Владимир Сабоурин – В навечерието на деня на предците

Ивайло Божинов, Rodopi 2

 

Благодарствено послание до непознатия служител от Северното крило на Императорската канцелария в източния окръжен център

На двадесет и деветия ден на петия месец
През дъждовен задушен пролетен ден
По време на обедната почивка в службата
Ти ме поздрави от съседната маса
Не си спомням лицето ти, не знам името ти
Не знам чина ти освен че си по-млад от мен
Но винаги ме поздравяваш за разлика от познати лица
От времето когато бях млад в това учреждение
Като самотен гарван сред тълпа гълъби
На тръгване ти пристъпи към моята маса
И любезно постави на нея солничка
Ако искате да си посолите каза.

 

Адресът

Никога не съм сигурен
Къде точно трябва да сляза
Въпреки навигацията
Само едновремешните ориентири
Изникващи винаги изведнъж
Когато вече си се примирил
Че пак си пропуснал спирката
Църквата между надземните тръби на парното
И шоурума на великата стена
Двете празни асансьорни шахти
Изтърбушени в началото на демокрацията
Третата отвежда на тринайстия етаж
На стълбищната площадка
Има решетка

 

Вървящия по коритото на канала

Роден съм на брега на океана
Но съм израсъл на брега на канала
Искаше се смелост да слезеш долу
Смелостта на мишка която не знае
Дали ще може да издрапа обратно
Искаше се смелост да минеш по мостчето
За непрокараното никога парно
Искаше се смелост когато канала преля
Веднъж на педесетипет години
Но аз бях на пионерски лагер
И само видях наводненото мазе
Което никога не изсъхна
Искаше се смелост да прескочиш канала
Толкова ме беше страх и толкова исках
Че така и не знам дали го направих
Искаше се смелост да се удавиш в него
И да бъдеш намерен надолу по течението
Като труп на клошарка
Сега ти вървиш по коритото на канала
Благодаря ти който и да си
Ти си вървящия по коритото на канала

 

Детето

Гарджето се беше забило в ъгъла
Пред входа на подземния гараж мълчеше
Родителите му грачеха от ореха
От който беше паднало
Какво искаха да му кажат
Какво си мислеше
Докато мълчеше

 

В навечерието на деня на предците

На тридесетия ден на петия месец
В навечерието на деня на предците
Обядвах с дъщеря ми заведох я на училище
И се приготвих за отиване на гробищата
Взех права лопата метла лопатка трионче
Ножица за клони мачете за тревите
Шише вода вощеница и кибрит
Утре придошлата река ще залее всичко.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Анна Златкова – Безспорно Данте (и не само той) трябва да се върне

Ивайло Божинов, Close

 

Безспорно Данте (и не само той) трябва да се върне в нашето училище. Но дали не е уместно заедно с него там да се върнат и някои от господата, попрехвърлили на попрището жизнено средата? За да научат например кои грешници в кой кръг на Ада страдат и че има такива, които са осъдени вечно да блуждаят в неговото Преддверие. Но както съветва водачът на Данте, “non ragioniam di lor, ma guarda e passa” – „Но стига сме за тях ний говорили: / погледай и мини“ (по превода на Константин Величков). Тъй като става дума за онези, които през живота си не са сторили нито добро, нито зло, които поради своето малодушие не са заели никога ясна позиция, се сещам за испанския израз “Ni quito ni pongo rey” (Нито махам, нито слагам крал), с който се изразява неутралност, отказ от ясна позиция. Пълната му форма впрочем, която рядко се използва, е „Нито махам, нито слагам крал, но помагам на своя господар“. Според историците фразата е свързана с едно историческо събитие от 1369 г., което слага край на борбата за трона между краля на Кастилия Педро І Жестоки и неговия полубрат Енрике. В решителния момент, когато между братята се стига до ръкопашен бой, френският благородник Бертран Дюгесклен, който е на служба при Енрике, сграбчва краля и така дава възможност на брат му да му нанесе смъртоносен удар. Все едно кой да е крал – важно е да служиш на онзи, който те е наел. Такъв е всъщност смисълът на фразата. Не е единствената, която гласи едно и означава друго.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – This is the end of the river, all right

Ивайло Божинов, Perestroyka

 

За първи път чух името, което не искам да си спомням, на кандидата за кмет на София на левицата от анархосиндикалист, за когото си спомням с носталгия.

