Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180
което да започва
с Бабо Мецо ела изяж ме
не бива да има
стихотворението е думи
а те нараняват
да напишем стихотворението
но няма да ни изяде мечката
но няма да ни обича мечката
нито малката
нито голямата
–––
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180
***
– Баба Мецо,
ела и ме изяж,
ела и ме изпий,
задето повече не искам да живея,
но не притежавам смелостта
(подобно Петя)
със сънотворните на майка си да се нагълтам,
(както стори Павел)
през терасата да скоча,
(по примера на Ачо)
със сизал да се обеся
или (като Виктор)
с бащината пушка
мозъка си да разпръсна.
Баба Мецо,
ела и ме изяж,
ела и ме изпий,
задето повече не искам да живея,
но не притежавам смелостта
на собствения си живот
(жалък, скучен и безсмислен,
възникнал в този пренеудоволствен свят)
веднъж завинаги да сложа край –
извикал младият човек
и легнал върху калната земя,
покрита с пожълтяла шума. –
Тук дойдох,
в гората,
в твоя дом,
за да те нахраня с тялото си,
да те напоя с кръвта си
и радостно да пукна
без надежда за възкръсване!
Ела при мене, Баба Мецо,
и с виното във вените ми се опияни,
зъбите си впий в плътта ми
и с месата ми си напълни стомаха,
сетне в тлъстини ги преобразувай сладко,
и бавно-бавно ги изгаряй,
докато през идващата зима
ти си в състояние на хибернация.
Младият човек замлъкнал
и започнал да се поослушва,
ала неполучил отговор,
той извикал с цяло гърло:
– Баба Мецо,
къде си се покрила,
защо не идваш тук при мене,
нима не чуваш моя зов?
– Идеално чувам те, човеко,
гюрултия вдигаш до небето –
Баба Меца най-накрая се обадила
и със страшния си глас младежа смаяла. –
Казваш, че си недоволен от живота,
ала ако трябва честно да говоря –
смятам, че смъртта медец горчащ е
и ако от нeго ти си хапнеш
моментално ще изпиташ съжаление,
затова се вслушай в мойто предложение:
изправи се и се връщай бързо в своя град!
На човека често раят му се струва ад
и, наместо кръв, сърцето му изпомва сълзи,
ала знай – единственият рай е този свят!
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180
Стана късно, вземи си такси.
Предпочитам да ходя. Мерси.
Бабо Мецо, ела и изяж ме.
Силуети и сенки изящни,
яркосини, блещукащи, тънки,
черни клони, замръзнали, звънки,
и луната оранжева лъсва,
едра капка вода се откъсва
и замръзва, и тупва в снега,
пускат клоните черни рога,
яркосиньото става лилаво,
и сърцето ми става кораво,
виждам как се разделям с дъха си,
мисля как да посрещна страха си,
и изобщо не е безизходно,
продължавам да крача свободно,
просто всичко е нощно и трудно,
виждам ясно, спокойно и будно,
беше тежко, по-тежко ще става,
но съдбата – каквато-такава,
и животът – добър-лош, но мой си,
а така, мила моя, герой си,
повърви си сама още малко,
поплачи си, дори да е жалко,
прибери се, звънни на вратата,
сваляй якето, стопляй краката,
поприказвай, какво ново има,
нищо ново, все същата зима,
всички знаят, че близо е краят,
всички знаят, че другите знаят,
някак справят се, всеки различно,
всеки собствено, скрито и лично,
слава богу, че весела ти си,
и късметът е с тебе, личи си,
да бе, гледам те, все лъчезарна,
трябва много да си благодарна,
благодарна съм много, така е.
Лека нощ, лека нощ.
И това е.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180
Бабо Мецо ела и изяж ме
Марио Коев
Боромеев възел на енергоспестяваща крушка
Без плафон мръснозелени стени черни цокли блажна боя
Мозайка на черни и керемиденочервени ленти огледало
В цял ръст срещу дамската тоалетна стълба надолу
Срещу мъжката дъщеря ми влиза за първи път
Сама в женската който се страхува
От мечката в огледалото не влиза в тоалетната
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Phenomenon, 90×180
Бабо Мецо ела и изяж ме
казва поетът
колкото да провокира
себеподобните си
Абе приятелю
поезията
вълци я яли
щото е ягне
Някакъв древен агнец
за жертвоприношение
на социума
който и без революциите
си яде децата
Бавно чете
Агонио сладка
Сменя системата
сменя си ченетата
с буржоазни
И сладко примлясква
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Lapse of memory, 35х100
Зверобой
Кънтят очите ми – пропуквам се отвътре.
