Вероника Цекова, ON-OFF-object
Човеците
забравиха за
Прометей.
Поеха да търсят фалшиви месии
с надежда да получат втори огън.
Но те забравиха, че
два пъти
не се живее,
два пъти
не се умира,
два пъти
не се прощава,
два пъти
огън не дават.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „wintERDEpresсion” (de) (бг. зимна депресия / ПРЪСТ; ЗЕМЯ), ръкопис върху хартия, въглен, пръст, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019
***
аз съм в катакомбите на надеждата
в пълзящия кофраж на времето
тук дните са бели плъхове
носят чумата на копнежа
а ти си точно като далака –
ще мога и без теб, нали?
***
днес тялото ми не е твой роб,
но пак ти най-добре знаеш
че като парче от черен дроб
ще се връщам
за още
***
седя пред теб
влюбен бетон
пясък цимент и сълзи
нацепени спомени
разклатени дни
къде отиват всички сълзи
всяка плочка към теб боли
летя между мръсните прозорци
като побъркан куц гълъб
уж си по- цял от мен
а по-мъртъв
хвърлям се и се нарязвам
докато в изгърбена стрелка те чакам
докато себе си от теб изрязвам
а в кислорода без дъха ти се отравям
питам искаш ли да ходим боси
по пясък или по хлебарки
а ти изтупваш деня си износен
търсиш през мен запалки
казваш битовизмът страстта ти убива
къде видя битовизъм мое изгубено момче
да хвърлям кошчето с теб е красиво
целувай ме в мокра мизерия
докосвай ме с парфюм на мистър пропър
не искам нищо освен студена вечеря
и гласа ти – топъл
***
искам го в сутринта ми
ожънат в черни завивки
затиснал с устни скръбта ми
перфорирал всички усмивки
искам го и в нощта ми
незрял и усоен
на снопчета по врата ми
тъмнозелен, неспокоен
***
опиянено кръжах покрай теб
молец привлечен от свещ
не виждах нищо пред себе си
без филтъра на твоите зеници
ти – красота в нафталин
препарирана нежност
прилежно скътан ендорфин
мога да забравя за теб
за твоя вкус на рай и на хинин
… ако срещна някой по-жив
но като труп във мен лежиш
миришеш
трябва да те консервирам
но как
над капачката умирам
ако изобщо съм жена
откъсни плесенясалите ми зърна
и ги засей в пръстта
засей ме в пръстта
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „nEXt” (en)
(бг. следващ / БИВШ, ПРЕДИШЕН), типографска инсталация, боя, пърформанс, кадър от документално видео, 2017
Храма е заключен
Прогонена от храма
Нарисувах си очи катранени
Здраво стиснах в дланите
семената неугаснали
Донесе ми ги враната
Размазани са образите
Найлоновите им усмивки
Скърцат като стари панти
И сломен е полета на богоизбраните
Ветропоказателите сочат север
Обърканите вярващи във идоли
Държат ключа от храма ми
Скрили са го в пастта на звяра
Проповядват лъжлива вяра
Прогонена от храма
Боса и съвсем няма
Сковах криле от измислени надежди
Приших последните копнежи
И полетях към ямата
Храма е заключен
Заклеймена вярата
28 октомври 2020г.
Вече е късно
(Not Delivered)
Все сложните любови
ми се падат в жребия
а винаги Простотата съм целяла
Неполучените съобщения
не са случайности
Земетресения
Сърдечни сътресения
Карбоновите нишки се късат
като остарели примки
Търкалят се овалите
Перушини ураганено
приглушават Светлината
Мекотата им
подострила бръснача
чак до лудост
В далечината се долавя смях
И някакъв безумно тих писък
е единствената съпротива
на душите
създадени в Едно неделимо
Острието блясна ослепително
Липсваш ми
ВЕЧЕ Е КЪСНО
(Недоставено)
Руска рулетка
Дали Богоизбраните
са праведните?!
Кои са грешните?
