Петко Дурмана, „Езеро 43, дървета 62“

 

в очакване

оглушахме от тази тишина
спуснала се над града
уловила ни във шепите си
от безсънието и от страшната
измяна на самите себе си
оглушахме от думите
които ни превърнаха в мишени
търсят нашето съгласие
настойчиво ни призовават
да сме любещи
застинахме подобно статуи
от детската игра
премятаме през мисълта въжето
на което трябва да подскачаме
на куцанка
когато скрити един от друг
със затворени очи се разпознаваме
и като слепците въздуха опипваме
далечината е нещо относително
и плашещо безформено
изпълнена с неразпознатото
прииждащо срещу ни
но как очакваме неидващия
който ще се случи
във тишината
която все повече
надолу ни притиска.

 

Обетованост

Опасани са пасбища на спомени,
стърнища овъглени от тъга,
безсмислие над вложения смисъл.
Само дърветата напъпили
плода си ще дочакат,
обезкостили яростта на вятъра,
във времена затворени във себе си,
отшестващи в пространството на здрача.
Откриваното се отвръща от населници,
положили на домовете си печати
над магмата на времето насечено.

 

Мартириум

Когато камъните, хвърлени по теб,
превръщат се в стена,
ограждаща те от жестокостта,
обезсилени от Бог са болките на мъчениците,
лицата им сияят сред пламъците,
оцеляващи сред лъвове на яростта,
недокоснати остават от заострените куки
на злото, раздиращи плътта им,
на косите си провесени
размахват на молитвата орловите криле
и ангелите слизат от небето
да осенят с крилата си
сърцата девствени, като росата чисти,
във Господ влюбени
с любов по-силна от смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.