Лора Бранева – Други паралелни вселени

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Замък 21, езеро 29“

 

алитерации с повод и без

затворите на страха затвори
пазачите не пази
не плачат палачите
върху късове време
накъсано бреме шито с бели конци
конници полудели в душите препускат
задушават и не пропускат
никой по пътя си
полудял или не
по пътя си никой
бог отдавна е мъртъв
човекът се приравнява
със своята смъртност
но първо затваря очи
ревниво от себе си
иска да сътвори
нов бог
нов свят без граници
безграничен затвор
конници има всеки един
и душите ни полудели
все тъй препускат
все тъй пропускат
късове време
през ненавреме
затворените врати

 

други паралелни вселени
непримиримите търсеха –
по-разумни
обичащи и двигателни –
изтъкани от зноя не
на бълнувани сънища
а от ръце утешителни и реални
за болката
от разпада на атома
в смисъл единно спояващ ни
от яйцеклетката
чак до гроба

паралелна реалност за сърцата ни няма
‘живот’ е еднопосочен само на ‘истина’
но дали дненшните успоредени прави
лежат в равнината ‘воистина’

малки хоризонтални чертички
днес сме тук и утре ни няма
верите ни
заблудите в меки завивки
които придърпваме към брадичката
щом ‘гръм удари’ и да ни няма

само човеци сме не и дървета
колко хубаво е това
и колко е грозно
можем ли да застанем изправени
или сами ще се посечем
в измислено гордо

друг е светът
перпендикулярен на този
за който непримиримите
и днес губят живота си
най-късата права
по която да устоиш –
жив ли си
или продължаваш да се снишаваш

–

‘Ще се надигнат сенките на паднали предтечи в траурно шествие от единия до другия край на света; истината ще застане като съдник над окървавената съвест на всички палачи и няма да се върнат в гробовете си мъртвите, докато не станат живите.’ (Георги Шейтанов, 1924 г., сп. „Пламък“)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – Класната

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Ученички 43 и обувки 33“

 

Класната

Свиха се като камбанки
какво ли е било, че нищо да не може да я задържи

сянка по перваза, белег в нишата, надиплена под леглото
кант застъпващ ъглите
мъх чуплив

с върха на пръстите момичетата докосват засъхналите краища
алармата на сутрешния звън застива
часовникът е глух
часът започва тих

Последния урок им преподава
вчера си беше отнела живота.

 

Само ти

Поставят ги да дишат балони срещу стената
Когато ги наказват
Да не плуват
Казват им да си починат
При дишането на балони под вода
25% остават в тялото задължително
Въздухът всички знаят дърпа нагоре
Само тези 25%
Животоспасяващите

 

Тялото те обича самò
Само мисли непрекъснато за теб
Гледа те само навсякъде където гледа
Само те сънува
Плаче само

Лицето е само солено
Само сърцето тежи повече от цялото тяло
Бомба срива Харкiв
А той стои изправен
Облян в светлина
Непокътнат непризрачен
Сам
Той самият

 

Един лимон оставих на седалката до мен
Със спомен да го возя
За горчивото и златното
Докато се сбабичасам
Докато горивото ни спре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Гордан Изметов – Олио

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Градина 41,5/32“

 

* * *

не е нужно да тиктакаш с точните,
за да покажеш правилното време…

 

олио

когато затвориш последният,
който все още гледа към слънцето в бутилка,
той поскъпва…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Когато всичко свърши

by New Social PoetryNo Comments

Росен Тошев, Иди на…

 

След работа, когато залезът тънко
се промуши под полата на земята
ти започваш бавно да обикаляш кръчмите
Това е като следваща задача
Изглежда не се уморяваш да търсиш
Сякаш любовта е седнала на някоя маса и чака само теб
Знам, че в крайна сметка ще се умориш от тази работа и ще се ожениш
Но аз познавам хора, които седяха срещу любовта и я убиваха с превъзходство, което имат над себе си
И продължават да обикалят кръчмите
Все още някак живи
Единствено сигурни в смъртта

 