Кой може да бъде съдник?
Кой би си позволил да спре Вселената?
Чия е десницата, която
отсича главите по свое усмотрение?
Играем си на Руска Рулетка…
Цевта засече…
Просякът благодари…
На Бог!
25 ноември 2020 г.
Графитено
Надрасках облаци върху платното
не мога да рисувам с четка
Думите ми въглен незагасващ
с тях картини ще създавам
Графитеното срязано от бяло
щрихите размазано
преливат в урагани
Бутат ангелите от первазите
Зениците ми огнени жарави
Демоните нестинарки
тъпчат босоноги
с жар ми пълнят раните
А аз протягам дланите белязани
Разбивам се
в останки от крилата им
Пепел се разпръсна в небесата
Ирисите ми
Графитено обагрила
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Нощи
Зелените простори на лятото
се ширят в очите ти.
Когато светът заспива,
ме люлее твоят шепот,
като ми разказва приказки
за русалки и бели вишни.
Времето спира,
унесено от топлината ти.
Нощта ни завива
с коприната на небето си.
Остава да ми свети само кожата ти
със странната светлина на бяла роза в мрака.
Кошмарите рухват като кула от карти,
щом отворя очи
в омагьосаната тишина на Рая.
Шести август
Някъде в бездънното небе
над родния град на моето щастие
пасе едно стадо от бели овце
и гледа да те види отнякъде.
В катедралната тишина на горите
една лисица чака да бъде опитомена.
Блещукат кандилата на звездите.
Нощта премигва уморено.
Една черна котка те вика с гласа ми.
Няма да я чуеш. Ти си далече.
Но, ако дойдеш в съня ми,
ти подарявам тази вечер.
Зелените стъпки на лятото
Зелените стъпки на лятото
отекват по калдаръмените улички
в града на слънцето.
Вечерната светлина позлатява август
и дърветата още пеят за него
преди да заплачат за сбогуване.
Сърцето ми се разхожда из онези улички
и търси да хване за ръка принца,
когото остави там някъде.
Някога.
Светлина
Очаквам те
по поляните на моите сънища.
Да свириш по лъчите на слънцето,
да гадаеш по звездните очи на цветята.
Гледай как тревата става синя и дълбока
и все по-силно светят цветята.
Все по-високо се издигат небесните ливади,
чак до оная точка на несъзримото,
където се преплитат времената.
Ти се връщаш от бъдещето
на златен кон,
сияещ като август,
и ме взимаш със себе си.
Топла постеля е мекият пух на здрача,
а цветята светят и звездите ухаят
на твоята музика.
Светът е пълен с тебе, принце,
и ти не си измислица.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020
на две съседни пейки в парка седяха мъж и жена не се познаваха и не си говореха всеки се беше вглъбил в нещо свое си сигурно и всеки мечтаеше за нещо свое си мъжът пушеше жената гледаше пред себе си по някое време станаха едновременно и тръгнаха в различни посоки
по същото време на други две съседни пейки в парка седяха други мъж и жена не се познаваха и не си говореха всеки се беше вглъбил в нещо свое си сигурно и всеки мечтаеше за нещо свое си мъжът пушеше жената гледаше пред себе си по някое време станаха едновременно и тръгнаха в една посока
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, Старост (проект на корица), 2021
Младенецът от Овча купел
Не миришеше на урина и старост
Санитарките пипаха внимателно с латексовите ръкавици
Санитарят беше едро здраво и любезно момче
Апаратът за кислород уютно бълбукаше
Силиконовият шлаух закрепен за носа
Му придаваше вид на същество от бъдещето
В полуотворените от изтощение или младенческо блаженство
Уста няколко изгнили зъба.
Старият книговезец
Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш си работата.
Увещателни думи към неразумно сърце
Остави непоправимите луди да лудуват
Остави алчните мъртви да умират
Остави любовта да убива
Остави смъртта да обича
Остави приятел да те прегърне.