Не се завръщам, нито си отивам –
пухкава летяща риба в топлото небе.
Не ме търси. Раздадох всичко.
Изтръгнах си езика, вече само слушам –
в плен на Името, което ме зове.
По улиците и сред хората
между тревички и цветя,
в написаното и разказаното –
навсякъде си ти,
но не и аз.
Из пясъка, навяван от вълни,
в бързеите край брега,
по семенца на дини и на ябълки,
навсякъде си ти,
но не и аз.
В никога не чувана мелодия,
в капка светлина
и по-невидим от сълза на риба –
там съм аз.
О, там съм аз!
Любород
Където и да ида,
нося златно съкровище:
Няма смърт, а обич! –
дръж ме до себе си.
Неделя сутрин
Ръчичките на дъщеря ми
ухаят на къпиново сладко.
гризкам пръстчетата й
едно по едно,
тя се смее със сълзи…
Моля те,
не ме събуждай.
Най-после
въгленчето да раздухам
във камината
да светне като ден
да сложим масата
печени пиперки да похапнем
да си разкажем нещо смешно
вън да е снегът
да изляза за дърва по-късно
на сутринта
да няма и следа от мен
– Спомних си детето ми
което се удави.
И как станах мравка тогава
и събирах ухания,
и как умрях като кърт,
изпечен на слънцето;
и не губя надежда.
– О, зъзнещ,
до кога ще се луташ
и ще имаш надежди?
Нищо повече
Не стигнах далеч.
Едва до последната къща.
Там на тавана
сред грозде, мед
и съхнещи ябълки
казах две-три думи.
Нищо важно.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова
Не събличай думите от себе си.
Знам, че са толкова тежки,
че понякога те пречупват
и в тази тъмнина от хора, и от планети,
събирай думите, които са като светулки
и показват пътя.
Събирай всички думи, около които пчелите кръжат
и събират меда на познанието.
И слънцето да угасне в последната си обиколка,
ако си събирач на думи и на хвърчила
ще прелетиш над тъмата
отвъд да посадиш
Новите думи –
жълти, оранжеви и зелени.
И отново ще бъде Светлина
с порасналите нависоко думи.
живея в дом без огледала
без закачалки и столове
и не знам коя съм
докато не чуя твоите стъпки
как изяждат всичките стъпала
и как ти изсипваш още въздух
наситено син в празната стая
имам само едно палто
което събличам щом чуя
как идваш
и обличам с него луната
която от дългото чакане
вече е станала стара луна
и моето палто толкова много й отива
когато идваш при мен винаги е така
винаги е така
а после луната вече е растяща
аз отново намятам палтото
къщата е изплюла стъпалата
а аз хуквам да търся огледала
когато си тръгнеш нищо не е същото
нищо не е същото
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова
Припомнянето отвежда
плаващите перипетии
из коритото
на просълзената шума;
привързва бързеите
с кипри гребла,
съсича задух и глъч
и задрънчават броеници.
Неделно (при)шествие
В честотната пауза на пулса
На почти-есенната (градска) градина
се надпреварват умело
в преддверията на предговорите
звънкогласни първопричини;
деца във фонтаните,
музиканти с китарите,
йоги на поляните,
подремващи по пейките
(без постоянен адрес на пребиваване)
(почти) следобедна картина,
разстлaна в лекотата:
на стъпките на минувачите,
на полюшванията
на кестенови клони,
на платната на облачната флотилия.
Нищо, че под час препуска
ехото на клаксоните и камбаните
на сверени холограми,
нека бдим:
в Живота, който
(без постоянен адрес на пребиваване)
провижда цялата земя,
във и извън
нейните пра-предели,
нека не сме
безочливи гости.
/Като за ден за прошка/
светът се разхожда облечен
в преговор, разговор, пророчество;
светът се носи, вози, топи се, умува;
светът светува,
не го свърта в суеверности;
свиден, своеволен, светът сънува;
от саждите си вае маски,
от враждите си ражда тихи сватби;
оглашен в ранни доби
светът се кръщава
в пазвите на неузрелите
си величини;
и по пладне
пра-пра-дедите,
прото-про-реалиите
на пара-лелите ни
си отправят призиви –
представят си
Прохождането,
прощават си по спирките
и препускат в притча
взорът на почудата
почуква на портите
на всезнайното
произношение;
хипно-сричането
измества своите
хълбоци и всичко
тепърва ще предстои:
явление и(ли) особеност?