По онова време тя агитираше за прехвърлянето на парите за втората пенсия на родените след 1959-та от частните фондове към държавния. Не разбирам нищо от финанси, но като роден преди 1989-та не го направих. След има няма десет години ще разбера дали съм взел правилното решение.

Пенсионното ми решение обаче, изцяло лично мнение, което не е препоръка за взимане на инвестиционни решения, не ми попречи да се интересувам от нея като профсъюзен деец, май дори й писах на лични да даде текст за списанието, май не ми отговори, зает с реални неща човек, няма лошо.

После я изгубих от полезрението си на занимаващ се с нереални неща литератор, докато не дойде войната – и тя много реално се забори за мир.

Еми това си е краят на реката, нали така.

София не е Камчия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Пълномощно

Ивайло Божинов, For the tourists

 

Упълномощавам поета Владимир Сабоурин със следното право във връзка с удостоверяване на мои права, както и всички произтичащи от това действия и процедури:

Да не е български поет.

Всяко действие, което противоречи на това генерално упълномощаване, влизащо в сила незабавно, да се счита за етически укоримо.

Във връзка с горното упълномощавам да ме представлява, отказвайки без изключение участия във всякакви по вид конкурси за поезия и журита на конкурси за поезия на български автори, в чиито статути и условия за участие присъства определението „български автори“.

Да ме представлява пред всички юридически и физически трети лица с правото публично и в личен разговор да опровергава принадлежността ми към българската литература.

Във връзка с горните права да има право да отклонява от мое име всякакви български награди за поезия, присъждани от български институции, държавни и общински, или физически лица.

В случай на спор между мен и поета Владимир Сабоурин правата на упълномощения да се тълкуват изцяло в негова полза.

Настоящото пълномощно е безсрочно и не подлежи на оттегляне поради настъпили необратими събития.

Упълномощител Vladimir Sabourín (подпис)

Към настоящото пълномощно се прилага книгата „Океана и брега който е умирането“, представляваща анкета, която излага детайлно биографичните и концептуални основания за упълномощаването и предстои да излезе от печат през месец юли 2023 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Теорията на безконфликтността няма да бъде практика!

Ивайло Божинов, The way

 

За да има несменяем Вишински, се е изисквало да бъдат сменяеми, известно как в сталинландия, Ягода, Ежов и Берия.

За огромно съжаление на Путин и на софтпутинистите във и извън властта у нас това е невъзможно в чист вид в съвременна Европа.

Но е възможно в хибриден – уния на постчекизма с постолигархизма.

Като всяка престъпна уния, тя демонстрира, че „съюзът е нерушим“ и вечен, но пробойни съществуват, и още как.

Където е тънко, там се къса.

Усилията по задълбочаването на тези тънки места ще доведат до пукнатини, а усилията за задълбочаване и разширяване на пукнатините – до трещене по шевовете на целия“ нерушим“.

Прочее, да търсим тези места, скрити под бронята и мантията на суровата непробиваемост и обвити в лицемерната теория на безконфликтността.

Но дори и в Рая са заложени въпроси и конфликти. Какво остава за местата, отдалечени и по място, и по време от него…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Отаку

Ивайло Божинов, For the tourists 1

 

Тук  се водя по записките на един американски блогър, Джъстин Мърфи, когото следя отдавна. Той пише за една книга на японеца Хироки Азума, изд. през 2009г. Otaku: Japan’s Database Animals.

Постмодернизмът промени начина, по който консумираме и оценяваме медиите. Известно е, че постмодернизмът е дефиниран от Лиотар в “Постмодерното състояние” (1979) като “недоверие към метанаративите”.

Подтекстът е, че вече не е възможно да се консумират медии (съответно изкуства), сякаш те имат някакъв по-голям смисъл. Може да четете роман и да мислите за големи идеи, но в крайна сметка всичко се разсейва, освен приятното или назидателно преживяване, докато четете романа. Докато през XIX в. една наистина силна книга би могла да окаже причинно-следствено въздействие върху създаването на революционен политически лидер, тъй като книгата и младият човек резонират заедно в една по-голяма социална история. Днес това е отминало.

