Ваня Вълкова – Дистанционна среща

Камелия Щерева, пирография

 

 

Дистанционна среща

Една количка, с дистанционно управление,
премина
Преодоля всички препятствия
и продължи, пред момчето, обвито в
дизайнерска маска
Сложи очилата с оранжеви стъкла и продължи,
покрай мен
Цветовете и формите промениха деня.

19 март, 2020 (по време на началото на извънредното положение в София)

 

Прозорец

Прозорците
в шеметното преместване,
на погледа,
остават винаги в една равнина
Отвъд
възможностите ми за достигане
Сградата е нова, фасадата изтича на парчета – памет
Тишина изпълва процепите светлина.

Прозорците – отвор, пролука, отвърстие, прорез на мисълта
към другата реалност,
остават празни, усамотени, разрушени
Градоустройство в период, след падането на Берлинската стена,
узакони изграждането на нови стени – фалшиво утилитарни, прегради на самотата
Тишина на липсата на възможни провали,
отвън изглежда,
без дефекти,
без пукнати в стените,
без бели петна в мозъчната кора,
без пропуски в интерфейса.

Всичко е проектирано, всичко е предвидено, всичко е продаваемо
Без възможност за връщане на времето.

16-17 март, 2020

 

Градско напрегнато хайку 4

обвивките на града
уморяват
едно куче наруши целостта

потъмнелите витрини
пазят послания
сърцевината е разрушена

стотиците изолации на града
изграждат
вътрешността на страха

февруари, 2020

 

градско напрегнато хайку 5

бяло – мръсна бледост
черно – изтичаща напрегнатост
улично момиче, на границата на опасността

уличната свобода за позволеност
се отдръпва
остава невъзможна граница

тишината на града изтича
втечняване
в друга форма

март-април, 2020

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Гала Димитрова – Гмурни се в синева

Камелия Щерева, пирография

 

 

Не бе то тъга
облечена в пурпур
със сиви очи
Докосва студено
и те бягат
Докосва топло
бягат те и
оставаш сам
закъсня
Ако следваш сивата връв
ще стигнеш далеч

 

Пътят съществува ли
Мъртъв ли е Сън?
Изгуби се
погълнат
Или забравен?
Ако знаех.
Да осъзнавам ?
Щях да избегна вакуума

 

Сутрешна
нощна
композиция…
Мисля си, дали само
Артистите
се чувстват като
Стефан Цонев,
В композиция?
Нима
homo sapiens
няма право на терзания
отвъд:
Утре ще мога ли да си купя…
…цигари?
Или само
Poeticum hominem
е удостоен с названието
дуалистичен мислител

 

Затворник в своята килия
вдигал олелия
липсвали стени
липсвали решетки
затвор ли? било това
илюзия
Затворник в своята килия
съдил съда
за капка свобода
Затворник в своята килия
с шест стени
с шест решетки
свит в ъгъла,
на своята кутия
до сетната си мисъл –
Що за затвор било това?

 

С теб аз
приветства
своите
Они,
Когато си
отиде
Спомена за
теб остави лик съставен от
Война
и
Ек

 

Звучи ужасно
че не те оставят да спиш
А на мен ми се Спи,
СПи,
СПИ
цяла нощ – монолози
сутрин със барут и ром
да овлажня
душата.

 

Навън е цепещ устните студ.
Нежно ти се усмихвам,
а болката има вкус на сол.
Нещата между мен и теб –
винаги стават
по-солени,
и се пренасищам.
Може би, ако спра да се усмихвам,
солта няма да проникне в мен.

 

Мимолетно
се изплъзнах през пръсти
пясък проникнал в твоята душа
удави моя грях във вана
опитай се
не пречи
Полепнах в твоето съзнание
отрежи корен,
ще пусна друг
Удари ме с обичам
теб
усещането е различно
ти бе невинността
която аз изгубих

 

Факт?
Какво по дяволите
факт е
че е факт
разумът е на изчезване
Уважаеми,
злоупотребявайте
Всичко е до време,
свобода
кураж?