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Без звук 5, 53х200
„Ще я направим — говореше той, — и утре има време, и утре е божи ден.“ И той казваше това кротко, но твърдо — и сякаш беше вече далеч някъде, откъснат от всичко, забравил за всичко…“
Йордан Йовков „Песента на колелетата“
Все по-често избухваше напоследък. Навикваше клиентите, гонеше ги, псуваше наум. Но работата така и не искаше да намалее. Проклетата работа! Едва сварваше да си плати сметките в края на месеца…
А вечер, щом небето над последните къщи в квартала зааленееше, Сава сядаше на покрития с дървен капак кладенец и загледан във високата корона на стария орех, се питаше: „Какъв е смисълът? Има ли изобщо смисъл? Или всичко – както твърдят на Изток, е… нищо. Всичко е илюзия, животът е сън“.
В последно време сънят сякаш си беше отишъл от очите на Сава Ясенов. Идваха някакви неспокойни и разпокъсани образи. Събуждаше се изтощен – сякаш е вършил тежка работа през нощта. И после срещите с хората, лутането му из двора сред обърнатите към небето колелета, среднощните запои – всичко се случваше като насън. Като насън хвърляше храна на кучето, без да има сили да го разходи; бегло погалваше котките, набързо поливаше градината и бързаше да се скрие от жегата в старата притихнала къща. Стаите изглеждаха намръщени и пусти, но поне беше прохладно. В последните месеци не можеше и да чете. Вземаше книга от препълнените рафтове на старата библиотека, но скоро разбираше, че прочетеното се плъзга покрай съзнанието му, а мислите му се реят някъде навън. Смесват се с безсилната злоба на Стефания, с обвиненията на Катя, с отчуждението на Яна…
Стефания
Всичко започна заради тая стара къща. Когато майка му почина, с Катя и с 15-годишната тогава Яна останаха да живеят тук. Изглеждаше разбираемо и логично. Никога не бяха имали друго жилище, тук се роди детето, бяха се грижили не само за дома, а и за старата: десет години беше на легло, преди да си отиде. По това време Стефания – сестра му, работеше в чужбина и никой не ѝ се сърдеше, че не може да гледа майка си. Или почти никой… Връщаше се не повече от един път годишно. И в Гърция гледаше болни хора – нищо, че имаше диплома за медицинска сестра. Старата понякога простенваше, че дъщеря ѝ се грижела за чуждите родители, а не поглеждала собствената си майка. Но това се случваше обикновено когато я нападнеха мъчителните пристъпи на шизофренията. И Сава и Катя не издържаха и промърморваха от време на време, но рядко и никога пред нея, нито пред други хора. Даваха си сметка, че само така сестра му може да издържа синовете си, защото мъжът ѝ беше безволев и впиянчен човек, който отдавна почти не работеше.
В тези години и Сава, и Катя имаха работа, грижеха се за Яна, не искаха да се откъснат и от книгите, защото без тях душите им гладуваха. Но Сава скоро си изгуби работата покрай болестите и капризите на старата. Тогава точно се хвана да поправя велосипеди…
Стефания се върна от Гърция, след като майка им си отиде. Синовете ѝ бяха пораснали и заминали и двамата в чужбина, мъжът ѝ също си беше хванал пътя. В първите години сестра му започна работа в районната болница. После нощните смени ѝ дотежаха, напусна и стана медицинска сестра в една детска градина. Дали защото ѝ оставаше повече време, или от горчилката, натрупана през годините, Стефания се залови за брат си. Разбира се, той предложи да плати нейния дял от къщата – въпреки че тя си беше купила апартамент, след като се върна от Гърция. Но сестра му се запъна: не искала пари, искала си детската стая. Да може да се връща, когато си пожелае, там. И да я заварвала същата – с някогашното диванче, ученическо бюро, етажерката с любимите книги и дори с килимчето, на което сядала да чете.