Това е феноменът на постмодерността.

Според Азума хората са развили нов начин на потребление на медиите. Новият начин на консумиране на медии е започнат в началото на 80-те години на миналия век от една специфична японска субкултура, известна като отаку. Отаку са затворени хора, които по същество отпадат от масовото общество в полза на обсебващи медийни интереси (обикновено свързани с анимация, видеоигри и компютри). Азума твърди, че отаку се радва на нов стил на медийно потребление, който той нарича потребление на база данни.

Потреблението на база данни включва непосредствено лично удоволствие или оценка на специфични художествени елементи в дадено произведение – без да се обръща внимание на нещо по-голямо, дори не задължително на произведението “като цяло”. Тези емоционално компетентни елементи се наричат moe-елементи. Moe е жаргон на отаку за чувства на привързаност, породени от медиите. Трябва да мислите за moe като за атомната единица на емоционалния резонанс, свързан с всяка конкретна художествена информация (тази усмивка тук, тези очи там). Ако едно ухо или една шапка привличат вниманието ви и ви карат да почувствате нещо, тогава ухото или шапката могат да бъдат описани като moe-елементи.

Въпреки че сме загубили способността си да вярваме в големи разкази, все още можем да си представим всички възможни мое-елементи в една по-голяма база данни. За отаку самата база данни се превръща в обект на изследване и привличане.

Отаку се занимава с практики на изброяване, категоризиране и “разчитане” на всички различни moe-елементи в дадено произведение. След това се създават нови произведения чрез пренареждане на мое-елементите, взети от базата данни.

Базата данни няма трансцендентно значение, но предоставя почти безкрайно пространство от възможни пермутации. Базата данни предоставя не толкова смисъл, колкото огромно пространство от параметри за емоционално резониращо сътворчество. По този начин потреблението на бази данни е явление, което е тясно свързано с други постмодерни медийни формации, за които вероятно сте чували, например фендъм, фенфикшън и културата на ремикса в по-широк смисъл.

Азума  сравнява два различни наратива, Mobile Suit Gundam (1979) с Neon Genesis Evangelion (1995). В първия случай феновете са обсебени от историята, от това как ще завърши тя и от целия специфичен, затворен свят на Gundam. С други думи, те са инвестирали в един дискретен, грандиозен разказ. Но феновете на “Евангелион” не се интересуват от специфичния свят на “Евангелион”. Те се интересуват само от основните променливи величини на дизайна на героите, които каталогизират, класифицират  и ремиксират.

Преходът към потребление на бази данни дори променя начина, по който корпоративните медийни играчи печелят  пари. Gundam има няколко добре познати продължения, всички от които са подчинени на един голям разказ.  Evangelion видя много вторични разработки, но не и продължения. Вместо това се появиха “възстановки” или нови филми, разказващи историята по различни начини, както и много ремиксирани стоки – от игри до еротични телефонни карти. Всички те бяха много далеч от оригиналите. Според Азума “Евангелион” всъщност е бил просто сбор от информация без разказ, който той нарича “грандиозен не-разказ”. Големият не-разказ е в основата на голямо разнообразие от това, което той нарича малки разкази, или просто лични отношения към определени смесици от мое-елементи.

Тук прекъсвам Джъстин Мърфи, за да припомня друго деление на постмодерните наративи, въведено от Фредрик Джеймисън. Моделите отново са два – пастиши и шизофренна темпоралност. Ще си послужа с български автори, които не съм чел подробно, а само съм разлиствал в обществената библиотека, където работех.

Такива като Русков пишат  пастиши в културата на ремикса, което не означава, че не са оригинални автори, а такива като Господинов – грандиозен не-разказ в стила на шизофренната темпоралност – най-известният пример е Борхес с неговия разказ как Кафка с появата си създава своите предшественици или прекурсори, които не са съществували дотогава. Това е известен похват и във философията, и в психоанализата, Фройдовата Nachträglichkeit, afterwardness, après coup, няма да се спирам на  това.