 

Влачат ни дяволи
на бял кон
Носят ни насън
разкарват ни някъде извън
Релси с грешна перспектива
насочват те назад
Губиш хоризонта
погледни
Гмурни се в синева
остави страха
Събуди се от реалността
Отвори очи – потъни в съня
Сини замазки,
червена тел
Разпространяват:
легни и заспи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анна Грозева – Дом ли е квартирата

Камелия Щерева, пирография

 

 

хич не ме наричай приятел
ако има нещо на света
което не искам да бъда
то това е да съм ти приятел

като те гледам
как си играеш с децата
как танцуваш по улиците
и как тичаш с любов към всички кучета

като те слушам
как си измисляш несъществуващи думи
как си говориш с възрастните по спирките
и как въодушевено разказваш за книгите

като знам
как си по детски наивна
колко разбъркано ти хвърчат мислите
и как все се смееш дори ако очите ти са тъжни

най-малко мога да опиша
какво ми е отвътре тогава
как искам да я взема всичката тъга от тебе
до последна капчица да я изплача

така се чувствам до тебе
все едно съм окован в някой ъгъл
протягам се с всички сили
но не мога да стигна до тебе

моля те, разбери едно –
ако не мислиш да хванеш ръката ми
то тогава бъди непозната

бъди студена, далечна
и груба бъди
излей ми уиски в лицето
удари ми демонстративен шамар
метни надменно коса настрани
гледай ледено през мене
каквото искаш прави чу ли?

само едно недей
не ме наричай приятел

 

колко много може някой да обича?

и как разбираш, че си на предела
че повече не можеш
че още малко ако заобичаш
сърцето ще се пръсне
на хиляди малки парчета

как все имаме чувството
че повече не можем
а после все се изненадваме

просто момент
дори някой би казал – нищо особено
а на теб ти се струва
че с часове падаш в бездна

искаш да заплачеш
да извикаш
да опишеш
как трепти сърцето
като крила на малка нощна пеперуда

и тогава
започваш да сричаш –
о – би – чам те,
повече от вчера
по-малко от утре
и така до предела

докато нечие сърце
не завали от небето
на хиляди малки парчета 

 

не ми се крий
под старото овехтяло одеяло
голотата ти отива
и не говоря за красивото ти тяло

говоря за това
дето все го криеш по джобове
или под стълбите в антрето
заключено в часовника

това което
само понякога
в някои късни нощи
и особено ако има много звезди

ако много дълго си говорим
ако много нежно те докосвам
ако ти стане както го наричаш
топло на сърцето

ей тогава и само тогава
откриваш ми по мъничко от него…

а как красива би била
ей тук и ей сега

да разплетеш пуловера си от задръжки
и страховете си от роклята под него
да си събуеш гордите обувки
чорапите с предубедени точки

ей тъй съвсем да се разголиш
че да видя какво криеш
под голотата си

 

хайде пак
да скачаме в локвите
да се гледаме без да мигаме
да ходим по ръба на тротоара
да се изгубим в някое село
да ни нагости някоя баба
да се катерим по дървета за шепа джанки

хайде пак
да ми разрошиш косите
да ми крадеш цветя от градините
да ми броиш съзвездия
да ми хвърляш камъчета по прозореца
да ми пееш фалшиво измислени песни

хайде пак
да обичаме като деца
стига вече сме играли на мълчанка

 

ще те последвам
в заешката дупка
дори завинаги от там насетне
да падам
без да стигам никъде

ще те последвам
в небивали земи
дори завинаги да се загубя
в горите им
преследвана от капитани

ще те пазя
от обиди
и от вятърни мелници
само както един алонсо
би пазил дулсинея

ще търся вълшебник
с надежда, че ще ми посочи
път към онова което липсва –
капка разум, капка смелост
малко споделеност

само там съществуваш
зад черни красиви корици
ти още носиш аромат на мастило
аз още много имам да пиша

 

дом ли е квартирата
където са книгите ми
музиката ми, картините
там, където готвя
там, където спя
дом ли е мястото,
където живея
и домът всъщност място ли е?

когато сакът ти е до вратата
якето на закачалка
а ти си по пижама
когато сутрин ме събуди
ароматното кафе
и рошавата ти усмивка
когато усещам присъствието
преди дори да съм отворила очи
когато ми напомняш вечер
дори в сънищата
дърпайки смело завивката
че си тук и че те има
тогава съм си у дома

сега живея в жилище
в квартирата на първия етаж
оставила съм празна закачалка
и чакам да се върна у дома

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Гренландия

Камелия Щерева, пирография

 

 

Лисица

В най-силната любов е слаба,
в най-северното място й е жега.
Във най-върховния момент
на плътен и сгъстен екстаз
в дълбокото пропада.
Най-тихите ти думи чува най-добре,
най-краткият ти поглед за нея е Вселена.
Лисица е, определи Екзюпери.
И то опитомена…

 

Звук от тънка струна

Ще бъда дълъг и протяжен звук
от тънка струна.
И по полегатия китарен гръб
на времето се претъркулвам.
Изравям се от теб,
защото нужно ми е
да остана себе си.
Дали животът ти ще ме открие,
дали ще ме изсвири
или ще си остана вятърна?
Въпроси, на които няма кой
да отговори бързо
и не бива…

 

Кои сме ние?