Дълго бяха пазили стаята ѝ именно в тоя вид. Но рамките на прозорците постепенно се разкривиха и изхалтавиха, оттам започна да духа, да влитат снежинки зиме и се наложи Сава да смени дограмата. Дървояди проядоха стария гардероб и диванчето и трябваше да ги изнесат. Пък и Яна имаше нужда от самостоятелна стая, когато порасна…
Но Стефания каза, че ѝ отнели детството, изхвърлили го, изгонили я като куче от бащината къща. Известно време я търпяха да идва ден през ден – обвиняваща и заплашителна, и да преспива в някогашната си стая, след като Яна замина да учи. Но всеки път сестра му правеше скандали и после двамата с Катя дълго се караха заради нея.
Жена му си тръгна, въпреки че той забрани на Стефания да идва. И тогава тя заведе безкрайни дела срещу него. Не беше трудно да си намери адвокат, който цени парите ѝ повече от правдата. И се почна едно непрекъснато ходене по мъките. Сестра му привлече за свидетели някои от съседите. Правеха се безкрайни описи на всеки стол, на всяка чиния и вилица; дори на косачката в градината и на старото ведро на кладенеца – кое от кого е останало; кой какво и кога е купил…
Сам
След смъртта на старата Сава беше започнал за кратко работа в градския културен дом – беше точно по специалността му. Но Стефания изпълни заканата си да го разсипе с жалби, с непрекъснат тормоз на началниците му по телефона, с клеветническите обвинения за него, с които досаждаше на колегите му. Напусна сам. Напусна го жена му. Дъщеря му се ожени в Лондон и завинаги напусна България. И сега, в кратките проблясъци между кошмарните сънища и кошмара, в който живееше, Сава изведнъж прозря една странна повторителност. На петдесет години беше майка му, когато започна да я мъчи шизофренията. На петдесет параноичните кризи завихриха и сестра му и я запратиха да помете всичко, което той имаше в този живот. И може би така е било и с баба му – имаше смътни спомени, че родителите им избягваха да говорят за нея и рядко ги водеха на село, докато беше жива… Сега и Сава наближаваше петдесетте. Изоставен и сам в тая голяма къща, която някога с Катя с любов бяха направили своя. Стаята на Стефания беше здраво заключена с катинар. Но и всички други стаи – даже и битовият кът, където гостите им твърдяха, че усещат някакъв свещен дух, изглеждаха запустели и потънали в мрачен размисъл. И той самият се мъчеше да се пребори със своята депресия, която вече приемаше гримасата на параноя. Все повече осъзнаваше живота си като изкупление на семейната карма.
Случваше се да накрещи на някой клиент, че вместо да си купи ново колело, упорито му носи всяка година за поправка скапания си ръждясал стар велосипед. Друг път избухваше, когато някоя жена препираше да поправи бързо колелото на детето ѝ, или само ако го питаха дали поръчката е готова, а още не беше.
Беше единственият майстор на колелета в града. Един от изчезващото племе на занаятчиите. Като бяла лястовица сред многобройните студия за красота, козметични и фризьорски салони, които се срещаха под път и над път. Казваха, че имал златни ръце, но на него му се струваше, че с такива приказки само прикриват лицемерното си желание да използват труда му. Подобно на услугите на проститутка, която взима евтино и не може на никого да откаже…
Имаше дни, в които ставаше към обяд след тежка мора, последвала среднощния запой, и нищо не му се похващаше. В такива дни му се струваше, че съседите надничат присмехулно през оградата. Във всеки минувач припознаваше шпионин на сестра си. Всяко обаждане от непознат номер можеше да бъде на измамник, а всеки, който му поискаше приятелство в мрежата, събуждаше подозренията му, че иска да го съсипе окончателно.
След един такъв ден запрати лаптопа през прозореца, хвърли телефона в кладенеца на двора, а после – когато разбра за внезапната смърт на сестра си – взе чука от работилницата и направи телевизора на трески… Стария телевизор, на който двамата като малки гледаха „Сънчо“ и после измисляха малки хитринки, с които да отложат лягането си всяка вечер. Новия, с плоския екран, бе прибрала Катя…
Сега единствената му връзка със света беше „япончето“ – малкото радио, което Яна им бе подарила, когато завърши първата си студентска година в Англия.
Джамиле
В едно от предаванията по програма „Христо Ботев“ Савата чу за Джамиле. Била на пет години, когато претърпяла катастрофа, в която изгубила родителите си. Израснала по домове за сираци, сега живеела в защитено жилище. В началото била в инвалидна количка, после проходила с патерици, от които и до днес ѝ е останала едната, но лекарите не давали надежда да хвърли и нея. Рисувала, шиела детски играчки и правела марионетки за куклен театър. Мечтаела да има свое колело. Щом яхнела велосипед, патерицата не само не ѝ трябвала, но и забравяла, че я има. Забравяла болестта, съжалението и снизхождението на хората… И многото неща, които липсвали в живота ѝ, забравяла… Струвало ѝ се, че полита, когато колелото се движи бързо надолу, по равен селски път.
