственият изход е любов
паметта на Господ е безкрайна
позна ли сълзите на спасението
успя отново да надцакаш бедния
имаш ли запазено място в небесата
или само се веселиш с хумора на дявола
потискаш ли кобната страст на гордостта или
потискаш всеки по-слаб от теб
ще бъдете като богове запалили кладата на злото
заличете ме от списъка на успелите
запазете за вас триумфа преди всевластната
каква следа ще оставиш на децата си
вземи своето сребро и нека
мислиш ли че няма наказание
единственият изход е любов
видях демоните и са там в ада
отвличат най любимите ни хора
това изобщо не е шега разбираш ли
щастлив ли си пред гробния геенски вход
некропол добра практика
изсичам безмилостно черната гора на меланхолията засилвам
трупите на юг оширявам квадратурата на държавата
нещастие родината ви е пръстта ще обитаваш орбитата
на калта недоверието ще ридаеш със сълзи от петрол ще се смееш
с усмивката на вълчицата обич после ще родиш камъка
на вината си чакай я да те сполети радостта докато
мамиш себе си и наред всичко лъжа говори всеки на ближния си
подвижен крематориум
живееш от промоция в акция
имаш ниска цена
хората умират
корпорацията остава
никой тук не гребе със златно гребло
в алената малка лодка
на своя нищ залез
фалшивия звук на душите
тънката струна на любовта
е скъсана в душите ни
още от раждането
фанфари от мрак
може да се спори дали сърцето ти е трибуна
или ешафод за мен е ясно че си гилотина
годна да брани кохортите на мрака и властта
и аз ли да побягна в емиграция надалече
утре дълговечни кхмери на системата ще ти
осигурят служебно погребение колкото да не се
разлагаш на улицата лешоядите си знаят работата
все едно всеобщо неспасяване поединично аз ли
на мен се падна да оправям света така действа
властовата машина затриваш хората сетне
фанфариш за спасението им даваш новото
политическо изявление завой на курса
по-весело ли заживяхте по-весело ли умряхте
да не ме отмине чашата
от дъното на чашата изплува само твоя лик що
за странна шега е паметта спомням си че
те забравих след смъртта си
ходом към небето
шансът който не ми даде
ме чака във вечността и там
всичко изписано и изплакано
се осмисля при гроба на поезията
сега шизофренията ме разяжда
но в упадъка на поражението
съзирам тебе до дверите
на своето избавление
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017