При Господинов ясно личи феномена отаку, той  окуражава читателите да се вмъкват в неговите текстове със собствени истории, да му съдействат за сътворчество или краудсорсинг, в някаква съблазняваща сфера за пост-авторство, като в същото време разгръща авторското си право в мърчъндайс – неговите текстове подлежат на анимация, аудиозапис, филмиране, както и продажба на отделни мое-елементи, меми, брандове, холограми, реклами.

Такъв корпоративен играч е и Стоичков, отдавна шлифован в рекламния бизнес със собствен бранд и артикули, автобиографични книги и т. н.

Същото и при Русков, макар и не в тези размери, неговите текстове също се възпроизвеждат в спектакли и филми.

Тук аз също си служа с отаку модел, пиша за книга на японец, която не съм чел, служа си с брандовете на двама български писатели, чиито текстове познавам съвсем слабо, а контекста на заглушените от тях автори, техни  връстници не познавам съвсем.

Но все пак си заслужава да бъда злопаметен, тъй като дебютиращата четворка, в която се числеше и Господинов, започна с Българска христоматия, където всеки от тях пародираше определен автор, един от които бях аз. Ще оставя настрана психоаналитическия подтекст как синовете се разправят с Името на бащата, но още тогава бях казал на пародиращия ме  Й. Е. , че Господинов е новият  Н. К., един голям покоен поет, който открито демонстрираше желанието си да получи Нобел, казах му, че и останалите от четворката приличат на еди-кои си, за да стигнем до натрапливото повторение Wiederholungszwang в литературния му вариант и т. н.

Злопаметен съм още защото Господинов преди време бе заявил в несъществуващия сега вестник Култура,  че след Иван Цанев  няма нищо в българската поезия, докато не са се появили, познайте кои.

Опит за пренаписване на литературната история? Но по логиката на отаку тя вече не съществува като голям тоталитарен текст, само малки разкази, където удобно са се инсталирали такива като Господинов, които с по-късна дата изведнъж ще се превърнат  в литературни великани, тоест тоталитарни величия, как така?

Всъщност те не вършат друго, освен да демонстрират, че техният афродизиак е по-атрактивен от този на предишните поколения, пресечната точка между наслаждение и кастрация, но всъщност кенсъл-култура в действие, както се изразяват сега. Или на жаргона на психоанализата – негативен трансфер. Изличители на имена, според израза на Светлозар Игов.

Колкото до Стефан Цанев, когото забелязах веднъж да иронизира Господинов, а сега се е загрижил да го предпази от неприятните български неща, той защо не се разрови из американския или някой друг туитър или фейсбук, за да види какви гадости се крият в т. н. артистичен свят,  и тогава набързо ще забрави предиката „български”.

Мръсотията е повсеместна. И имат нахалството да говорят за дълбока държава, вместо за дълбоката гадост в себе си. Също като примера на Витгенщайн, с който се стреми да уязви психоаналитичния метод, който трансформира изречението  Никой няма в стаята във  В стаята e господин Никой.

Няма никой в дълбоката държава, освен господин Никой, който се изнизва незабелязано. Imperceptible – важен термин от речника на Дельоз.  Imperceptible relationships with imperceptible people. Или чисти беседи между дзенбудисти, за които съм писал преди години. Да е забелязал някой това? Именно, незабелязано. За да се оформи новия прайд на гладните лъвчета в животинско отаку.

Да сте забелязали психоанализа в бълг. литература? Не, само противно лигавене.

Чашата окончателно преля, когато в един и същи момент двама писатели, И. Г. и Г. Г., издигнати от анонимни обществени комитети, бяха приети за член-кореспонденти на БАН  (разбирате защо маркирам с инициали, тези негодници не се шегуват и по перверзната логика на Nachträglichkeit  могат да се окажат съдебно изрядни – може би и разбирате,  че съдебната реформа тук не е възможна другояче, освен в неолибералния си вариант ).

Вбесен съм, защото тук вече не става въпрос за творчески заслуги, а за пари на данъкоплатците.

Единият вече бе предупредил публично, че който каже нещо срещу него, значи му завижда. Кой?  Господин Никой с мозък колкото на едно врабче.

