Росен Тошеве, Stone, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно
Поезията е последната дупка!…
Думи, които мислех, че са на Боби Роканов.
После реших, че са от случаен разговор.
По-вероятно е да съм ги чул случайно.
Не знам коя е първата. Няма значение – целта ми е дупка.
Някаква дупка – влизам в нея. Отново влизам. Само влизам.
Тогава не е трудно да коленича. Заставам на четири крака: пълзя.
Така преминавам през времена и събития. И рядко се оглеждам.
Губя с лекота пари, приятелства, спомени – отново в дупка. Там
бъркам дълбоко. По-дълбоко. Не стигам дъно. И е бездънна.
Дупка, в която потъвам. После изригвам и се разплисквам спасително.
Сгреша ли – покривам я с усмивка. Не личи, че отдолу има дупка.
Често заставам пред стена. Не мога да премине през нея. Почесвам се –
изглеждам безпомощен. Погледът ми се премрежва. Изписвам
с показалец йероглиф. Накрая вдигам очи – стената я няма.
Или съм попаднал в безбрежна дупка. И се отклонявам от темата.
Слаломирам любовно около дупки. По-лесно е любовно.
Така ги поддържам. Никоя не забравям напълно. Възкликвам: ах,
дупките!… Нали заради това са ми дупки!… Не довършвам.
Отново дращя хоросана с нокти. И рисувам магически знаци.
Очите на жените ми са бездънни, ако аз гледам в тях. А те
слушат монолозите ми. И ме следват към поредната дупка.
Над която преминавам. И съм отвъд – говоря отвъдно, а те
се чудят: къде потъна? И са щастливи с обещанията и децата ми.
Симпатичен съм, ако нямам пари да си платя тока – тогава тъгата
ми свети. Осветява ме. Лъжа, преди да кажа истина. И казвам
истина, преди да излъжа. Плахо забърквам фантазьорски коктейли.
Готов съм да отиде до края на света. И никога не стигам до там.
Чашата ми е само чаша, ако отпивам от нея. Чакам я да се напълни.
Да я напълнят. Все в тази посока. Те, другите, не аз. Счупвам я,
без да искам. И се оглеждам. Така постъпвам и с хората. Тогава чашата
става човек. Заеквам: в смис-с-ъ-ъл близък. И колебливо отпивам.
Позволявам си да достигна върха на собствената непоносимост.
Бързо набирам скорост. И дълго се издигам. Предизвиквам омраза.
И сам мразя. Някой възкликва: ето, това е той. Такъв е!…Такъв!…
И не са сигурни – кой ги кани на боб. Знам къде е най-вкусен.
Най-лесно живея в Созопол. Появявам се неочаквано. Или не съм
си отивал от предишното лято. Винаги намирам на кого да кажа
“Приятел, голяма работа си!” Аз съм си аз: поет. И значи по-важен.
Светлината в очите ми е за двама. Дори когато никой не я забелязва.
На следващия ден – и тази, както миналата година – са ми откраднали
парите във влака. Бъркам в джобовете. Изваждам им хастара.
Повтарям същата мелодрама с душата си. Оглеждам се – вярват ли
ми достатъчно? И кой ще почерпи. Водка, само една водка.
Насаме с морето съм гузен. Тогава съм и най-талантлив.
Оглеждам се изненадан – мога ли да избягам. Не. Плакне ми краката.
Отстъпвам и питам през зъби: докога?… Скоро забравям – какво
докога? Плисъкът на вълните се повтаря. И оставя следи в тишината.
Луната е най-преданата ми любовница. Коленича пред нея.
Подсмърчам, подръпвам си панталона. Остана ли сам – мърморя.
Отишла е при другите ми жени. Там някъде – на майната си.
Тогава се оглеждам за дупка. Сигурен, че последната ще ме спаси.
списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X