Много популярен индиански похват за бягство
е приликата с дънер, който плува
в прозрачна и вярна като куче река
Поразителна е
Зад теб водопадът плющи разярено над бездната
като безкраен ултимативен изстрел
Плуваш срещу течението
И когато стигнеш брега и се хванеш
като удавник за зелените жилави шии на маргаритките
Главите им падат
Хрътките спират да лаят
Заиграват се с жълтите им сърца
Правят си слънчеви зайчета със зъби
наточени под луната
Но пръстта е в ръцете ти и вали дъжд
Бобровите кожи, които те прикриваха
топлеха, държаха над водата
се разпадат около голото ти тяло в кръг
тесен като примка на въже
лек като копринена панделка на вятъра

 

Времето забранява да го обсъждаме
Като капризна жена
Изместена от интелектуална тема
Завърта миналогодишната си рокля
И валят, не снежинки
Молци
Когато говорим за нея
По време на слънчево затъмнение
Не забравяйте да сте заети
И избягвайте всякакви мисли
За смърт, за война
Говорим за времето
Безобидно е
То така или иначе работи над себе си

 

Отхвърлям вендинг машините
С техните масивни ръбести тела
Квадратни уста и метални езици
С инструкции как да получиш пакетирани и разтворими храни
На оживени места
Вече има цели стаи пълни със студена грижа
Сякаш попадаш на летището
Ничий безмитен безтегловен
Само скитниците принадлежат на този интериор
Както всички принадлежим на земята
Още една обиколка и заспиват
В топлината на моторите

 

Когато всичко свърши
Изчезнаха и птиците
Изчезна и дъжда
И слънцето
Броим 12 часа и запалваме енергоспестяващите крушки в жълто
Пълним с минерална вода прежаднелите бърдучета и свирим
И свирим
И свирим
В очакване сърцата ни от глина да се пръснат

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Бояна Делчева – Мартириум

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

в очакване

оглушахме от тази тишина
спуснала се над града
уловила ни във шепите си
от безсънието и от страшната
измяна на самите себе си
оглушахме от думите
които ни превърнаха в мишени
търсят нашето съгласие
настойчиво ни призовават
да сме любещи
застинахме подобно статуи
от детската игра
премятаме през мисълта въжето
на което трябва да подскачаме
на куцанка
когато скрити един от друг
със затворени очи се разпознаваме
и като слепците въздуха опипваме
далечината е нещо относително
и плашещо безформено
изпълнена с неразпознатото
прииждащо срещу ни
но как очакваме неидващия
който ще се случи
във тишината
която все повече
надолу ни притиска.

 

Обетованост

Опасани са пасбища на спомени,
стърнища овъглени от тъга,
безсмислие над вложения смисъл.
Само дърветата напъпили
плода си ще дочакат,
обезкостили яростта на вятъра,
във времена затворени във себе си,
отшестващи в пространството на здрача.
Откриваното се отвръща от населници,
положили на домовете си печати
над магмата на времето насечено.

 

Мартириум

Когато камъните, хвърлени по теб,
превръщат се в стена,
ограждаща те от жестокостта,
обезсилени от Бог са болките на мъчениците,
лицата им сияят сред пламъците,
оцеляващи сред лъвове на яростта,
недокоснати остават от заострените куки
на злото, раздиращи плътта им,
на косите си провесени
размахват на молитвата орловите криле
и ангелите слизат от небето
да осенят с крилата си
сърцата девствени, като росата чисти,
във Господ влюбени
с любов по-силна от смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ясен Тошев – Военният ден на един безучастен слушател

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Двоен портрет #5 – Герб” (Гербът на Русия)

 

Военният ден на един безучастен слушател

Дълго кафе с малка ракия
телевизия, медии, социална помия…
Голяма ракия, после еспресо
за бомбите всички сме мѐсо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Янко Велков-Янец – Танкист съм

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „портрет 31,5/23“

 

Танкист съм
На 18 години
Казаха ми, че е учение
не е война
Удариха ме с бронебоен.
Сега горя.
Мамо.
Къде си ….
Мамо …
Ма….
а а а а