Минавам от едното ти око в другото,
когато съм на пътеката край блока ти.
Какво има отсреща, питаш ме.
Гледам отраженията ни дали
са заедно, отговарям ти.

 

Дишането спира

Опитвам се да те изплача,
а си заседнал в гърлото ми
и не мърдаш.
Рибя кост напряко,
дърво в потока,
хвърчило в клоните на елата.
Опитвам всячески да се разклатя
и да отприщя най-дълбокото на тялото си.
Така ми се прегръщаш и целуваш бясно,
че дишането спира, а плачът не идва.

 

Самодоволно вдига вежди

Луната е зелена още,
небе прозира в нея.
В смеха на нашите приятели
сме само светещи.
Оттичат се по улеите хора,
животът отминава бързо.
Остава само закръглената самота
самодоволно да повдига вежди.

 

Любовта ни

Сладка като три бъчви смокини и
горчива като хинин.
Като козя пътека е стръмна
и по нея вървим.
И са мокри с роса
крилете ни, с които
в мечтите летим.
И се влачат след нас-
две боси деца, които
се смеят със глас.
Но ще можем ли,
преди да свърши денят
и да ни приласкае
нощта да заспим
всички грешки и лудости
на другия да простим?

 

Гренландия

Небето ми е цялото със страст,
а тялото ми е Гренландия.
Осеяно със заледени късове и стръмни падини,
в които няма звук и светлина.
Очите ми са като северно сияние,
устата – няма пещера,
където обли камъчета търкалят думи,
докато ги смелят много ситно,
за да станат прах и
във прахта се върнат.
Защо е цялото великолепие в света,
ако те няма теб…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Тази вечер сънувах кошмар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тази вечер сънувах кошмар. Най-накрая 12 клас отива на матура, но от МОН идват и точно на моите ученици им дават автор, който дори не е в учебната програма. Някакъв тайнствен автор. Уведомяват ме, че е експеримент и точна моите дванадесети класове са влезли в този експеримент. Аз рева с глас в съня си и се карам с един особено нагъл елемент от МОН, който изглежда около 25-годишен с идеално костюмче. Накрая аз, учениците и родителите завеждаме дело в съда. Една учителка ми казва, че заради нашето дело на всички други ученици в България ще им анулират матурите. Събудих се във войнствено настроение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Калоян Георгиев-Кокича – Под карантината

Камелия Щерева, пирография

 

 

Ден 26

Гръмнах конфети в банята. Мацка с маска разхожда дакел с маска, който се изаква върху захвърлена маска. Усмихвам се на ум колко наивни и прости са някои хора. Напечен от майското слънце кихам в стария скафандър на Гагарин от ибей в който пуша черен чай с лимон на терасата. Събличам се, измивам си ръцете, и пак влизам доволен, че мен съдбата ма е надарила с ум остър като бръснач. Ох. Сряза ми скафандъра.

Ден 28

Успях да прегъна лист хартия А4 х8 пъти. Ядох 14 пъти до момента. Ама е обяд и съответно е дошло време за обяд. Стигнах до средата на книгата си. Под ноктите почна да ми се събира неизмит сапун. Въпреки това не пипам лицето, очите и устата си под никакъв предлог. Дори и след чай от глог.

Ден 30

2 пъти подред ми се паднаха еднакви числа в домашното тото. Чувствам се чудесно, здрав съм, прав съм, нищо ми няма. Просто не спира да ме сърби главата отвътре. До преди не ми беше правило впечатление, че цифрите освен цвят имат и вкус и мирис и всичко даже си имат. 1 е с цвят на барбарон и има вкус на сметана, банан и ананас, 3 е залез над лавандулова поляна и ухае на русалско в розмарин, 7 хрупа на чипс с дзадзики но се усеща като каране на колело под вода, 9 е пиперлива мисъл, нещо средно между черен пипер и свидното усещане за шамар от училищните години

Ден 32

Намерих си паричка, на пътя, у нас. Отново загубих спор с неудушевен предмет 2:0 за гардероба. Как пък все неподготвен ме хваща. Бягам в кръг на терасата за да изразходвам яда си, но бъркам танца и завалява безспирен пороен дъжд с големината на все още зелена синя слива. Едните съседи вече не ми говорят. Може би наистина не трябваше да паля огън на терасата с тия пера на главата и томахавка в ръка.