На Йоана S., в деня на конфирмацията
Когато те видят да наближаваш
Зоната на опасност предците
Надават нечовешки вой като
Цяла джунгла предупреждаваща
За излизането на цариците на нощта
Когато чуеш обаче само
Леденото им мълчание значи
Вече си прекрачила невидимия кръг
Отделящ те от всичко на света
Този кръг е
Твоята свобода
Това мълчание е
Последното им предупреждение.
Майка България
Тя влиза и пита
Няма ли да излизаш
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя пак влиза и пита
Ще излизаш ли
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя влиза за трети път и пита
Ще излизаш ли до края на деня
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя влиза и пак пита
Нали няма да излизаш вече
Но всъщност казва
Да не си мръднал от стаята
Тя влиза и пита
Няма да излизаш
Но всъщност казва
Няма да излизаш.
Без надежда без страх
Аз съм дете
На комунистическия интернационализъм
Седмичната детска градина
И избрания народ
Не можеш ме уплаши
С липса на буржоазен живот
Не можеш ме уплаши
Със самота
Не можеш ме уплаши
С любов
Моят господ
Е справедливостта.
Дете
Аз съм работодателя
На татко ти
Извървях пътя на безкрайността
Чудовищно изкривеното от преминаването ми
Пространствовреме обсипано с камъните
На небесни тела вместо хлябове
Дори на мен
Ми потече кръв от носа
Сполетя ме височинна болест
В създадения от мен свят
Накрая лежах по корем и повръщах
Върху косматата гърбина
На плуриверсен як
Майка ти е красива дете
Дядо ти върти молитвена мелничка
Нося ти истинска кожена топка адидас
Дебел пощенски плик за майка ти
Не знам как да ти го кажа
Но ще намеря начин аз съм
Този който е бил е и ще бъде
Работодателят
На баща ти.
Котаракът на Шрьодингер
Дай всичко от себе си
Бъди антрацитено черен
И внимателно наблюдавай
Какво ще се случи.
Старост е когато данте
Завършва божествена комедия
Старост е когато ти мине през ума
Дали да не пикаеш седнал
Старост е когато дъщеря ти
Вече е по-висока от теб
Старост е когато младите момичета
Почват да смятат че им се полага
Заплащане в пари внимание любов
Старост е когато почваш да мислиш
Как ще живеят дъщерите ти когато няма
Да можеш вече да полагаш грижи за тях
Старост е когато видиш себе си
В ходещите зиме по бански на витоша
Старост е когато напълно съвпаднеш
С баща си който е на небесата
Старост е когато марковите маратонки
Екипи снаряжение са кръпки на плътта
Старост е когато смятат че вече могат
Да те шантажират със самотата
Старост е когато приемеш
Блаженството на сълзите и поражението
Старост е когато целунеш с влъхвите
Голото краче на младенеца
Старост е когато си готов
Да пишеш рай.
Черните звезди са
Най-старите звезди
Т.е. най-близо
До младостта
На вселената
Стихотворенията са подборка от предстоящата да излезе от печат книга на Владимир Сабоурин Старост (б. р.).
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „psycHOSE” (de) (бг. психоза/ПАНТАЛОНИ), интервенция върху реди-мейд (традиционни кожени панталони), кожа, гравирана, 2019
o, пулев, о
когато настана вечер и месецът изгря ти беше мощен старопланински глиган
грухтящ но и грухтеещ в здрачните гори на английското високомерие
в забранените за лов часове за благороднически сън
ти срещна своя черен арап и му смело заговори “как ма мислиш пъклен сине?”
