Палми Ранчев – Зверчето

Антон Терзиев, Lie Detector II, A performance with the collaboration of Ultrafuturo group, Seminary, Sofia, Bulgaria, 2005

 

Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните две легла дишаха равномерно. Но той, колкото и да му се затваряха очите, трябваше да е нащрек. Стресна се, буквално подскочи и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш  го поляха с вряла вода, и се разтрепери. Неусетно беше се унесъл, и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая успокоен стисна дръжката.

– Хайде, нали си знаеш упражнението – прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. – Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден.

– Махай се! – каза Наско.

И се изтегли с няколко движения плътно към стената. Топлината в гърдите му, позната от предишните вечери, бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече.

– Махай се! – повтори той и очите му се напълниха със сълзи. – Предупреждавам те!

– Чакай, чакай! – прошепна Главата, опря коляно на пружината и се качи на леглото, коленичи и се надвеси над него. – Нали я знаеш нашата игра.

– Не е моя игра.

– Наша е!

– Не, само твоя си е.

Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне.

– И да не пищиш! – предупреди го той. – Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка.

Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли без да вика, според уговорката, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри.

Беше три години по-голям, доста по-тежък и як. В пансиона имаше двама-трима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори, наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита “Как е?” и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото.

– Пак не изпищя – отбеляза Главата. – Но този път правилата се променят.

– Нищо не се променя! – прошепна Наско, като се опита да не проличи, че се е разплакал. – Даже не изохках.

– Повече не ми се чака – изрече безгрижно Главата и седна до него. – Какво като не си изохкал. Нали все някога ще из¬охкаш.

Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му.

– Плачеш ли?

– Не.

– Поплачи си.

– Мамка ти! – прошепна Наско. – Мразя те!

– Аз те обичам.

Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдолу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратон¬ките.

Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност, въпреки раните, Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън.

Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно – като дъно – обсипано със светли звезди.

Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство.

Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя.

– Пак ли си избягал?

Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор.

– Какво ще пиеш?

– Кола – отговори бързо той и добави: – Половин кола.

– Искаш да си я разделим както предишния път, така ли?

Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля по равно.

– Искаш ли да учим по математика? – попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. – Или по нещо друго.

– Не искам!

– Нали помниш какво сме се разбрали – продължи тя, почти без да му обръща внимание. – Винаги когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци.

Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола.

– Налей си я – каза тя. – На мене ми стига толкова.

– Ти си налей.

– Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи.

– Не искам сега. Казах ти!

Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Отново усети как топлината се появява в гърдите му, постепенно се разстила, размеква се. Започна по-свободно да се разлива. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи.

– Онзи още ли те тормози?

– Какво те интересува?

– Добре де, няма да питам – изрече делово тя. – Нека решим поне няколко задачи.

И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му.

Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда.

– Плачеш ли? – попита тя.

– Но без да се чува – изрече със злоба Наско. – Никакъв звук. Нито ох, нито ах.

– Нещо случило ли се е?

– Нали ти казах, че не искам да уча – почти изкрещя той. – Казах ли ти, или не?

Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види.  Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти.

– Казаха ти да не прибираш това зверче!

– Дете е.

– Тогава защо държи нож? – попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. – Марш навън!

Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. “А”-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от близостта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – По дългия коловоз на неделята

Антон Терзиев, I’ll Never Become You/ Никога няма да се превърна в теб/ Quiet Riots IV, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2020

 

Снежен човек

Нарисувай ми цвете в снега –
малко пролет в безкрайната зима.
Със стъбло като тънка стрелка
от вселенския вечен будилник.
Нарисувай и слънце – дори
постави му уста и очички.
И тогава от ранни зори
пак ще бъде усмихнато всичко.
Ако твоето бяло сърце
не пулсира със моето вече –
изтръгни го! И с мъжки ръце
сътвори едно снежно човече.

 

Покриви

Островърхи и полегати,
с червени керемиди и сив битум,
те покриват главите на къщите.
От тях дъждът се гмурва в улуците,
слънце зарежда соларни батерии,
вятър върти ветропоказатели.
Обитават ги птици и дебнещи котки,
лунатици и коминочистачи,
някой Карлсон, живеещ без наем.
Те са шапки с пера от антени,
които суетните къщи не свалят.