Ден 33

Сприятелих се с гъгрица. Знам точният брой на всички кръгли обекти в апартамента, списъка е хронологично воден от най-малък към най-голям, от най-плътен към най-рехав, от бял към черен, от напълно непрозрачен до диамант. Разбира се реплика. Толкова често слизам до мазата, че вече я приемам за съседна на хола. Обмислям да сложа прът като при пожарникарите, по който да се спускам директно.

Ден 35

Спах през целият ден, защото цяла вечер кроих планове какво да правя през целия ден, като се наспя. Това тотално обърка плановете ми.

Ден 37

Спах с чорапите за разнообразие. Откакто кихнах 3 пъти подред, а от генерираната кинетична енергия съответно и пръднах веднъж, минаха 10 дни 7 часа и 41 минути. По една случайност от точно толкова време съседите не са си вдигали ролетните щори, телефона, или отваряли входната врата. Знаем, че са живи, защото телевизора им е нагласен да се изключва автоматично в 12 часа вечерта, а сутринта го пускат в различен час. Пък и нали ми е ясно, че щом и аз имам, значи си плащат интернета.

Ден 39

Смесих по една лъжичка от всичко, което ми позволи да гребна в него, смях се като зъл гений на получената смес, а накрая я изхвърлих в тоалетната, точно като едно време. Паднах на шах от по-глупавата от двете котки. Мамка му тия дни нещо не ми върви, самонавивам се, че е до късмет. До сега ме беше бил само на свара и открит белот. Отивам на терасата да бягам в кръг обратно на часовниковата стрелка за да изразходя яда си. И за да се пробвам да спра дъжда, който пуснах преди седмица.

Ден 42

Изпуших всичко ронливо що намерих вкъщи. Чубрица нямам отначалото на карантината. Днес ми свърши ригана. Дъжда спря. Толкова боб от консерва съм изял до момента, че ДНК-то ми мутира, цвета на кожата стана бобен, кашлям на боб, потя се на боб, мисля като боб, гледам на боб, и боб ме гледа. Ако по някаква причина се наложи да ме сложат на системи трябва да ми влеят директно боб, по възможност маслен, едър, или в краен случай манастирски от буркан. В противен случай тия кръвни телца има да се чудят какво им е мисията в живота сред толкоз боб.

Ден 44

Седях 7 часа под душа само за да разнообразя сметката си за вода. Съседката отгоре кара колелото си през хола, излиза на тераса, влиза в спалнята, минава през коридора, отива в кухнята и прави кръгче около масата, после се връща в коридора и всичко почва отначало, като това се повтаря вече 4 часа. Откъде знам ли? Колелото скърца. Най-дългата непрекъсната обелка от картоф, която мога да обеля, е дълга 9,2 метра.

Ден 45

Стигнах до 88 децибела с оригване, и знам, че някъде в момента някой ми изготвя медала. Изпиках се в котешката тоалетна. После си изчистих. Ако някога съм имал, то вече изцяло загубих авторитета у двете си котки едновременно. Нахраних ги за да се отръскат от шока. На ръба съм да си разбия вратата и да изляза с взлом от вкъщи, искам да изглежда, като престъпен акт. Сякаш насила са ме накарали да изляза, против мойта воля. Ше кажа как до последно съм се дърпал и ще покажа следите от нокти по пода, които в момента изрязвам с длетото.

Ден 46

Изпрах килимите. Навън прехвърча опърпано врабче, което си строи гнездо. За мен това е знак, досущ като съдбовният бял гълъб с маслинова клонка в клюн, символ на мира и го приемам за знамение. Дълго време обмислях да се изнижа тайно вечерта, явно момента е настъпил. Тая вечер и турско да стане отивам на Пантеона да изпия една бира. Разбира се в прясно излъскания с бронз за печки скафандър.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Предестинацията на презапасяването

Камелия Щрева, пирография

 

 