и като добре избръснат кубрат cider начена страшна борба сред зимна и тъмна мъгла
безстрастно (in a cool manner) размени задните си части за чист knock-out
и се провикна в сърцето на албиона като културен албинос “ша тъ приключа”
беше единствена съчка от снопа на кубрат скършена от колониална невизантийска сила
успя да се ухилиш уникално на уникалния ужас от методичното делнично безразличие на черния
показа че неумението не е порок (че неумелият е пророк ти остави за друг мач)
превърна случайностите на света в българска кауза
от ъгъла на ринга тръгна по правата на видовата еволюция като нейно следващо досещане
доказа че можеш да останеш винаги прав в битка – на колене по гръб на четири крака
допринесе към историята на бокса вече всеки знае че uppercut се спира с брадичка
беше като излязъл от българския герб лъв върху костите на убитите от римляните лъвове под Charing cross
а когато се развидели и всички викаха Tyson Fury ти пошепна
де ми е главата
не го мисли ти няма да умираш
за теб в опуленото от легендата ти утро
ивана насред Планета твойта песен пее
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „bEAU“ (fr) (бг. красив / ВОДА), фотография, проект за инсталация на открито, 2020
Градът на черните птици
(ритъм на невъзможност)
Една, две, осем
цветовият код на скритото,
зелено, задно пространство на МОЛ-а
много бързо се променя.
Черно-сиво-бяло-черно-черно
кодът се променя
Кодираните информационни машини се развалят
повтарят, повтарят, повтарят
повтарят, повтарят, повтарят
повтарят, повтарят, повтарят
повтарят, повтарят, повтарят
множество пискливи звуци,
без значения.
Черно-бели сенки,
останки от дърветата от парка изтъняват
Сиво-черните, изпосталели гълъби изчезват
Черни птици ги изместват
в градското пространство
на тъгата.
Самотни пейки в парка,
покрити с дрехи от послания,
непрочетени от никой
Бързащите стъпки разтрошават
камъчета по алеите – информационните артерии на града.
Утре напускам тази територия
Бързо!
Не мога да взема
нито една черна птица.
27 август, София, 2020
Разрез в тишината на градската гора
Тихите вълни – честотни линии
на урбанистичното поле,
далеч
Протичат
бавно
Едно листо, завихрящо се
пада
ускорява урбанистичните
вектори-линии на разчертания град
В мен и извън
Трето листо падна
Параболата на летежа приютява
остатъците шум
Птичето крило разрязва
тишината на есенната гора
в града
12 ноември, 2020
Градски прах
(вървене, вглеждане, изтупване и преминаване през праха по улиците)
Паяжината
прах
Поглъща
обрамчва
приземните
прозорци,
отвърстия,
пролуки
към
Вътрешността на
града изтлява, бавно
Умъртвеността на градските реалии – вид затишие,
преди
експлозив-самота
. . . .
. . .
. .
.
остатъци от прах
Пречупените улични артерии
разчертават множество от
карти на изгубени пътеки
Опашките, пред магазини за месо,
от множество
крака, ръце, бездънни очни ями
са времеви предградия – граници – стени
на градските пространства
Опашките, пред магазините за памет
наедряват, много бързо
Изтръгнатите мигове,
сладости утайки
ферментират бавно,
променят структурните нишки памет и се размножават
много бързо,
много бързо,
много бързо
Излита черна био-машина за летене
Градски прах-забрава,
Огромна мрежа-плът
покрива всичко
А библиотеките
са пълни с прах
и непрактични думи
Непрочетени и непотребни,
прибрани в найлонови торбички
Опашките от онемели полиестерни
изрезки на лица, остават отпечатък
по прашните фасади;
разбити улични депа;
отворени подземни дупки – отворени врати към постмодерен Хадес
подземен цифров град
забрали рани, пълни градска гной и евтини моменти, на кафе.
Излита черна био-машина за летене…
31 октомври, 2020
Пустинни птици
Хълмове се променят
Ветровете вдигат облак-прах
….
..
.
….
…… .. ..
………………….
