Сн. Мая Горчева
Тази статия писах през пролетта на 2019-та, дадох я на Цветан, преди да я прочета на конференцията „Зависимият човек. Фактори на зависимостта“ (15-17 април 2019). Не сме говорили за нея, а и не беше нужно. Говорихме за това как са реагирали колегите на текста.
Заявката на този доклад е да разгледа темата за зависимостта в една съвсем конкретна ситуация – като зависимост между личната биография (и писането) и службите, персонифицирана в двойката „аз и следователят“ от романа „Безразличният“ на Цветан Марангозов. Тази зависимост се разиграва по същото време като реален исторически сюжет в биографията на автора на романа. Различните редакции на творбата предлагат развръзка на сюжета за изтръгването на зависимия човек и показват две възможни решения. Според началния, останал неиздаден и по-късно възстановен вариант героят се самоубива, увличайки в смъртта и следователя. Така да се каже, те постигат пълно „слияние“. А според издадената през 1959 г. редакция се разделят съвсем благоприлично: героят заминава, изпратен от доволния следовател.
Чрез личната биография на Цветан Марангозов и ранното му творчество се очертава по-общият сюжет за зависимостта между писателя от режима, така че литературен и биографичен сюжет изглеждат неразличими. Емиграцията, напускането на страната от младия писател като че ли е дефинитивно решение, но години по-късно след падането на режима той се завръща в родината си. Завръща се и към писането: след дългогодишна кариера като кинорежисьор и опити из различни изкуства отново пише. А темите му са изцяло потопени в опита от ранните години и от живота в соцродината преди напускането ѝ. Както гласи заглавието на негово интервю: „Миналото винаги ни настига“ (Стандарт, № 2678, 16 май 2000). Може да се каже, че основната Марангозова тема в късното му творчество е равносметката за тези години.
Разглеждането на темата в изследването по-долу събира в едно реалност и рефлексия за реалността: от една страна, това е биографичното време на писателя Цветан Марангозов, стъпките в кариерата му към успеха, така представителна за моделирането и професионализацията на писането по готовите рецепти на социалистическата догматика, до разрива с господстващата догма и отхвърлянето на романа му „Безразличният“. Паралелно тече и по-късната рефлексия на автора върху времето, неговите фалш и конвенции, както изобличението на собственото двуличие, рефлексия, позната от по-късните му есета и поезия, засвидетелствана и в устни разкази.
Тъкмо в устен разговор от лятото на 2015 г. писателят заявява: „Нашите генерации са неспособни да кажат истината“. Същевременно със задна дата той е остро критичен към своите ранни писателски опити от 1950-те години и ги определя като „цинизъм“, свой личен, но и цинизъм на времето („Всички бяхме мошеници“), затова не желае да се връща към тях. (А неприязън към ранните си творби изпитва и Георги Марков след емиграцията си според изследователката Инна Пелева, срв. Пелева 2017: 135.) Тъй като редица от тези първи публикации остават несъбрани в библиографията на Диана Ралева, поместена в сборника „Битие и идентичност“ (Ралева 2002), потърсих из периодиката вече описаните заглавия, както и други, за да се убедя доколко обективна е тази късна авторова оценка и да възстановя началните стъпки на една писателска кариера (срв. библиографията в Приложение; Горчева 2018).
Младият Цветан Марангозов очевидно може да разчита на предварително отворените врати с името на баща си – високо ценен от режима поет. Това име го измъква и от доста рисковите сблъсъци с органите на реда след опитите да избяга през границите на соцродината, впрочем някаква натраплива идея още от ранните му детски години, когато 12-13 годишен открадва пистолета на втория съпруг на майка си в Самоков с намерението да бяга в Югославия. Към писателската кариера младият Цветан тръгва по добре утъпканите стъпала. Първите му разкази и репортажи излизат, докато отбива военната си служба, в „ресорните“ военни издания, на първо място в богато илюстрираното и професионално списание „Български воин“, редактирано от Александър Гетман. Темите са „подходящи“ за предполаганата войнишка публика на изданието, освен това предварително обезопасени поради важността на ресора в йерархията на официалната идеология. И разбира се, абсолютно презряни от днешната гледна точка на автора. Днес той класифицира тези публикации като преднамерени, дистанцира се и ги изобличава като „игра“, и то тази игра с клишетата и според правилата е съзнателно използвана за лични облаги – за завоюване на признание и успех, а скоро става ясно че тя гарантира и отлично, лесно постигнато възнаграждение. След първите военни разкази кратки творби на Марангозов се появяват в ежедневниците „Вечерни новини“ или „Труд“. В подлистник на „Вечерни новини“ (бр. 2197, 12 септ. 1958) е отпечатан разказът „Урок по география“, в който учител по география, емигрант в Берлин, с жар заговаря за родината си пред добродушния немец в случаен ресторант и в крайна сметка решава да се върне „зад завесата“. Разказът е написан след първото пътуване на Марангозов до Берлин от 1957 г., където се срещат с Веселин Бранев. Днес писателят нарича разказа „пълен цинизъм“ и го коментира така: „хитро написано, но това е пълна лъжа“.