 

По дългия коловоз на неделята,
преодолявайки аромати на
грилове, пуканки, вакса,
просяци, проститутки, джебчии,
най-после достигам
неделната гара.
И без да пътувам,
щастива в тълпата,
търся трескаво
ОТМЕНЕНИТЕ ВЛАКОВЕ –
все повече и повече,
все повече и повече,
всеповечеиповече…
Ту – ту – у!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Венци Арнаудов – Немски старец

Антон Терзиев, Musculus Memoria, mixed technique, pencil, gold Schminke oil, carcoal and acrylic on 300lb Fabriano Artistico paper, 56×73 cm, 2022

 

***

немски старец малко след осемдесетте
пред бордюр запазен
час в раковата клиника на хейделберг
няма никой
зад дръжките на инвалидната количка
мога ли да помогна
само очите позволяват бутам минаваме леко
преди огромна метална врата да се отвори
автоматично обръща глава на метър след нея стига казвa детето
на третия райх създател
на огромната метална врата

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Разходки из Париж

Антон Терзиев, Run Wild / Свободен бяг, object, pair of 42,4 EU Reebok sneakers, lettuce, 11 x 29 x 11cm, 2019

 

Връщам се в младостта ти, моя НАНА̀ –
сякаш мога да обясня
тази луда жена, която си станала,
усмихва се, страда от запек,
чупи собствения си слухов апарат.
Идвам на средна възраст,
за да те намеря на двадесет с висока прическа и дълги викториански поли,
с дръглива кобила по 15 мили на ден
из гъмжащия Париж,
защото не можеше да си позволиш екипаж.
Днес ходих шестнайсет мили.
Не изоставам.
Прочетох писмата ти писани в Париж, 1890-та.
Всяка нощ ги пъхах в малкото си легло,
учих ги като актриса – думите са нейната роля.
„Скъпи роднини“, си написала,
незнаейки, че ще бъда последното ти семейство,
незнаейки, че бих отнела живота ти до началото.
Какво по-реално от разходките из Париж!
Аз също пристягам със бинт възпаления пръст.
В Париж 1890-та бе вчера,
и това през 1940-та сякаш никога не се е случвало –
мръсната униформа на нацистите
е разгадана, преработена и препродадена.
Да си окупиран ,завоюван, все едно е нищо –
оцеляването – всичко!
Стигнах до тук
за да ти кажа:
Ти си моята история (онзи крадец на деца)
и аз влязох в теб.
Напуснах съпруга и децата си,
негърския въпрос, късните новини и горещите вани.
Моята стая в Париж не по-голяма от килия
е натъпкана с 58 килограма книги.

Всичките американски и забравени.
Вместо това препрочетох писмата ти,
вземайки думите ти в живота си.
Хайде, старице,
да бъдем сестри!
Ще разчитаме на менюто в малките кафенета, ще броим франкове,
ще наблюдаваме кулата на Мария Антоанета, която очакваше гилотината,
коленичила до прозореца на Notre Dame,
и нека облачното време ни отведе рано вкъщи
да се сгушим до слабата печка в кухнята на мадам.
Утре ще излезем с високи ботуши
да си купим кожух за посинелите пръсти.
Дръзко поемам ръцете ти
всеки ден в нова екскурзия.
Да вървим, сестро,
ние сме две девици,
а животът ни – перфектен
и безполезен.

____

*Предполагам, че става дума за литературен образ – Нана, от едноименния роман на Емил Зола (б. а.).

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Даниил Хармс – Излезе от вкъщи човек

Анто Терзиев, I See Myself As What I Always Wanted To Be / Виждам се такава каквато винаги съм искала да бъда, oil on canvas, 140 x 195 cm, 2021
From No Time For Losers seria – detail

 

Песничка

Излезе от вкъщи човек
С тояга и мешкà,
И на далечен път,
И на далечен път
Той тръгна пешком.

Вървял все право и напред
И гледал все напред.
Ни спал, ни пил,
Ни пил, ни спал,
Ни спал, ни пил, ни ял.

И ето че веднъж в зори
Той влязъл в тъмната гора
И оттогава досега,
И оттогава досега,
От него няма и следа.

Но ако някога се случи
Да срещнете човека,
Тогава час по-скоро,
Тогава час по-скоро
На нас кажете моля.

Д.Хармс
1937

 

Превод от руски Владимир Сабоурин и Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Дъхът на думите

Антон Терзиев, Not Writing A Comment Is The Hardest Thing To Do, white charcoal on cardboard, 450 mm, 2018 (a part of „Schock und Schrecken“ exhibition at Goethe Institut, 04 – 20. 07, Sofia)

 

***

Дъхът на думите
сгъстява облаци под покривите,
в домашните кутии консервирани възприятия –
капаците им пукат
от милиарди бара
налягане на развалата.
До кварките самота,
до материята на съдбата,
обречеността,
оптималното оправдание на волята
е пенетрирала.
Изместила е пространството
точно колкото да се роди многосмислието
в обещанието за бъдеще
и за благото на уникалното.
Безкрая гризе думите
и те те догонват,
продупчени и многостенни,
неумопостижими,
други,
неопознаваеми,
слепи
и неми.
И ние сме шепот от ехото
на техния крясък.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – Фани Попова извън легендите