Това е дълбоката държава на дълбоките несъществуващи разкази на отаку. С неразказана история при това

Както и да е, по-важното е друго.

Анализът на Азума сякаш предполага, пише Джъстин. че отаку са били само първите предвестници на една всеобща промяна. Това, което се е случило първо с отаку, в крайна сметка ще се случи с всички нас. Потреблението на бази данни ще става все по-широко разпространено, тъй като все повече хора ще откриват в това екзистенциално решение на постмодерното malaise./неразположение. Освен това може да се очаква, че аспектът на базата данни ще се засили дотолкова, доколкото технологията ускорява различните иновации, базирани на базата данни. Иновации,  разбира се, е любим термин от неолибералния жаргон.

Ако смятате, че Азума е прав, и след това наблюдавате появата на исторически нов тип база данни – блокчейн или разпределена счетоводна книга, която по случайност включва автоматизирано фискализиране на записите в базата данни – какво бихте направили,  пита Джъстин Мърфи.

Бихте създали 10 000 анимирани портрета, всички от които преувеличават един специфичен японски мое-елемент, за който се знае, че е силно афективен за много хора (напр. огромни стъклени очи), и варира с десетина други мое-елементи, които отличават различни видове социални групи, и след това публикувате базата данни с мое-елементи с удобен интерфейс за филтриране и сортиране.

Разбира се, „мое” може да се замести с меми, хаштагове, холограми.

В  Щатите или другаде това е развито много по-силно, примерно един Milady project, със съответните социални послания и меметически стратегии. Но не се ли върши същото тук в мрежите, Фейсбук, Туитър, Тик-ток?

Това наистина е нова консумация не на текстове, а на база данни.

Самите писатели злоупотребяват с подобна консумация и мърчъндайс, без да го съзнават, с мъка удържайки своето авторство, сами причинявайки си компромати, като пишат не-разкази в стила на отаку и в същия стил  преследват литературни награди като закоравели корпоративни играчи.

Майната им на големите разкази, метафизики, дълбок смисъл, научни теории, нали парадигмите им се менят постоянно, свят на-всичко.

Социалните съобщения и меметичните стратегии на отаку съзнателно насърчават желанието за ремиксиране, свързано с потреблението на бази данни. Ето защо ценностната система на този модел е акселераторска и пост-авторска. Няма компонент “интелектуална собственост” и кражбата се насърчава. Всичко е проектирано така, че да увеличи максимално площта за ремиксиране.

В прочутите си лекции върху Хегел Кожев казва, че в края на историята сме изправени само пред два избора: Анималност, което е американският избор, или снобизъм, което е японският избор. Според Азума първият етап на отаку е бил снобски. Отаку е виждал консумацията на база данни като по-просветен и изтънчен начин да се справи с безсмислието на света. Те заемат цинична позиция, в която знаят, че всичко е безсмислено, но тъй като знаят, че е безсмислено, тяхната заучена благодарност към базата данни може да се почувства като още по-героична.

Снобският отаку в крайна сметка би отстъпил място на анимализирания отаку просто поради естественото нарастване на капиталистическата ефективност с течение на времето. Тъй като пазарът става все по-интелигентен, той може да генерира произволен брой moe-елементи, които да задоволят всяка възможна мечта, и резултатът става наситен и доволен, анималистичен отаку.

Отаку, казва Азума, се интересува само от определен вид информация. Те ще разговарят страстно с другите дотолкова, доколкото разговорът генерира информацията, от която се интересуват. Но те също така животински се оттеглят от разговорите, щом желаната информация престане да тече. Още веднъж, това е акселерационистка, мрежова социалност par excellence.

Това не е ли обичайната гледка днес навсякъде, заобиколени от персоналните си устройства, как  консумират своето отаку като част от  сандвича си, пардон своята идентичност.

Всъщност класацията между снобско и животинско отаку е аналог на това, за което знаменито се е произнесъл Бенямин, цитирам приблизително – всяко изобретение на цивилизацията е същевременно варварско.