После Сава си спомняше, че когато чу последните думи, най-напред погледна с гняв през прозореца: към градината, където десетина колелета бяха обърнати с гумите към небето. От седмица не беше ги побутвал и му беше изгубил вече края: кое на кого беше, за кога трябваше да бъде готово; кого от стопаните беше навикал, кого беше върнал за отдавна неидващото при него утре.
Две от колелетата вече нямаха стопани. Единият – най-добрият му приятел от детинство, беше заминал в чужбина и оттам му написа да прави с колелото каквото намери за добре. Другото му остана за спомен от Гергана, с която имаше кратка връзка малко преди тя да изгуби битката с рака миналата година. И сега, още докато седеше до масата, под която се валяха празните бутилки от евтиното вино, той г о видя. Видя в себе си бъдещото колело на Джамиле. До вечерта на другия ден двата велосипеда се бяха слели в един. Онова, което беше останало читаво от двата, се бе споило в здрава прегръдка. После боядиса в синьо-зелено и изпъстри с виещи се във вълшебен танц треви и цветя новия велосипед.
Откри Джамиле в защитеното селище в края на малкия добруджански град. И оттогава не можеше да забрави широко отворените ѝ тъмнокафяви очи. После вика ѝ, припряното потропване на патерицата, прегръдката и как сякаш сама полетя към седалката, докато той се опитваше да ѝ помогне да се качи.
***
След две години
Всяка сутрин слънцето огрява Сава, коленичил до някое колело. Дотежи ли му, си спомня думите на Джамиле, че работата е благословение. По някое време, вече към обяд, присяда на кръглата масичка под асмата, до голямата смокиня. Гледа как по двете улици, които заобикалят къщата, се разминават колелета. Градът е тесен и дълъг, но равен и това е най-доброто средство за придвижване.
Почти всички тези велосипеди бяха минали през неговите ръце. Обичаше ги тия колелета. Обичаше и момчетата, момичетата, мъжете и жените, които ги караха. Да, права беше Джамиле, че онова, което се върши с любов, не тежи. Вече две години никого не беше върнал… И нито една вечер не бе поискал да се потопи в забравата на евтиното вино… Почти нито една…
Работеше и пееше, както се казва. Но ако му донесяха колело за ремонт в петък, колкото и да настояваха, отвръщаше, че има време до понеделник.
Защото в петък вечер пристигаше на разцъфтялото си синьо-зелено колело Джамиле. И следващите два дни двамата препускаха с велосипедите си по хълмистата земя на Сърта * и по равните пътища на Добруджа. А когато навън валеше, в отдавна преобразената битова стая, говореха ненаситно, като всеки довършваше думите на другия. След това дълго мълчаха… През тези две нощи сънят не бягаше от очите на Сава. Сънуваше често колелета, които политат.
В понеделник сутринта поглеждаше развиделяващото се небе, после спираше с признателност погледа си на своите бели, набраздени със сложни плетеници, мазолести длани.
И почти през цялата седмица след това не му се случваше да се пита какъв е смисълът.
––––––––-
* Сърта – разговорно название на област във Варненско със специфични обичаи и диалект.
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова
„Обичаш ли Ме? – Гласа е тих, но настойчив.
Мълчание.
„Обичаш ли Ме? – питащият Глас се усилва.
Мълчание.
„Обичаш ли Ме? – питащият Глас вече крещи.
Мълчание.