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Royal Gala

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „София 48, замърсяване 63“

 

Київчанки

Вкочаниха ти се краката
в метрото от двете страни силно духа
около нулата, тяло до тяло
пред очите ти са скиците на Мур в Лондонското метро –
бомбардировките, Втората световна,
жена кърми дете на пейка на преден план
човек до човек завити в тунела до безкрай
клаустрофобична центрофуга
преди десетина години на училищна екскурзия в Санкт Петербург
ги видя, бяха екзотика.
Сирените въоръжиха окото.
Стана почти мигновено – само с първия вой.
Кралят и кралицата седят на същата скамейка –
краката им увити невидимо в онези одеяла
и без корони, всички разбират, че са величества.

Вчера гледахме със съседа ми по постеля как
Зеленски разказа пред английския парламент за
Славата на Україна ден по ден
Вече седемнайсет дни откакто слязохме под земята.
После станаха на крака. Пляскаха.
Солидарни сме с вас, гледащите екраните, четящите комюникетата
Солидарни сме със страдащите далече за нас.
Ние сме отвъд страха.

Ръцете ви уловиха танка
армия нямаше, нито униформи, оръжията бяха за годните да стрелят.
Градът полусрутен глух в утрото
още не можем да свикнем, че за работа не се будим.
Беше студено.
Измръзнали, дланите до последно изтласкваха машината
отчаяни крещяхте с една друга жена
Ета наша земля, уйдите из нею!
Как се удържа танк с двете ръце
Само вие двете знаехте.

 

Royal Gala

След взривяването на мостовете
ябълките с червените ивици
заредени в молдовските тирове на път за Русия
полетяха обратно по нанадолнищата
малки възпламенени кълбета пресякоха мирните митници неподготвени за свръх количествата

Децата в бункера за една нощ пораснаха
изпили сока от непрозрачни чаши
ярко червена беше реколтата тази година
на сорта за износ Royal Gala

10/3/22

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Росилина Хесапчиева – Смъртта е близо

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Двоен портрет #7 – Дворец” (Дворец)

 

Смъртта е близо.
Диктаторът
не спи, а чака
да разсъмне.
Светът е сгърчен
в нощен ужас.
Притаили дъх,
невинните се кръстят.
Часовниците
спират точно в 3.
В метрото
тихичко проплаква
новороден живот.
Старица нощвите
почиства
и замесва
няколко самуна
с просено брашно…
Нека днес да съмне!
Диктаторът
не спи
и стиска
златна рубла.
Ези или тура?
(Петър I
предвещава
винаги война.)
Монетата лети
и дълго се върти
в безшумен танц
дали – или…
Безумието се
стопи
в едно изцъклено око
и звън
на телефон.
В пещта изстиват
няколко самуна
с изпепелено
просено брашно…

27.02.2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Войната нахлу

by New Social PoetryNo Comments

Петко Дурмана, „Момиче 26, куче 33“

 

Войната нахлу
и в нашата улица,
кранистът маркира
разделителна линия.
В градинката до магазина
минаха униформени
и взривиха люлките,
желязното синьо кълбо,
жълтия пясъчник.
(Бяха останали
две шарени кофички
и лопатка, на един Арлекин
отхвръкна главата…)

Не дойде телевизия,
не предаваха
от мястото на събитието,
войната доволно се настани
сред отломките.
Кранистът подкара наляво,
после обърна надясно,
червеното яке
се вееше горе на вятъра,
майки с колички застанаха
до грозния изкоп,
ръкомахаха, викаха,
заплака дете,
слънцето си печеше
в топлото мартенско утро,
пръстта беше мокра и лепкава,
гробовно зинала паст
срещу синьо-жълтото
поднебесие, някой викаше
съвсем неуместно: „Ще ги бесиме!“…

Детските колички стояха
в редица до изкопа,
някой снимаше с телефона си,
в инстаграм сложиха снимка
на войната в квартала.
Кранистът се усмихваше
щедро, една активистка
започна дарителската кампания…
Войната се канеше да поостане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X