Антон Терзиев, Practice What You Preach, object, 2 x 2,5 kg steel discs, 30 wax candles, 2020

 

Малката маркиза“, пълнометражен документален филм с игрални елементи (режисьор Станислав Дончев, сценаристи Елица Гоцева и Теодора Дончева, 2021 г.) започва със привличащ вниманието мизансцен : писателката Фани Попова – Мутафова пред разпалена камина(огнище)  откъсва най-напред корицата, а след това  една по една и страниците на романа си „Иван Асен II“ и ги хвърля в огъня. Той поглъща труда на писателката, за която Кирил Христов е казал през 1938 г., както се цитира малко по-късно във филма,  че е „връх на българския исторически роман“. Сцената трае 40 секунди, но посланието, изпратено с нея е ясно : пред очите ни се извършва библиокост, изгаряне на книги, което свързваме с определена епоха – 30-те години в нацистка Германия, когато на 10 май 1933 на Бебелплац в Берлин е издигната първата клада за вредни книги. Изданието е, ако не се лъжа, от 1942 г. (изд. Ив. Куюмджиевъ) , което внушава, че книгите на Попова-Мутафова от този период са осъдени като вредни от комунистическия режим и подлежат на унищожение. 

Сцената вероятно е заимствана от Благовеста Касабова, която описва подобно събитие в дома на писателката, датиращо от 50-те години, когато свидетелка е заварила Попова- Мутафова да гори екземпляри от романите си, за да се стопли.

След тези първи 40 начални секунди сме брутално пренесени на друго място – съдебна зала, в която заседава Народният съд и където ще се извърши екзекуция вече не върху книгите на Попова-Мутафова, а върху нея самата.

Под формата на разпит в съда е разказана биографията на писателката.  Тя има цялото и безрезервно съчувствие и любов на създателите на филма. Лиричният разказ е базиран на нейни семейни албуми и писма, разказва отношенията със съпруга ѝ Чавдар Мутафов, тонът е романтично- спокоен, като че ли нито писателката, нито членовете на съда се безпокоят особено от последиците от тази процедура върху нея. Тя запазва през цялото време достоинство и благородство, защото, както сама се определя, е “аристократ по дух и по идеи“. Очевидно за авторите, в чиято искреност не се съмнявам, над писателката е извършен жесток погром, причините за който, без да са назовани конкретно, се съдържат в желанието на група дирижирани примитиви да унищожат българския елит.

В този разпит са ползвани много цитати, основна тъкан и на книгата на Благовеста Касабова.

Освен биографията, засегнати са и ранни творби на писателката, които не са били предмет на политически нападки.

В същата тоналност е и книгата на Благовеста Касабова „Наказание без престъпление“ (изд. Летопис, 2020 г.), която още в заглавието дава категоричен отговор, че над писателката е извършена морална екзекуция.

Струва ми се, че филмът следва хронологичния биографичен разказ на Касабова, ползвайки цели части от него, като повтаря до голяма степен не само структурата на книгата, но и нейните слабости. И двете творби съдържат съзнателни и несъзнателни неточности. Първите възприемам като желание да се подсили мъченическия образ на писателката, а вторите, като недостатъчно вникване не само във фактите, а и в причинно-следствените връзки между тях. Една от тези неточности е свързана с присъдата на Попова-Мутафова.  Осъдена на 7 години затвор за „фашизъм“ и „великобългарски шовинизъм“, според Касабова Попова-Мутафова е прекарала три години в затвора, във филма се говори за 11 месеца, докато документи от ДАА сочат, че е била освободена след 5 месеца, още преди процеса и преди присъдата, след което е била помилвана.

 

 

Това не променя, разбира се, същността на фактите. Да, вярно е, че Фани Попова-Мутафова е претърпяла репресии. Изключена е за дълъг период от СБП, а книгите ѝ влизат през същия период в забранителен списък. Репресиите срещу нея се изразяват преди всичко в остракизъм – за близо 15 години тя е забравена като автор.

Това е тежък удар за един писател и за съжаление Попова-Мутафова не е единственият български писател, който е бил забраняван, съден и остракиран. При различни политически режими.

И в двата разказа се губят обаче цели периоди от живота ѝ или са сведени до неутрална информация. Особено остава недоизяснен периодът от 1940-1944 година, който именно е причина за изпитанията, на които е подложена Попова – Мутафова. Това „стесняване“, според мен, е извършено съзнателно, за да защити по- лесно тезата „наказание без престъпление“.