пясъците тръгват и пътуват
Хълмовете изтъняват
Ветровете влизат и излизат
не оставят тишина
Мъжът пресича
––––––-/–––––––-
хълмовете-пустота,
извън пределите за смисълa
Жената е извън / /не чака никой
Една пустинна птица кацна
Пясъкът под сянката на ходещият се преконфигурира
в нови измерения реалност-конструкции на мисълта
Пространство-времеви реки дълбаят улей,
разчертават пътища за бягство – многомерни
Извън материалните частици ежедневност
Извън страха за десеминация на творческия потенциал
Извън недостига на семейна обич, приятелство, любов
Извън моментите на солидарност
Извън честотните трептенията оформящи екипна цялост
Извън града и неговата инфраструктурна земя – самотни ареали
Извън недостига на средства
Извън страха, че времето изтича бързо-бавно
Извън гнета на екзистенциалната тъга
Извън информационния пашкул, на техно-тихо тяло
Един човек върви
по всички пътища в пустошта
Далеч
Няма отпечатъци в пустинята на мисълта
Далеч
Излита и пресича равнината
силует от
пясъчни частици
Една пустинна птица кацна
Пясъкът под сянката на ходещия
започна бавно да изтича.
Екрана изгоря
Няма видео връзка
Замахът на крилата, на птиците
е бавен
Птиците са уморени
Няма връзка с чипа
Пустинята се пренарежда.
29 ноември, 2020
Ходене по морската крайбрежна улица / Смъртта на един приятел
Крайбрежната улица е път
към изоставени
риалити-смърт-руини
от соц-мечта
Прогрес в застой
По пътя в ляво
умира бяла постройка
По пътя в ляво
лежи метален скелет, изоставен
на мъртво чудовище на електрическата мрежа
По пътя в ляво
спря бяла кола
Човек с прошарени коси освободи вратата
мръсно-бяло куче пойнтер
се изтече бавно,
но стабилно се втечни
и леко се зарадва
Последен лов
Разходка на зелено
Или последен ден – убежище
от болките на собственото тяло
Мъжът разходи много бавно,
бавно ходещото куче
Жената пушеше цигара,
погледна към морето
Аз погледнах в другата посока
мускулите на очите се тресяха
Не знам
Последен ден
за мой приятел
Последен ден
за ловно куче
Последен опит
да не мисля,
далеч от София,
в останките на следобеда,
а той умира там
На сутринта
разбрах,
че времето на него
е изтекло
Тъгата изпотроши
всички разноцветни плочки
Пепелта под тях остана
да се стеле над града
Последен опит да успее
да живее унизен,
далеч от разгромените финансови вериги
които не успя да припознае – част от своя свят
Звукова вълна прониза тишината
Бяло-сива птица пада към морето
Мозъчни вълни
се прекосяват и затихват
Алфа – вълни
тялото е будно и много леко се отпуска,
но иска да остане силно
7-14 повторения в секунда
Бета – вълни
активен умът, чертае траектории, непрестанно
от 13 – 30 повторения в секунда.
Делта – вълни
без образи, дълбоко в съня,
оставя да поправя всичко поправимо
постепенно, все по-малко
от 0-4 повторения в секунда
и бавно спира да се регистрира
Тета – вълни
мистичен мост между аз и не-аз,
но много бавно паметта изтича
Започва повторение в зоната на смъртна сянка,
честотен преход от материя във всичките й състояния на
твърдо, течно, газообразно, плазма и Бозе-Айнщайнова кондензация
Бавно …
Бавно ..
Бавно .
Много бавно
Не може да си върне
препълненият с шлака – информация финансов ум
Гама – вълни
40-5000 цикъла в секунда
идейна мощ и силен стресов изблик,
невъзможност да ги пипне материално
Далеч в болничната тишина
Не мога да осмисля факта, вървя
Не мога да осмисля факта, вървя
Не мога да осмисля факта, материята е само
4% от познатата вселена, а друго е
23% тъмна материя и 73% тъмна енергия
Водата под краката ми изтича
Бавно
Птицата със счупено крило
се движи
бавно
…
..
.