(ще бъде продължено)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

Едит Пиаф – Тълпата

Ивайло Божинов, Going back

 

Виждам града празнуващ
Бълнуващ
Задъхващ се
В слънцето
В радостта
Чувам музиката
виковете и смеха
Избухват и
Искрят
Около мен

Загубен в тълпата
Замаян, объркан стоя
Внезапно се обръщам
Тя отстъпва
Тълпата ме вдига на ръце

Тласкани в тълпата
Притиснати един в друг
Сме едно
Безумният поток
Ни влече
Оковани заедно
Цъфтящи
Пияни и щастливи

Повлечени в пороя на тълпата
танцуваща в екстаз
Държим се за ръце
Телата ни подхвърлени
Отлитат
И се връщат
Опиянени и щастливи

Радостта от усмивката й
Ме пронизва
Но извиках сред смеха на тълпата
Когато тълпата я отне

Разделени от тълпата
Която ни блъска
И отдалечава
Боря се
Гласът
Ми не се чува
В смеха неистов на тълпата
Крещя, от болка
От ярост плача

Влачен в потока забързан на тълпата
Танцуваща луд Фарандол
Отнесен далеч
Проклинам тълпата
Която я отне
Отне мъжа, който тя ми даде
И който не намерих

 

Версия Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Идеален ден за лов на малки русалки

Ивайло Божинов, People of Malashevtsi

 

Пиша този текст, предизвикан от новата малка русалка, като публичен враг на афроамериканското подразделение и авангарден отряд на неолибералния комсомол – и баща на цветнокожа дъщеря. След като научих за новата малка цветнокожа русалка, ми беше ясно, че няма как да ме подмине тази чаша.

Филмът няма как да не се гледа, казах си, но се зарекох пред себе си да не пиша за него, ако и да плаче, беше ясно, че ще плаче, да бъде написано нещо за него. Няма как да не се гледа, защото с дъщеря ми израснахме – тя като дъщеря, аз като баща – гледайки преднеолибералнокомсомолската анимация. А не бива да се пише, защото каквато и да е реакция спрямо поредния предизвестен триумф на неолибералния комсомол не си струва цената на най-малкото накърняване на нещо съкровенно, нещо само наше с дъщеря ми.

Все едно – представете си кошмарната фикция, реалността й вече ни диша във врата – световноизвестният български народен писател да е направил образцов неолибералнокомсомолски римейк на детска книжка (не е да не е посягал вече на детското), с която сме израсли с дъщеря ми, а аз да тръгна да коментирам римейка. Кошмар, нали? Еми да пиша за неолибералнокомсомолския римейк на „Малката русалка“ би било нещо подобно, мислех си.

Мисля го и след като днес гледахме филма. Но междувременно това, което дълги години усещах да наближава, без обаче да престава да бъде кошмарна фикция, от 24-ти вече е тривиална реалност на празнични маси, отбелязващи нови 13 века България този път под егидата на „Файненшъл Таймс“ и победата на неолибералния комсомол на една отделно взета планета – сега и в една отделно взета братска образцово небяла страна.

Има ли някой, който е бил дете по време на Асамблея Знаме на Мира, и сега да няма дежавю? Тогава се казваше мирно съвместно съществуване на комунизъма, капитализъма и външнотърговските дружества на ДС. Сега се казва политики на идентичността, приемащи – с любезното съдействие откъм братския „Файненшъл Таймс“ и любезното лобиране откъм братска миролюбивонеутрална Виена – в братските комсомолски редици на поредната появила се изведнъж на картата, макар и със спорна столица, Букурещ ли беше, Скопие ли беше, братска небяла страна в лицето на поредния братски образцово небял неолиберален комсомолец.

При този перфектен тайминг, синхронизиращ небялата малка русалка от една отделно взета планета и небелия малък неолиберален комсомолец от една отделно взета посткомунистическа миролюбивонеутрална небяла страна, няма как да не пиша за Големия им неолибералнокомсомолски брат с новата му малка русалка.

Но и няма как да пиша за нея, защото „Малката русалка“ си е само наша с дъщеря ми и никой революционен авангард на неолибералния комсомол не може да ни я отнеме, апелирайки към това, че не сме бели. Питам се обаче какво мислят за новата малка русалка белите бащи или майки на бели дъщери, израсли с „Малката русалка“.