Напълно съзнавам творческата свобода на всеки да изразява своите симпатии и антипатии, да харесва или да не харесва конкретни исторически личности и да пресъздава субективно това в художествена форма, както намери за добре. В случая с филма „Малката маркиза“ и с книгата „Наказание без престъпление“ става обаче въпрос за документални творби, в които изискването за фактологическа точност и изчерпателност са задължителни. Поради което ще си позволя да разширя обема на тяхното изследване с нецитирани или премълчани от авторите материали и факти, тъй като смятам, че личности като Фани Попова-Мутафова заслужават това, както и че  нейният авторитет може да понесе тежестта не само на заслугите, но и на фаталните ѝ заблуди и грешки.

Бракът по любов между идеология и литература

Връзката между идеология и литература е тема, която  заема и днес важно място в дебата за ролята на писателя. Всъщност рядко се случва сериозна литература да не встъпи в брак с някоя идеология. При Фани Попова-Мутафова този брак обаче не е нито по сметка, нито по принуда, той е по любов.

В блестящия си научен труд „Историография и литература“[1] проф. Албена Хранова (цитирана бегло във филма) посвещава около 100 страници на писателката, които, според мен, са най-задълбоченият анализ на нейната идеология, върху която е изградено цялото ѝ творчество без изключение. Хранова не се колебае да назове тази идеология : това е фашизъм в чистия му вид. При това при Мутафова, както показва анализът на Хранова, не става дума за отделни елементи на фашистка идеология, а за цялата нейна тъкан с всички подробности : политическата мисъл, в която основна е сакрализацията на националния интерес като върховна добродетел и цел на политическия ред, култът към шефа, който е спасител, завоевател и носител на героичната идея за завладяване в името на нацията (в романите това са Асеновци, а в конкретния живот цар Борис Трети, когото тя първа нарича „велик обединител“ заради завладяването на Македония и Северна Гърция, сравнявайки го със Симеон Велики и Цар Асен Втори), но също така и цялата социална система на фашизма с отредената в нея роля на жената, която Попова-Мутафова заимства от Третия райх във всички подробности и предлага за следване („Новата българка“). Извън романите си, Попова-Мутафова, която се изявява и като страстен публицист,  е пределно ясна и експлицитна, за да не остави никакво съмнение за коя идеология става дума.

„В Германия образът на Хитлер надхвръкна границите на държавата и стана символ на оня ренесанс на Духа, за който отдавна жадуваше цялото човечество, огънало се под вековните заблуди на юдейските си поробители, очакващо нов месия, който да му възвести идването на един по-добър, по-щастлив, по радостен свят.

„Последните остатъци на плутократична, демо-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят власт в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на Старото и Отреченото“ (Новата българка, стр. 5).

„Новото, това е освобождението на арийския свят от отровата на юдейството… Борба срещу всички фактори, които способствуват за намаление на раждаемостта!… Морална подготовка на българското момиче за осъзнаване неговия върховен дълг към род и родина…

Скъсване с всички изкуствено насадени идеи на демолибералните и плутократически системи, които изкарваха жената из семейството, обещавайки ѝ някаква привидна, антиприродна еманципация“ (Новата българка, стр. 24–25).

„Безбройните романи на разните библиотеки, масово четени от нашите жени, даваха предимно книги от еврейски или пораженски автори като Ст. Цвайг, Вики Баум, Дюамел, Ирена Немировска, Васерман и Ремарк, които посаждаха у българката интернационален, пасифистичен и дефестичен дух“ (стр. 32).

Терминът „фашизъм“ обикновено предизвиква силна уртикария у защитниците на Попова-Мутафова. Най-често му се противопоставят с елементарните обяснения като „какво е фашизъм и имал ли е почва у нас“ (цитират си препратки към партията на Мусолини) или се цитира „антикомунистическия“ призив (използван както от Хитлер, така и от Попова-Мутафова), че „без Германия Европа ще стане болшевишка“.  Ще припомня дефиницията на ООН за фашизма като „политическа, авторитарна система, която асоциира популизъм, национализъм и авторитаризъм в името на един върховен колективен идеал“, както и подробната статия в най-влиятелната и авторитетна френска енциклопедия Универсалис[2], в която точно са очертани параметрите и характеристиките на фашистката идеология по отношение на политическата мисъл, на организацията и структурата на обществото, на принципа „Един народ, една държава, един водач“. Всички елементи на тази идеология са формулирани ясно от Попова-Мутафова във визията ѝ за „нова България“ като антипод и враг на либералната държава:

„Нека бъдем наясно. Поклонници на Чърчил и на Блум, звенари, интегралисти,

пораженци, пладняри, антихитлеристи, покровители на еврейството и привърженици на плутокрациите, утопични сектанти и разрушители не могат да редят Нова България“ (Новата българка, стр. 48).

„Смятаме тези дълги редици от цитати за уместни, даже належащо необходими- пише Албена Хранова – с оглед на факта, че през последното десетилетие личният фашизъм на Фани Попова-Мутафова все по-последователно не се цитира, не се формулира или пък се изразява чрез ред трогателни евфемизми.