Гласа се изнервя, блъска се в стоманените стени на Клетката. В ледения метал болезнено се впиват и изпочупените нокти на Неволника. Зловещият Куб на затвора му е без прозорци – не може да види, че е захвърлен сред ледена пустош. Под дрипите му се съзират изнурени телеса, през дупките на някогашните му одежди се провират парчета от татуировки, мяркат се озъбени лица на бивши негови съкилийници, а върху далечната стена на леденеещия Куб тържествено и достолепно се изтъпанва цветен масивен лик на самодоволен екземпляр с бръсната глава, лъщящи бузи на охранен тип и надменен поглед на недосегаем властелин. Съзира се в енергично шарещите му очички готовност да убива, застрашителна непоколебимост и вроден талант към сътворяване на ефектни лъжи. Неволника вторачва страдните си очи в цветния образ и разбира, че ще бъде наблюдаван до сетния си дъх, ще бъде следена всяка негова дума, всяко негово движение, всеки негов опит за протест, за съпротива и неподчинение. Нечистата превръзка обгърнала гръкляна му поаленява от напрежението. Бушува то под нея, озаптено безнадеждно и мъчително…
Не успя да поживее в доведения рай на земята въпреки обещанията, а сменените водачи са предишните, одеждите им са други, но под тях се стелят същите миризми, които са неунищожими, все така зловонни, все така гнусни, киселеещи, които парят при допир. Неизброими такива клетки-кубове са разпръснати из околностите на всеобщото пространство и променят направата на естеството. Различни са те – някои са жестоко аскетични, други са обзаведени със собствена течаща вода и индивидуална тоалетна, а други, малко на брой, са приютили в утробите си лукс, удобства и дори сечива за глезене, предназначени за специални люде. Тяхната специалност живее защото са нарочени да бъдат специални. Самонарочват се и извоюват месторазположението си с помощта на модерни оръжия – лъжи, неизпълними обещания, внимателни и по-груби заплахи, различни видове изнуди, сеене и отглеждане на разноцветни страхове, потупвания по рамото, както и цялата многообразна гама от користолюбиви поощрения.
Неволника е объркан, разсъдъкът му е смутен от привидно неосезаемите непрекъснати изтезания – дните му са боядисани в еднакви, трудно различими цветове, а нощите му се посещават от чудовища, които нежно милват изнурената му Душа с прибрани нокти, които всеки миг могат да се покажат. И само Образа Му е цветното петно, което неотклонно и последователно, вечно като невидимия изгрев, се появява върху премръзналата стоманена стена на слепия Куб. Понякога Той излъчва и Глас и тогава отново се чува:
„Обичаш ли Ме?“
Повтаря се въпросът многократно, монотонно, с постепенно усилване, което се долавя сред вибрациите му, пронизващо блясват угрози, замаскирани под прикрито лицемерие. Дори се чува:
„А бяхме заедно, помниш ли? Изостави ме…“
Неволника, изнурен, омерзен, погнусен и сломен не иска да си спомня за подвизите им – пребивания, чупене на човешки удове, заплахи отправени и изпълнени, всякакви видове екзекуции, принуди и гаври, мръсни форми на забогатяване, както и разнообразни жестокости сътворени за развлечения. През многократно контузваното му съзнание се влачат вяли спомени, които парят…
„Той вършеше престъпленията, той донасяше за себе си. Понеже тъй или иначе щяха да научат, нека го знаят от него. Аритметиката му: че е престъпник е лошо, че се занимава със самодоносничество, е добре – и ще му простят.“/*
В мразовития Куб няма Време, забранено е от Образа Му. Опитва се Той да стори същото и във всички останали разпръснати сред Естеството неволнически обиталища, но все още не успява напълно – малкото останали Волнодумци му пречат. Излъчват те неосезаеми повици, опитват се да запълнят Пространството с нетърпимост, с материя, която унищожава при допир ариманическите послания, които струят изречени от Образа Му. Могъщ е, цели се в бъдното, ехиден е, безпощаден е, плаши се само от анихилация, но тя избухва рядко – материята и антиматерията обикновено взаимно се избягват… Неволника живее без надежда, опитите му да забие нокти в премръзналите стоманени стени, най-вероятно, са останали от предишно Време и от предишен живот.