Нима същото, което мислят празничните маси, отбелязващи епохалното активно мероприятие по припознаване на поредния образцово небял неолиберален комсомолец от една отделно взета посткомунистическа миролюбивонеутрална небяла страна – активното мероприятие, курирано от същински комсомолец, комсомолец набор Указ 56 за стопанска дейност, продължаващ Мирния преход от социализъм към социализъм, мирно съвместно съществуване и вечна дружба със СССР с други средства.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Един следобед с Адорно

Ивайло Божинов, Simple politics 1

 

 ‘Es gibt kein richtiges Leben im falschen’ (Theodor W. Adorno, Minima Moralia: Reflections on a Damaged Life).
(‘Wrong life cannot be lived rightly’, in Jephcott’s translation’)
“There is no right life in the wrong one.”
Буквално, “Няма правилен живот в един фалшив.”
Няма добър живот в един фалшив свят.
От твърде различни предпоставки Дерида ще заяви, че няма напълно невинен текст.
“Добрият живот” е противоречива фраза, тъй като има много различни възгледи за това какво може да бъде “добрият живот” (das richtige Leben) (‘the good life’ is a controversial phrase, since there are so many different views on what ‘the good life’ (das Richtige Leben) might be.)
И все пак това не е накарало Адорно да се отчае от възможността за морал. Наистина, остава ни въпросът: как се води добър живот в един лош живот? Адорно подчертава трудността да се намери начин да се преследва добър живот за самия себе си, като самия себе си (an sich), в контекста на един по-широк свят, който е структуриран от неравенство, експлоатация и форми на изличаване.
Социалните категории влизат в самата същност на моралната философия. твърди Джудит Бътлър, носителката на наградата Адорно за 2012г. и цитира изречението в края на лекциите от Морална философия:
„всичко, което днес можем да наречем морал, се слива с въпроса за организацията на света… може дори да се каже, че търсенето на добрия живот е търсенето на правилната форма на политика, ако наистина такава правилна форма на политика е в сферата на това, което може да се постигне днес.”
Но тук има уловка, правилната форма на политика е в условно наклонение – тя е в сферата на това, което може да се постигне днес, но очевидно е непостигнато, дори непостижимо.
В сферата днес са неолибералните политики на уинъри и лузъри, на непрецакани прецакващи и прецакани кандидат-прецакващи.
Последните Бътлър нарича неоплакани, неспасяеми, непоправими, въпреки че никой не им е отнел шанса. Но хвърляйки се в биополитическото измерение Бътлър удобно забравя, че самите политики са непоправими, неспасяеми и т. н.
Именно правилната етика се сблъсква с непоправимото, с анатагонизма на Реалното, на това което не може да се символизира. Хегел го нарича Pöbel – Mob, Menge, Meute, Masse (Франк Руда е писал доста за това), Маркс – работническа класа, за да се спаси тя трябва да се затрие, наистина неспасяема. Но никой не вярва вече в това. Каквито и да са политиките, винаги ще има Pöbel, излишна неасимилируема част, измет, паплач, незаслужаваща оплакване и съжаление. Но ще има и уинъри на хазартната пустота.
Биополитическото управление на ungrievable/неоплакваемото, непоправимото е от решаващо значение за отговора на въпроса как да се водя този живот, твърди Бътлър във феминисткия си маниер на неопределена жалостивост.
Наистина, някои не водят живот, не го живеят. Изобщо, животът може ли да бъде непреживян? Демократичната болест депресия означава неекзистенция.
И в същото време триумфира неолибералният мит за меритокрация, прецакващите без да прецакват. Само едно усилие – и можеш да станеш като тях. Толкова помияри станаха политици – защо не? Толкова писатели – идиоти. И т. н.
Стремят се към слава? За антропологическата машина на славата доста убедително се е произнесъл Агамбен. В космоса няма такова нещо, слава.
В основата на славата е идиотското лаканианско наслаждение, нищо че вероятно поради антипатия към Лакан Агамбен не прави такава връзка.
Как да се държим когато видим окъпания в слава? Една слава сведена до хазартното си ниво днес? Фалшива във фалшивия свят? Там мъжете не могат без фетиши, а жената е основният им фетиш. И сега тя им отмъщава, като ги прави осакатени жени, като им раздава незаслужени бакшиши и от това извлича другото наслаждение, както го мистифицира Лакан.
Съпротивата и протестът днес също са деградирали до жалки сембланси на самите себе си, още когато студентките показвали цици пред Адорно заради ограничената му визия какво е протест. Днешните компромати в политиката са същото.
Спомних си как един протестър носеше своето слоганче – не съм платен, мразя ви безплатно. После се сблъсках в реална среща с него, избягваше да ме гледа, а аз се почувствах виновен, защо? Аз не протестирам, аз съм протеста въплътен. Но представете си, че го визуализирам в слоганче на площада?
И една още по-знаменателна среща, един писател се бе върнал от чужбина, където бе женен, носеше на табличка питиета в писателското кафене, когато случайно го зърнах и той забеляза, че е видян, и по лицето му се стече неописуемо наслаждение като колаген, което неволно му бях причинил, аз бях обект-причината, която не исках да му доставя, а той изглеждаше така сякаш не я е търсил.
Как все пак да се държим правилно при всичко това?
Познавам стоическия морал, някакъв вид догматизъм и т. н.
Или светците на влечението (drive) като Рембо, които цепят направо – ненавист, на теб поверих своето съкровище (hatred, to you I have entrusted my treasure (Rimbaud, Une saison en enfer).
Не знам френски, но съкровище е гръцкото агалма. И пред очите ми е Сократ в сцената когато спи в едно легло с красивия млад Алкивиад без да го докосне. А какво ако Алкивиад го бе докоснал?
Цитатите са за страхливите, докато ровя записките си.
Но ето един от отговорите на Адорно:
… той никога не е бил в състояние да реагира правилно, а само ( richtig) на фалшиви обстоятелства – т.е. с нещо правилно (mit Rihtigem), но само по пътя на една необходима, симптоматична, продуктивна фалшивост.
Правилно ли разбрах? Правилното в един фалшив свят е една необходима, симптоматична, продуктивна фалшивост.
И сега аз трябва да изляза навън и да я приложа в това, от което се състои моя неоплакан живот. Но аз вече не излизам.
Циркулярният аргумент изсвистя и се скъса в следобеда прекаран с Адорно. Защото колапсът на един аргумент е функция на неговото разгръщане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Коктейл Рембо