Още по-изобличително говори той днес за карикатурите си. Според разказите му той е предлагал карикатури, по-точно идеи за карикатури, в най-различни редакции, но в проучването открих само с три, две от които подписани с псевдонима Шнеемар и направени в съавторство с Роланд Шнеевайс, Марангозов съквартирант и автор на корицата на първото издание на „Безразличният“. Технологията им е била осъзнато лицемерна, тъй като Цветан е предлагал идеята според дочутото от новинарските емисии на задгранични станции, срещу което е разчитал – и е получавал – отличен хонорар.
Младият Марангозов постепенно заема своето място в литературната бохема, познат в литературните среди и изглежда напълно доволен от финансовото си положение. Канят го за автор и има контрактация. Дотук кариерата му изглежда сръчно чиракуване, докато разказите му се появяват и в специализираната литературна преса: „Литературен фронт“, „Пламък“, „Септември“. Но за тези публикации авторът вече говори с друг тон. Колкото и темите им да изглеждат от официално санкционираните, той се е постарал да им даде различни отсенки, обратно на господстващите идеологически предписания, например в разказа „Гущерчето“ – да покаже човешка реакция от страна на „класовия враг“, служителя на буржоазната полиция. От дистанцията на днешния прочит в тези сюжети се откриват микроепизоди, разработени по-сетне и в романа „Безразличният“, свързани в един или друг аспект с темата за бягството.
Пак по стъпалата на тази постъпателна кариера и израстване в издателство „Български писател“ излиза и романът му „Безразличният“ през 1959 г. Но това напредване е само привидно. Всъщност романът е подготвен години по-рано и основно редактиран, за да бъде приет за издаване. За реакциите и опасенията на първите читатели и редактори Цветан Марангозов свидетелства в свои интервюта (Марангозов 1994; Марангозов 2013), а излизането е добре подготвено, за да не раздразни блюстителите на идеологическия ред. Благодарение на тези предпазни мерки нападките срещу романа се отлагат, но не закъсняват. Отхвърлена е и пиесата „Стъкленият остров“, готвена по сключената контрактация с Министерството на културата, така че от писателя искат да върне получения аванс (Горчева 2019). Всъщност в края на 1959 г. и началото на 1960 г. успешно започналата кариера не изглежда да обещава гладко продължение. Писателят се е възползвал от готовите рецепти за допускане в литературните среди, но своеволно е нарушил договора с идеологическия ред. Като опит за сговаряне със системата и предоговаряне изглежда и заминаването в Родопите през есента на 1959-та, за да пише репортаж. Писателската командировка го отвежда в Девин и Тешел, досами границата, която се е опитал да премине в нощта срещу 1 януари 1951 г. Така да се каже, формалната задача го кара буквално да измине маршрута, който описва в романа „Безразличният“. Тази връзка е посочена с дословен цитат на израза „Херидизмо Еладас“ (вероятно неточно цитиране на израза“Heretizmus stin Elada: Поздрави от Гърция), но в различен контекст. Репортажът „Серпантини“ излиза в сп. Септември (кн. 1, 1960).
Емиграцията през лятото на 1960-та слага край на продължаващия с неравни извивки сюжет за зависимостта между писане и власт. Впрочем, в Германия писателят вижда публикацията на свой разказ в превод, но романът му отново се оказва „дисквалифициран“. В по-късни интервюта писателят твърди, че по свой избор се отказва от литературата след емиграцията (Марангозов 1994). Все пак, независимо от авторовите свидетелства, бих си позволила заключението, че романът не попада във фокус, доколкото се разминава с интересите на германските издатели. Отново зависимостта между успеха на писането и социалните конвенции отрежда победа на анонимните господстващи стереотипи и в двата случая, независимо от различното политическо и идеологическо обкръжение.
Остава обаче още едно ниво, където може да се пренареди развоят на този сюжет за зависимостта, и това е територията на фикционалния разказ. Тъкмо тук ще се разиграе и единствената възможност на аза да се изтръгне от социалната обреченост. В романа „Безразличният“ може да открием двойката на зависимостта, персонифицирана в двама герои: беглецът Николай Стоименов и следователят Григоров. Тази двойка и отношенията им е основа на сюжета и различният им развой определя и разликите в развръзките и „изходите“, които дават двете редакции. Зависимостта на аза неотклонно диктува стъпките му, докато постепенно го вкара в стереотипа за успешна кариера – според приетия за отпечатване вариант на текста. Властта дори е особено грижлива към тези, които са се завърнали в коловоза на конвенциите след кратките си прегрешения. От друга страна, тези, които признават своята зависимост от режима, но отказват да последват предписанията му, са обречени, както друг персонаж – приятелят Гавраил. Всъщност в романа са загатнати доста детайли, които при редакцията според първоначалния замисъл, издадена като 4 издание през 2000 г., оголват връзката и зависимостта между следователя и разкаялия се беглец. Според развръзката сега има изход, но той е смъртоносен – както за зависимия, така и за този, който стои зад властта. Ако изведем тази ос на сюжета, то перипетиите на авантюрното бягство се оказват заредени с философски питания.