„За да живееш в действителността и да я понасяш, трябва постоянно да си представяш нещо измислено и недействително.“/** ,
чува все по-често и се чуди как се промъкват думите през забраните на Образа. Как тайнствените следи от кемтрейлс/*** ясно се виждат през стоманения таван, как сред замръзите на всеобщата ледена пустош промръдват зачатия сътворени като от изпуснат живот. Всички Кубове-неволнически обиталища са снабдени с по един такъв Образ. Бди Той за правилната линия на поведение следвана от Неволниците, следи Той да няма отклонения, нито криввания в престъпна посока, същински цербер е този аватар, неподкупен като политик и чист като гювендия. Търси обич Той, преследва я, непоколебим е, във въплъщение/**** се превръща, същински Буда, Вишну зове на помощ, целеустремен е като препускаща хрътка и бърз като затичан ягуар. Масивното Му туловище понякога излиза от екрана, запълва със зловонието си мъчното пространство на угнетения Куб, притиска Неволника до някоя от скрежосаните стени и още по-натрапливо пита:
„Обичаш ли Ме?“
Сред вековечното мълчание на Неволника се дочува крехкото стенание на победения човек, който мълчи:
„прегърнати треперещи от страх
преструващи се на заспали да не би
да ни познае слънцето
с всевиждащото си око
и златното махало да не ни погуби“/*****
После, отвратен от ината на пленника Той се покачва отново върху екрана, суетливо пооправя плешивата си прическа, вглежда се в бъдещите си победи, праща в присвоеното си Пространство поредната безсмислена заповед и събира сили за нови престъпления и злодеяния. Не се смущава, че всички го смятат за пунгаш и злодеец, че клетви и неприязън засипват битието му, че заплащането винаги настъпва, независимо колко дълго е отлагането. Сега Той търси обич – фалшива макар, изтръгната с изнуда, с безчинство и безчестие, но обич, показна и парадна, предназначена да гали и да маже с обезболяващи мехлеми каверните по уродливата Му душа…
През стоманените стени на зловещия Куб ясно се вижда как Природата се сгрява, безбрежните измръзнали полета постепенно захлъзгавяват, вкочанената им доскоро повърхност залигавява обдухана от непонятен енергиен полъх. По самите кубови стени просълзяват капки, чийто произход най-вероятно е свързан с топящи се замръзи, сътворени от издишан влажен дъх и от студа обитаващ вътрешността на Клетката. Това плахо затопляне води след себе си появата и разполагането в Пространството на неочаквана вода, която незабележимо започва да повишава незначителното си равнище. По време на първите стоплени мигове Неволника не усеща промяната, не разбира и новопоявилото се ехидство вселило се в Образа Му. Едва когато изранените му неволнически стъпала усещат ледена влага да ги залива, когато забелязва, че тя вече доближава прангите му закопчани над глезените, тогава едва се вглежда той в злъчния израз на лицето Му. Съзира там познатата му готовност да убива, непоколебимото му запътване към харесаната цел, както и липсата на милост към нарочената жертва.
Нивото бавно, без да бърза, се надига, стига до черяслата му, залива ги, ледено ги попарва, подминава ги, покачва се към гърдите му, дрипавите му дрехи подгизват, водната напаст неумолимо се насочва към устния му отвор, към органите му за дишане. Образа Му също е полазен от мокротата, но Той не мръдва – най-вероятно екранът е водоустойчив. Непоколебимостта Му да убива запазва силата си, не трепва решимостта му непременно да се сдобие с обич. Гледа с нарастващо любопитство покачването, водата го обнадеждава, а външната Природа става все по-влажна и нейното водно равнище също се покачва.
Когато течността задминава гръкляна му Неволника се опитва да се издигне, така че да поема от малкото останал пресован въздух. Прангите го дърпат към пода, той се стреми към кубовия таван, Образа Му наблюдава с интерес този трагичен воден плясък, тази нечовешка битка с предопределен модус и вече е почти готов за ликуване.
Когато темето на Неволника опира в стоманения потон на клетката Образа Му се оживява. Предвкусва Той недалечното си възтържествуване, своето окичване с поредния скъпоценен медальон, в чиято вътрешност ще бъде изписано с позлатени букви Обичам Те. Кръвта по буквите ще е незабележима – неговите адепти винаги виждат това, което Той иска да бъде видяно.
Настава мигът, убийствената мокрота пълни устния отвор на Неволника и изпод водата се чува:
„Обичаш ли Ме?“
В теснотията между течността и таванската твърдина проехтява:
„Нее…“
Гласа на Образа Му е почти стъписан.
„Обичаш ли Ме?“, вече се чува крясък.
„Нее, неее, неееее“, с бълбукащ глас отговаря Неволника.
И решава да е умрял.
По-лесно е…
*/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)
**/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)
***/според някои изследователи това са химични следи, които са част от геоинженерството на климата (kreport.eu)
****/в индуизма Буда е един от десетте аватара на Вишну и се разглежда като негово въплъщение, което изкушава неукрепналите във вярата да се отклонят от правилния култ и така ги обрича на гибел (бел. авт.)
*****/от поетичната книга „Ексхумация на слънцето“ от Юрий Лучев (Издателство „Жанет 45“, 2018 )
списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X