Ивайло Божинов, Malashevtsi

 

Смъртта е абсолютно модерна

За сезонните работници в ада

Поезията напразно я имитира

В трикове на сладостно самоубийство

където самият трик бива измамен

Смъртта е избавяне от последния миг на избавление

Където настоящето не екзистира

И не увешава за нищо самото нищо

Недосегаема тя не коси с косата

В аграрна метафора

Не докосва недокосвана

Нито със стил на древна убийца

Предоставя ни без да се предоставя

На показ извън показност

Това е самото действие на модерност

като освобождаване от себе си

докато подопечните идиоти

се заключват в стокова форма

Дори не се връща смъртта

Невъзможна макар и неотвратима

В отсъствието на настояще неепохална

Дори не е цезура

Освен във въображение за фикции

На тялото съвпадащо с труп

В заличавани гробищни паркове

Където ужасът се разхожда

В друга фикция за броене

Огненият транспорт на смъртта

в орбита следва

Прозрачния ледник на полети

които не са полетяли

затова новият “час” е суров

И тази изтерзана тълпа твърди: Ние сме

тъжната непрозрачност на бъдещи призраци.

настоящето не съществува

освен като присъствие на една смърт

часът е непрекъснат суровият час

и никога не изключва

никогашните часове

в порочната им безсрочност

Само броячът се връща

И сега това е един див гълъб в клоните

Измамен в отсъствие на сегашното

В пейзажи за необитаване

на планета на смъртта

И един старец заслушан на пейката

против волята си в шиболета

на пепелния вибриращ въздух

където мъртвите се засрещат

в лишеност от капризни акценти

Смъртта пътешества вкаменена viaticum

И гробът на Хегел в близост до Фридрихщрасе

Не се нуждае от джентрификация

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X