Но на първо място, романът е откровена лична изповед и признание. В основата си това е повествование, изтъкано от личния опит на автора, с прототипи от неговото обкръжение. Възстановката на тези прототипи ще разкрие цял един пласт от столичното общество през 1950-те. Личната история е станала огледало на социалната двойственост и изпитание за фалша и лицемерието на епохата. В движението в широкия диапазон между биографичните факти и социалната система на диктат и контрол над личността романът добива тежестта на социално-философско обобщение.
Колкото романът е социално насочен със съпротивата си към официалните клишета, той коментира и определен тип поведение в по-общ смисъл. Повествованието изобилства с толкова явни или загатнати литературни препратки, че те изискват съвсем друг режим на четене, далеч от конкретиката и социално-историческото съдържание. В чертите на Безразличният е отпечатано и юношеското възхищение на младия Цветан от романовия свят на Ремарк и особено от „Триумфалната арка“ и героя Равик, обречен на изгнаничество и самота. Оттеква и прочитът на Горкиевата новела „Карамора“ за доносник на царската „охранка“, където е портретиран и началникът на Охранното отделение. Друг от образците за лайтмотивната повествователна техника е романът епопея „Животът на Клим Самгин“, отново от Максим Горки. Впрочем и в този роман героят е вербуван, но отказва да сътрудничи на полицията.
Дълбокият литературен скелет обаче ще възстановим по препратките към литературния авторитет на Ф. М. Достоевски. Според свидетелства на автора романът е плод на младежкия му амбициозен замисъл да даде своята съвременност – и своята история – в мащабите на романовия свят на руския писател. Съвсем директно към този замисъл насочва приликата на следователя Григоров със съдебния пристав Порфирий Петрович от романа „Престъпление и наказание“. Срещу „нисичък плешив човек, с кръгло чипоносо лице“ при българския разказвач Порфирий Петрович е:
[…] около тридесет и пет годишен човек, под среден ръст, пълен и дори с коремче […] Широкото му, кръгло и малко чипоносо лице имаше болнав възжълт цвят, но беше доста бодро и дори насмешливо. То би било дори и добродушно, ако не беше изразът на очите с някакъв измит, воднист блясък, прикрити с почти бели, трепкащи, сякаш намигащи някому мигли. (Достоевски 1982: 219)
От друга страна, протагонистът Николай Стоименов е успореден с подчертано положителни герои: „[…] един юноша, добър като Альоша Карамазов, наивен като княз Мишкин, сантиментален като Вертер и помъдрял като Фауст“ (Безразличният, 1959, с. 56). Към типа на героя от подземието препраща и постоянното състояние на безсилна злоба – мотивът за злобата се появява в първото издание от 1959 г., срв. с. 7, 25, 56.
Друг основополагащ за замисъла текст е „Бесове“, който е експлициран едва при повторното редактиране на романа и изданието от 2000 г. с цитатите: „Кажете за бесовете на Достоевски! […] Кажете за доклада на Шигалев! Там е предсказано всичко!“ (Безразличният, 2007, с. 27); „Ти прегледай още веднъж „Бесове“! Прочети за Кирилов!“ (Безразличният, 2007, с. 145); или с темата за Лукавия („Сега ще надхитря този дявол, мисля си“, Безразличният, 2007, с. 174). Предсмъртните думи на Кирилов стават и завършващ образ символ в българския роман. „Оплезването“ – този знак на протест и извоюване на своето място, предизвиквайки света, което жадуват героите на подземието, на ресантимана и страховете („Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“, „Бесове“), се появява фрагментаризиран в халюцинаторния сюрреализъм на финала:
[…] скачам с него в черната вода на Страшното езеро. И виждам отвисоко отрязаната си глава да се търкаля край релсите. Удря се в стената на тунела, спира с изплезен език. Очите ококорени, изумени, че окончателният край е така лесен…“. (Безразличният, 2007, с. 175)
И тъй, от дистанцията на времето ни днес, последната точка на зависимостта на писането, която обаче ще разкрие единствено литературното четене на текста, е тази от авторитета на писателите предходници. Въздействието на тези образци в романа „Безразличният“ е двустранно: на повърхността е очевидно следването на образеца на синтетично лайтмотивно повествование, но освен това откриваме втори философски и психологически пласт с вторачването в потиснатите страхове и самоомерзение, останал от най-ранните прочити на романите на Достоевски, чиято хипноза не е разрушил и рационализмът на успешния десетилетия наред циник. Това писане Марангозов посочва с метафората „повръщане“, която за него е мярка за „добрия писател“. Автобиографичното писане на Марангозов е пределно искрена изповед – и все пак останала неразчетена до оповестяването на поредната порция разсекретени досиета на агенти на ДС през април, 2018 г. Тъкмо в тази неразличимост между аз-говорител и автор е направен монологът „Гъбата“, самоопределен от героя доносник като „публична изповед с гарантиран труп“. Изигран е този монолог и от самия автор в тиражирано през социалните мрежи видео (Гъбата 2016). Постигната е пълната идентификация между биографичен факт и литературен персонаж – пределното свидетелство за една историческа епоха, но и за собствената травма. Заглавието „Битие и идентичност“, под което се състоя конференцията за писателя и излезе сборник през 2002 г., бе много по-пророческо за дилемите на автора, отколкото контекстуалната му адекватност позволяваше да се предположи.