Тези „дълги редици от цитати“ е трябвало  да бъдат не само прочетени от сценаристите и режисьорите  на филми за Попова-Мутафова, но и включени във филма. Защото е очевидно, че зад занимателните рицарско-войводски-дворцови истории в тях прозира нещо, което далеч надхвърля рамките на авантюристичния  жанр или на патриотичния художествено-исторически разказ за славни български царе.

Политическото досие на Фани Попова-Мутафова.

Това е вторият голям проблем и на филма, и на книгата, защото това досие е представено крайно селективно и се съсредоточава главно върху доносите, писани срещу нея в един период, през който тази практика е поголовно прилагана към почти всички интелектуалци в България, включително между самите тях.

Попова-Мутафова не е съдена обаче заради тези доноси, а заради съвсем конкретно доказани факти, премълчани както във филма, така и в книгата.

И в двете бегло се споменава за участие ѝ  в някакъв Европейски писателски съюз, но темата бързо се отхвърля като горещ картоф.

„Това не беше прогермански съюз – твърди невинно писателката – а място за срещи на писатели.“

Истината е обаче доста по-различна и с определена тежест.

През 1941 година д-р Йозеф Гьобелс, чието име умишлено се избягва както от сценаристите на филма, така и от Касабова в книгата ѝ, решава да създаде нова организация в пределите на Райха и неговите съюзници : Европейски писателски съюз. В системата на ръководеното от него Министерство на пропагандата се предвиждат такива съюзи също на музиканти, на художници, на кинодейци. Целта е да се уеднаквят идеологическите критерии в изкуството и културата, за  да се ликвидират декадентските англосаксонски и еврейски влияния и да се унищожи всеки опит за отклонение от идеологията и политиката на „новия ред“. Третият райх вече отдавна е санкционирал в своите предели вредното, „гнило“ изкуство и литература, изгаряйки и забранявайки книги, картини, музикални произведения, както и физически репресирайки авторите им. Според Гьобелс, тази чистка трябва да обхване цяла Европа. Световното изложение в Париж от 1937 г. е последната масова проява на демонстрация на „декаденство“. Там в испанския павильон е изложена смразяващата фреска на Пикасо „Гуерника“, лична обида към сътрудничеството на двамата диктатори Хитлер-Франко и на мисията на немската дивизия „Кондор“.

Към писателите на държавите – съюзници след 1941 г. на Райха са адресирани  покани да участват в основаването на този съюз. С организацията в България  се заема Попова-Мутафова, която вече е изразила своите симпатии към нацистка Германия. Тя отправя многократни покани както към председателя на Съюза на писателите Стоян Чилингиров, така и към отделни членове като Елин Пелин, Кирил Христов, Елисавета Багряна, Балабанов и други. Никой от тях не скланя да участва в това подозрително начинание, въпреки че то предлага триседмично пътуване с луксозен влак, мероприятия  във Виена, Залцбург, Бон, Франкфурт, Мюнхен, Кьолн, престой в луксозни хотели, пищни вечери, посещения на оперни представления, реферати, концерти, изложби , лична среща с Гьобелс в Берлин и участие в голям учредителен конгрес във Ваймар с подписване на съвместна декларация. Балабанов се оправдава със заболяване, а Багряна предпочита да напише лично писмо до организаторите, в което заявява, че благодари за честта да бъде поканена, но по „морални и лични причини“ отказва да участва в основаването на този съюз. Попова-Мутафова заминава сама, взема участие във всички събития и подписва общата декларация. След връщането си помества подробна статия във в. „Зора“ .Тя цитира части от „блескавото слово на д-р Гьобелс“, който призовава днешната европейска интелигенция „да бъде с идеите на новото време“. Попова-Мутафова е поканена да говори и по германското радио, след което многократно участва и в предавания на радио станцията Донау (Бавария).

След завръщането си писателката се опитва да основе секция на новосъздадения съюз, но се натъква на неразбираема според нея съпротива в средите на писателите. Секцията в край на краищата включва самата нея, съпругът ѝ Чавдар Мутафов и Гаврийски. Адресът е на собствения ѝ дом. През 1942 двойката Попова-Мутафов участват в нова такава среща, организирана от Гьобелс, а писателката се впуска в активна обществено-политическа дейност, като публикува цитираната вече книга „Новата българка“, изнася сказки за националсоциализма, организира изложба на немската книга, на която са представени трудовете на Хитлер, Мусолини и Гьобелс, многократно пътува до Виена и Германия и всъщност става основен емисар и носител на идеята на д-р Гьобелс . Може да се каже, че е една от най-активните деятелките на новото сдружение. Заради тази си дейност получава през 1942 г. Ваймарската награда на Министерството на пропагандата на Райха и възможността една от книгите ѝ да бъде преведена. Тя избира именно „Иван Асен II“, в която смята, че най-добре са претворени идеите за „велика България“. Романът е преведен от Божана Благоева и е предложен (от Берлин) на авторитетното виенско издателство „Жолнай“ (Zsolnay)[3]. Издателството отказва обаче да издаде романа и през 1944 той е издаден от берлинското   Bishoff Verlag, което същата година преустановява дейността си.[4]