Бяло-сива птица падна в морето
септември – ноември, 2020
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „selbSTEINschätzung” (de) (бг. самооценка / КАМЪК), ръкопис върху хартия, въглен, камък, дървена рамка, стъкло, проект за голямомащабна инсталация на открито, 2019
Съзирам светлината в пясъчните й очи
Съзирам светлина в очите на пустинята…
След толкова пресети песъчинки
да открия златните…
И тишината да не ми горчи,
да оценя закрилата на сянката.
Измерих дълбината
в корена на болката,
която от ума започва
и търсих нишката
в разбърканата прежда
от котешките лапи на съдбата.
Сега вървя.
Зад мен остават
ръждясалите порти
на предишните представи.
Облаци и светкавици
Денят е пълен с обещания
за по-красиво настояще.
Какво не му достига всъщност
на днешното сегашно?
Защо все някак си остава в сянка
тъй краткият момент
на всяко случване?
Освен, когато паметно събитие
разтърси из основи битието,
а иначе са тонове очаквания,
сгъстили се на облаци в небето.
Преразказани скрижали
В земята на изпадналите
от житейската каруца
проблясва лъч
в контейнери съкровищници.
Блажени обитателите на квартала са,
получат ли бутилка течно щастие.
Тук мизерията е насъщен хляб,
а хората са птички божии,
които нито сеят нито жънат.
Небесният Отец за тях се грижи
и ги храни
кога с отпадъци, кога със подаяния.
И дългове редовно им прощава,
защото Негово е царството и славата.
За надеждата
В страната на пропуснатите влакове
надеждата е спряла на закрита гара.
И след като надеждата я няма,
свободен си от всякакво очакване.
Надеждата е преоблечена илюзия,
непостоянната сестра на вярата.
Отсъствието на измислена надежда
пространства неизследвани отваря.
Парадокс
Толкова мислих за свободата,
че тя със досада от мене избяга.
Сега ежедневно правя капани,
с които опитвам пак да я хвана.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
Вероника Цекова, „ja • panisch” (de) (бг. японски / паникьосан; изпаднал в паника), калиграфия, мастило на хартия, 2019
Хлъзгав склон
Вуду кукли и слепи змии,
пълзящи с вятърна грация
по вените.
Отворена, пулсираща рана,
алена бездна
за земни копнежи.
Трескави брътвежи
в сърцето на джунглата.
Търсене.
Търсене на сляпо.
Търсене на противооторова.
Търсене на искрици
из дебрите
на тъмнината
на нашите
изтръгнати сърца.
Склона се пързаля,
животинската паст зее
в очакване да погълне
остатъците от онова
Което е останало
От нашите спомени.
Пот се стича под клепачите.
Живот на пресечени кадри.
Безумно очакване
лентата да се скъса.
И после пак търсене.
Произвол
Прекарах младостта си в произвол
В застояло, ронещо се градско блато
В което пирани те хапят по пищялите.
Израстнах сред неопалеолитни химери
И препикани градинки
Сред миризма на кебапчета
И ракия от която се ослепява
Израстнах без да израствам
Заобиколен от широко отворени усти
Научени да поглъщат всичко
И все никога да не им стига
Сива конспиративна какафония
Нецеленасочена като парче прогнил портокал
Търкалящ се в средата на океана
Не спира и няма и да спре
накрая ще ни изяде
и изсере
всичките
За пореден път.
Едно бързо на свободно
(засичам си 5 минути)
Кататонията на сезона
обгръща пилоните
на които се уповават
човешките същности.
Светулките, безплътни свещи
кретащи из дълбините
на сърцата ни
стават все по-бледи
все по-недохранени.
Охлювите се свиват в рапаните
океаните потъват в себе си
хората биха ме гледали вяло
ако въобще се срещах с хора.
Но аз съм в храма си.
Запалил съм огън
от старите свитъци,
на които до скоро
се бях прекланял.
Сега съм ням
и само сред четирите стени
които сам0 построих
мога да се опитам
да намеря себе си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X