ПРИЛОЖЕНИЕ. Списък на публикации на Цветан Марангозов в българската периодика 1956-1960 г. по издания.
Сп. „Български воин“
Даскалът (кн. 4, 1956)
Али (кн. 7, 1956)
На гости при стария летец. Очерк (кн. 7, 1956)
Първа среща (кн. 11, 1958)
Горещи часове. Репортаж (кн. 12, 1959)
Преди стрелбата (кн. 10, 1959)
Кой си ти? Очерк (кн. 1, 1960)
Сп. „Наша родина“
Рокада (кн. 3, 1957)
При циганите в Сливен (кн. 6, 1960)
В. „Вечерни новини“
Урок по география (бр. 2197, 12 септ. 1958)
На ъгъла (бр. 2567, 24 ноем. 1959)
В. „Народна младеж“
Отмъщение (бр. 126, 31 май 1958)
Завист (бр. 69, 23 март 1959)
Сп. „Младеж“
Две чаши бира (кн. 11, 1959)
В. „Отечествен фронт“
Пред белия лист (бр. 4334, 3 авг. 1958)
В. „Народна култура“
Литература на гниенето (бр. 50, 13 дек. 1958)
В. „Народна армия“
Новогодишен подарък (бр. 358, 1 ян. 1960)
Сп. „Картинна галерия“
Станция 101 (кн. 6, 1960)
Сп. „Септември“
Серпантини. Репортаж (кн. 1, 1960)
Букет гладиоли (кн. 7, 1960)
Сп. „Пламък“
Гущерчето (кн. 5, 1958)
В. „Литературен фронт“
Пред зида (бр. 31, 31 юли 1958)
Карикатури
Труд, 1956, бр. 189 от 8 август; бр. 190 от 9 август; бр. 193 от 12 автуст; бр. 219 от 15 септември
Цитирани източници
Гъбата 2016: Цветан Марангозов. Гъбата. Портал Култура
https://www.youtube.com/watch?v=bA4T0NFwkHI (15 юни 2019)
Горчева 2018: Мая Горчева. Отровата на искреността: Мотивът за двойника в романа „Безразличният“ на Цветан Марангозов между литературна реконструкция, биографично свидетелство и разсекретени досиета. – Литературна мисъл, кн. 3, 2018, с. 37–58.
Горчева 2019: 7. Ранното творчество на Цветан Марангозов от 1950-те: във и извън догмата. – Дзяло, бр. 15, 2019
<http://www.abcdar.com/magazine/XV/13_Maya%20Gorcheva.pdf>
Достоевски 1982: Ф. М. Достоевски. Идиот. – Събрани съчинения, т. V.
Марангозов 1994: Цветан Марангозов: Дисидентството започва в лагерите на смъртта. Интервю на Иван Борисов. – 24 часа, бр. 41, 12 февр. 1994.
Марангозов 2013: Цветан Марангозов. Агенти и доклади по линията София – Мюнхен – София. Интервю с Пламен Дойнов. Литературен вестник, 20-26. 02. 2013.
Пелева 2017: Инна Пелева. Георги Марков. Снимки с познати. София: Кралица Маб, 2017.
Ралева 2002: Диана Ралева. Цветан Марангозов (1933). Библиография. – Битие и идентичност. Цветан Марангозов. Поетът, писателят, драматургът. Състав. Елка Константинова, Мариета Иванова-Гиргинова. София: Изд. център „Боян Пенев“, 2002, с. 163-168.
Безразличният. София: Български писател, 1959.
Безразличният. София: Изд. ателие Аб, 2000, 2007.
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X