 

 

Ролята на Европейския писателски съюз на Гьобелс и на неговите учредители отдавна е разобличена в рамките на европейското тълкуване на тази инициатива.  На нея е посветена обширна студия  на Франк-Рутгер Хаусман „Колаборационистите във Ваймар“,[5] в която срещата е наречена „срамно колаборационистко сборище, опетнило името на писателя“.

Историята с този колаборационизъм не е забравена и във Франция. За пример мога да дам статията в авторитетното списание L’OBS „Влакът на позора“ [6], в която се разказват последиците от срамната инициатива за френските писатели, участвали в нея. Робер Бразийак е съден за колаборационизъм и нацизъм (той участва и в пронацистката организация „Франс аксион“  и активно пише пропагандни материали ). Неговият процес на 19 януари 1945 г. трае шест часа, той е осъден на смърт. Петицията за негово помилване е отхвърлена  от генерал Дьо Гол. Друг участник в групата, Дрийо Ла Рошел се самоубива, Рамон Фернандез се отравя с метилов алкохол, а останалите четирима емигрират от Франция и потъват в забвение.

Датският писател Бьорген е изключен от всички литературни и културни сдружения и институции в Дания, а творчеството му е практически забранено, той имигрира в Канада. Подобна е съдбата също на унгарците Сабо и Нюйро, както и на участниците от Хърватия, от Белгия, Словакия и Нидерландия. Процес в Дания не отминава и световноизвестния Кнут Хамсун, получил Нобелова награда през 1920 г. Той става член на датската нацистка партия Насионал Самлинг, приет е през 1943 г. от Хитлер и на тази среща се отказва от Нобеловата награда и връчва медала си на д-р Гьобелс. След войната неговият авторитет в родината му е сринат, той дълго не е издаван, даден е под съд, след това е обявен за слабоумен, през 1948 г. е осъден на глоба от 325 хиляди датски крони за колаборация с Третия райх. Умира през 1952 г. в институция за душевно болни.

На фона на тези реални и морално-обществени присъди над писателите-колаборационисти  в Германия, Франция, Дания, Швеция, Унгария, Хърватия, Словакия, съдът над Фани Попова-Мутафова изглежда почти като формално задължение на българската държава към ангажиментите към съюзниците .

Освен заради участието си  във Ваймарската акция на д-р Гьобелс, Попова-Мутафова е обвинена също заради членството си в практически всички ултранационалистически организации като СБНЛ, Ратник, Отец Паисий и „Българска орда“, както и за радиопредавания по баварското радио „Донау“. Нека само напомня, че правителството на Богдан Филов осъжда задочно на смърт на 28 април 1943 г. Влада Карастоянова, дъщеря на двукратния премиер на Фердинанд Рачо Петров,  заради нейни антигермански изявления (дело № 314 на Софийски военно-полеви съд) по радио БиБиСи и че Карастоянова никога впоследствие не е реабилитирана от комунистическия режим.

Най-големият въпрос обаче, на който не отговарят нито филмът, нито книгата, е каква е причината за

Реабилитацията на Попова-Мутафова от комунистическия режим

По-горе приведените факти сочат, че от 1962 г. нататък до 1989 Фани Попова-Мутафова е може би най-тиражният автор в България. След като е вдигнато „табуто“ над нейните книги, до 1989 г. романите ѝ са многократно издавани в тиражи над сто хиляди[7],  като рекордна цифра е постигната през 1987 с „Боянският майстор („Български писател“) в 200212 екземпляра. Ако първото ѝ преиздаване през 1962 г. („Дъщерята на Калояна“, изд.„Български писател“) е в 50000 екземпляра, то след това цифрите стават просто шеметни : петото издание на „Дъщерята на Калояна“ (изд. „Отечествен фронт“ от 1981 г.) е в 110000 екземпляра, „Солунският чудотворец“ (изд.“Български писател“), април 1989, 100000 екземпляра, за да се стигне до 200 хиляди за отделни романи от „Асеновци“. Няма българско издателство за литература от времето на развития социализъм, което да не я е издавало( „Народна култура“, „Български писател“, „Отечествен фронт“, „Народна младеж“, „Христо Г. Данов“, дано не забравя някое…). 