Откакто преди две-три години имах неблагоразумието да прочета в Интернет за особеностите на някои вируси, започнах да заобикалям разливите на телесни течности по тротоарите, да избягвам докосването на публични повърхности като дръжки, парапети и т.н. или да ползвам дезинфекционни средства, ако това се е случило, изобщо разработих априорно и овладях до съвършенство целия рецептурник от мерки срещу коронавируса. Със свободното ми движение в пространството бе свършено, превърнах се в истински предтеча на човека от сегашните апокалиптични времена. Но сега, когато би трябвало да бъда „мейнстрийма“, актуалното Се, излиза, че не мога да практикувам онзи начин на битие, чийто първопроходник съм именно аз – дезинфекционните гелове и кърпички неизменно изчезват от магазините преди моята поява там. Вярвах в тяхното присъствие по рафтовете поради това, че е настъпил пазарният им кайрос, но очевидно техническите мощности, извеждащи ги на бял свят, са нищожни в сравнение с мощта на едно мотивирано от масова паника потребление. Остават ми утехата, че отново се отличавам аристократично от масата, и шансът да съзерцавам неподправено феномена „тълпа“. Сигурен съм, че всички онези, които изкупуват скъпоценните флакончета с кашони, съвсем доскоро са имали и скоро, надявам се, отново ще имат несравнимо по-голямо доверие в света от мен – поначало един Атлас на своето битие-в-света. Настоящият им страх не е техен собствен, а на изприказващото се по медиите Се-себе-си, от което е било погълнато, под чиято власт е попаднало в случая Себе-си-то на всеки от тях. И именно като обзети от Се-то-себе-си, представляващо онази „интерсубективност“, в която се споделя един съдържателно идентичен свят, в която има „реципрочност на перспективите“, по необходимост те са всеки за себе си – вместо да оставят гелове и кърпички за ближния, те мислят единствено за собственото си спасение, подготвят се за едно „отсяване на зърното от плявата“, в което избраните ще бъдат най-добре запасените. Предполагам, че скоро ще свърши и сапунът, който е крайъгълният камък на моята хипохондрична аскеза, но съпротивата ми срещу представата за един еснафски апокалипсис, с която асоциирам презапасяването, ме възпира да се съпричастя към него, надвивайки дори страха ми от възможните последици.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антон Марлов – Суетен ли си?

Камелия Щерева, пирография

 

 

Суетен ли си? Имаш ли много гел по косата? А купувал ли си журналисти да ти правят PR интервюта? Взе ли на безценица държавни предприятия като даде под масата? Изгони ли десетки хиляди работници от тях? Плачеш ли сега за работна ръка? Искаш ли внос на работници от чужбина? Приятел ли си на тиквата? Направи ли си стадион и отбор и изгони ли треньорите които създадоха отбора? Ако всички отговори са ДА, то ти си мистър Бийн.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Йосиф Бродски – Аз съм твой

Камелия Щерева, пирография

 

 

***

Не излизай от стаята, не прави тази глупост.
За какво ти е Слънце, щом Шипка пушиш до лудост?
Навън е безсмислено всичко… и щастието вероятно,
иди до тоалетната само, а после се връщай обратно.

О, не излизай от стаята, не викай такси и хора,
защото пространството почва тук, в коридора,
а свършва с брояча. Дори ако влезе сирена
при тебе, мучейки и без сутиена, гони я от плена.

Не излизай от стаята, смятай, че си настинал.
От стената и стола ти има ли нещо по-мило?
Защо да излизаш оттам, където ще влезеш довечера
със същите бавни стъпки, а може и по-обречено.

О, не излизай от стаята. Танцувай в ритъм боса нова
палто на голо облякъл, пантофи – на бос крак отново.
В антрето на зеле и вакса за ски мирише…
Написал си много букви, тази ще е излишна.

Не излизай от стаята. Нека само тя неуморно
се сеща, как ти изглеждаш. Изобщо инкогнито
ерго сум — както ядно подхвърли формата на субстанцията.
Не излизай от стаята! Навън да не ти е Франция?

Не бъди глупав. Стани по-различен от плевела.
Не излизай от стаята. Затрупай се с нови мебели,
слей се с тапетите. Скрий се, барикадирай се
в шкафа от хроноса, космоса, ероса, расата, вируса.

 

Натюрморт

<…>

10.
Майка пита Христос
– Син ли си ми ил’ за мен
Бог си. На кръста си разпнат бос…
Как да си ходя без теб?

Как да отлостя врати,
щом не разбрах, не реших,
син или Бог си ми ти,
мъртъв ли си или жив?

Казва й ето какво:
– Жив или не – не се бой,
жено, всъщност е все едно
Син или Бог. Аз съм твой.

Превод от руски Мария Ширяева, редакция Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X