Възстановено е и нейното членство в Съюз на българските писатели (1963 г.), където кандидатурата на всеки нов член се одобрява в съответния отдел в ЦК на БКП. Преиздаването на нейните великобългарски романи,  започнало през 1962 г., продължава и след нейната смърт през 1977 г. до самия край на комунистическия режим. Това обстоятелство сочи достатъчно красноречиво, че не става въпрос за акт на лична почит и реабилитация, а за причини от друг характер.

„Малката маркиза“ и „Наказание без престъпление“ не дават отговор кои са тези причини. Опитват се да ни внушат, че невероятният талант на писателката, чието перо е спряло повече от 20 години, е турил със закъснение на колене партийните функционери и те са се подчинили на необходимостта на българската литература от нейните книги.

Такава необходимост действително се появила след 1960 г., но тя се крие другаде.

Тя е обосновано развита от Албена Хранова в статията ѝ „Комунистическият национализъм“ (Литернет, февруари 2012 г.).

Новото поколение партийни ръководители като Тодор Живков и създадената около него групировка на „напредничави“ комунисти приема в своята идеология националистическото третиране на историята на българската държава, търсейки свое индивидуално място в комунистическата констелация на съветския режим. Постепенно термините „великобългарски шовинизъм“, „империализъм“ и прочее отпадат от употреба и невидимо  изчистват и понятието „фашизъм“, в което дотогава са били органично включени. Внимателно идеологическият канон заменя тези понятия с термина „патриотизъм“  и съответно намалява критиката, а в един момент и напълно я премахва от идеологическата лексика, с която е била дамгосвана литературната дейност на Фани Попова-Мутафова.

Книгите ѝ стават готова платформа, върху която доктрината от 1960 г. може да стъпи, за да защити държавническото официализиране на национализма. Тази платформа има смущаващи сходства с идеологията на „великобългарския шовинизъм и фашизъм“, заради които Попова-Мутафова формално е съдена.

Напълно естествено в този контекст е да се използват писаните в началото на 40-те години и малко преди това програмно-националистически романи на Попова-Мутафова, които вече са готов продукт. Е, налагат се и някои промени, тълкувани днес от апологетите на Попова-Мутафова като намеса в нейното сакрално творчество. Проф. Албена Хранова е една от малкото, които са си дали труда да направят сравнение между първите и вторите версии, като е сравнила близо 9000 страници. Нейното заключение е, че в някои случаи е „налят още национализъм“ във вече готовата матрица или че в най-добрия случай смисълът не е променен.

„всички поправки в целостта си просто възпроизвеждат десния междувоенен национализъм с дата 1960-те и нататък. Въпросът обаче не е толкова в това, дали Фани Попова-Мутафова е успяла да излъже комунистическата държава, колкото в това, дали същата комунистическа държава всъщност иска от нея премахването на десния национализъм, при положение че в поправките си от 1960-те нататък авторката не само го запазва, но и на места доста осезателно го усилва. Да припомним, че все пак това е същото десетилетие, което (дори на равнище партиен пленум) връща национализма в качеството му на ясно официализирана политическа идеология.“ (Албена Хранова)

 2022 година е свързана с 120 годишнината на писателката. Филмът „Малката маркиза“ и книгата „Наказание без престъпление“ са част от тенденция тя да бъде превърната в политическа икона на антикомунизма. Безкритичното отношение обаче към историческия контекст на едно сложно и много натоварено с идеология време не дава картина на епохата, не обяснява съдбата на Попова-Мутафова, нито отговаря на противоречивите въпроси за последователното използване на творчеството ѝ от два привидно отричащи се един друг режима, чиято идеологическа платформа  на крайния национализъм е същата, на която стъпва цялото творчество на Фани Попова-Мутафова. Послания от такъв характер не са убедителни и не са път към творчеството на писателката.

Несъмнено занимателната страна на сюжетите  на Фани Попова-Мутафова разказваческото ѝ умение, способността да вникне в детайлите могат да привлекат и днес внимание на определена читателска аудитория, каквото в момента не се забелязва, както сочат цифрите от продажбите на нейни книги в наше време.

Един ден нейните романи може би ще се четат като прозата на Валтер Скот. Това би могло да бъде второто прераждане на Фани Попова-Мутафова. То не минава обаче през обявяването ѝ за политическа икона на антикомунизма. Защото не отговаря на истината за нея.

 

Първа публикация в Капитал лайт, 14 януари, 2022 (бел ред.)

 

[1] том първи, изд. „Просвета,“ 2011 г.

[2] 30 тома, издание на Енциклопедия британика

[3] През 2010 г. същото издателство издава романа на Леа Коен „Консорциум Алтернус“, номиниран за Европейската награда за литература.

[4] През 50-те години то започва наново дейност в Западен Берлин, като издава вече само религиозна литература

[5] (Frank-Rutger Hausmann, Kollaborierende Intellektuelle in Weimar – Die Europäische Schriftsteller-Vereinigung als Anti-P.E.N.-Club), както и книгата му Dichte, Dichter, tage nicht! Die Europäische Schriftsteller-Vereinigung in Weimar 1941-1948, Verlag Vittorio Klostermann, Frankfurt,. 2004

[6] (« Le train da la honte : ces sept écrivains français qui sont allés à Weimar , chez les nazis » , 2 ноември 2000 г.)

[7] Цифрите са посочени в самите издания, каквато е практиката до 1989 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли ІІІ

Антон Терзиев, No Time For Losers project, digital print on Platinum Etching paper, 285lb, 3 piece set, 21x30cm each, photo: Gaby Grigorova, 2020

 

Категории и идеи, които нямат метафизична основа, следва да се възприемат като сатанински.

Тясноспециализираният човек по същността си е „робот“ и няма значение дали е IT или копач на гробове.

“Умниците от съветски тип“ (по Аверинцев) днес се превъплътиха или в зеленикави либерали, или в технократи.

Стандартизираният „тест за интелигентност“ на практика измерва равнището на дресировка.

Иронията има смисъл само по отношение на хора, които ще я разберат. За другите сарказмът е достатъчен и абсолютно задължителен.

Когато се говори за „общи правила“ за съществуване и за тяхното спазване, нека не забравяме, че единствените такива са Десетте Божии заповеди.

Фактът, че вече почти няма идеи за човека, а предимно за обществото, сам по себе си говори, че обществото е пред разпад.

Ако днес имаше поне един писател от Балзаков тип, каква ли „Човешка комедия“ щеше да напише.

След като ХХ век обяви края на „големите разкази“, остана обученият в баналности масов човек. Това вече не може да бъде променено.

Най-тъжните романи на ХХ век – „Човекът без качества“ на Роберт Музил и „Човекът вълк“ на Хесе. Най-интелигентски безсмислените – „Одисей“, както и повечето съвременни „нобелисти“.

Библията е фундаментален сборник от книги. Това е причината толкова често днес да довеждат до неадекватност.

И човекът, и кучето са интелигентни същества. Любовта и радостта обаче не са въпрос на интелигентност.

По своята същност понятието „интелигентност“ е дефиниция, определяща нивото на обучаемост на даден индивид. Жалко е, когато хората обръщат толкова много внимание на това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Едит Пиаф – Милорд

Антон Терзиев, Boarding House For Angels & Demons / Пансион за ангели и демони, installation, wood, paper, print, 60 x 40 x 20 cm, each piece, 2011

 

Хайде Влизайте милорд
Седнете тук сега
Студено е навъню
При мен е топлина

Упокойте се милорд
И не мислете пак
Вдигнете крак
На някой стол
И се отпуснете

Познавам ви милорд
Не сте ме виждал до сега
Пристанищно момиче
С прегърбена снага

Докоснах ви веднъж
Докосвахте небето
Шалът ви летеше
Царствено вървяхте
Под ръка
С красавица една
Сърцето ми изстина

Видях как кораб я отвежда
Любимата с най-нежните очи
Сърцето ви разби
Плакахте милорд
Но животът продължи

Заповядайте милорд
Плах като дете
Тук в мойто мойто царство
Ще ви изцеля
Вижте ме Милорд
Пея песни
За тези без късмет
Но вие плачете милорд
Невероятно е това

Е добре милорд
Усмихнете се сега
Малко по-широко
Не така
Пейте ми милорд
Смейте се милорд
Танцувайте милорд
Браво, браво, да, милорд
Та да да да да да!

 

Свободен превод на Мариян Гоцев по френския текст на Жорж Мустаки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рон Паджет – Любовно стихотворение

Антон Терзиев, Hot Faith Project, инсталация, 2014

 

Вкъщи държим много кибрит.
Винаги ни се намира под ръка.
Любимата ни марка в момента е „Охайо Блу Тип“,
макар че харесвахме този на „Даймънд“.
Но това бе преди да открием кибритените клечки на „Охайо Блу Тип“.
Те са опаковани перфектно, здрави
малки кутийки с тъмно и светлосини и бели надписи
с думи изписани под формата на мегафон,
сякаш за да кажат още по-силно на света:
“Ето най-красивият кибрит на света,
инч и половина клечка от мека борова дървесина завършена
с отчетлива тъмновиолетова глава, толкова хладнокръвна и яростна
и инатливо готова да пламне,
палейки, може би, цигарата на жената, която обичаш,
за първи път, след което вече никога не е
същото. Ние ще ти дадем всичко това.”
Това ми даде ти. Аз
бях цигарата, а ти – кибритът, или аз –
кибритът, а ти – цигарата, изгарящи
в жарава от целувки, водещи към небесата.


Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X