Стиф Лазаров – Russian Avant-Garde in Istanbul

by New Social PoetryNo Comments

 

 

On the second of March 2019 (Saturday), I visited the Sabanci Museum in Istanbul with two of my classmates. More specifically, we visited the exhibition “Russian Avant-Garde. Dreaming the Future through Art and Design”, a temporary exhibition that I had the wonderful chance to enjoy. My interest in the Russian avant-garde movement began during my first year at university, and throughout my studies I have encountered topics on Russian avant-garde quite a few times, especially on Malevich and Kandinsky. However, I have not had the chance to see their artworks in real life up until my visit to the Sabanci Museum, so this exhibition was a special and personal experience for me. I was eager to go to the exhibition, and I did not leave disappointed. I must point out, however, that the presence of the artworks themselves was enough for my satisfaction and it had little to do with how I felt about the exhibition as a whole. In this paper I will aim do an objective critique of the exhibition and I will discuss whether I think it was a successful one or not.

I will start with the entrance to the exhibition. I believe it is a rather confusing one, it took us some time to find the entrance to the avant-garde exhibition, since there are other, temporary exhibitions at the museum as well. I must admit that this might have been our fault, as most people did not seem to have been confused and/or lost. In the last section of the exhibition (which we thought was the first) there was a strikingly lengthy text, taking up the place of an entire wall (Figure 1). I usually do not mind long texts in museums, and I enjoy reading them, but I found this text problematic due to its content. The text was titled “Forced Modernization and Dictatorship” and was overly-politicized in my opinion. It was a short critique of the Communist regime in the USSR, and I believe such texts do not have place in an art exhibition. This text is simply the political opinion of the curators and/or of the institution, and it provides a one-sided and biased perspective on the matter. I will not go on and criticize the text itself, but rather the irrelevance of it. We can categorize the museum visitors in two sections – those familiar with the USSR and those who are not. The former would not want to read such a text because they are already familiar with the matter and would not want to waste their time reading something they know. The latter, I believe, would also not be interested in the text, since an art exhibition is not a place for history and politics studies. They might want to read about the USSR and about communism after the exhibition but reading the text while at the museum would only distract them from the artworks which are the centre of the exhibition. In my opinion, nobody is interested in the curators’ political stands and their knowledge on world history. As for the lighting – it was too dim and the lightbulbs were directed towards the artworks in an unpleasant way, making them hard to see. The arrangement of the paintings, however, was pleasant and in touch with the context of the exhibition – it was sterile and minimalistic. This leg of the exhibition had more of a “baby bird” approach, which I enjoy, but I do not think the large part of the museum goers would appreciate such an approach, since to most people Russian avant-garde might seem “boring”, and they would expect that the curators would compensate for that by creating a more interactive exhibitions. However, the curators decided to embrace the idea of the Russian avant-garde, and I personally liked this. 

On the wall by the staircase leading to the next (or previous) instalment of the exhibition, there were photo portraits of the most notable people from the Russian avant-garde movement, along with some information and facts about their life and art. I think it was a nice feature, considering that most people would want to know what the artists looked like and what were they like as persons. In the next hall, there were some paintings as well as some sculptures by the Russian artists, like Rodchenko, Kliun, Popova, and Klucis. I was fascinated by the artworks and their arrangement. The colour themes of the exhibition rooms – black and red – were also satisfying. There were documents exhibited as well, written by the likes of Tatlin and Kandinsky. However, there were no translations presented. As a Bulgarian, I found it rather easy to read and translate the content of those documents, but I believe the local visitor would not be familiar with Slavic languages and would wonder what the documents were about. If I was in a similar situation, I would be rather irritated. Given the fact that those documents are relatively short, I do not see an obstacle for the presentation of translated versions. On the walls there were texts discussing the movement, its origins, intentions and so on. The texts were informative and interesting, but some people might consider them too long. The vocabulary was too pretentious on occasions and possibly was out of reach for most of the visitors. Given that the art movement itself is abstract, complex and not what most of the people imagine when they hear “art”, I think the pretentiousness of the labels is justified to some extent. I must admit there was a feel that the curators expected the visitor to be familiar with the theory and history of art, and that they did not aim for the comfort the unfamiliar visitor. There was a film about Tatlin’s Tower being projected onto one of the walls, and I found it interesting, and other people were watching it as well. There were two or three more films in the exhibition, one of them being the play “The Magnificent Cuckold” from 1922, directed by Vsevolod Meyerhold. The film shows the visitor that the Russian avant-garde movement did not have an impact only on pictorial art, but it affected other aspects of culture, such as opera and theatre. In that hall there was also a mini-exhibition of Analytic Art – a tribute to Pavel Filonov along with a text describing the style and the artistic intentions of Filonov. Next to that hall there was another which was dedicated mainly to sculpture, representing the three-dimensional aspect of the movement, and the constructivism in its purest sense. I was disappointed that there was not a model for Tatlin’s Tower, given that it is one of the most notable three-dimensional concepts attributed to the avant-garde movement in Russia.

When we got to the last part of the exhibition (that was originally intended to be the first), I finally got to see Malevich in real life. I was overwhelmed by the fact that I am in the same room with artworks by Malevich, and at first, I could not notice the large amount of people in that hall. As we were going from the last to the first hall, the number of people was increasing. In this first hall, there were mothers with children, there were students, there were families and so on. It was a bit chaotic – parents looking after their children, students taking pictures in front of the paintings (instead of taking pictures OF the paintings), people talking loud etc. There was definitely interest for the exhibition, but I did not see a lot of people looking at or taking pictures of the Malevich paintings. I believe that most people did not know who he is, but this does not mean that people did not appreciate the exhibition. I just think that the curators hoped that the visitors would know at least the bigger names. There were Malevich paintings from his early “pictorial” period to his late purely geometric period (Black Rectangle, 1915.) One of the most successful and admirable, yet sort of expectable features of the exhibition in the hall was the arrangement of the paintings, specifically the ones put on the corners (Figure 2). The curators did what Malevich did in the 0,10 Exhibiton – they hung artworks in the corner of the room, which I found as a successful tribute to Malevich and the other artists from the movement. However, it was rather strange that the artworks in the corner were not by Malevich. Nevertheless, the 0,10 exhibition was not about Malevich alone anyway, so I do not think of that as a mistake. Moreover, at the Sabanci exhibition there were no Malevich paintings big enough to be hung in the corner, so it is understandable.

The exhibition was not an interactive one – it was a one-way conversation “designed around the cognitive order in the minds of the curators”[1], and I doubt children would enjoy it as they would enjoy a natural history exhibition, for example. It was solely focused on art and culture. Personally, this is what I wanted – it was informative, it was rich on artworks, and it embraced the concept of the artistic movement. I found interesting that documents exhibited alongside artworks, within the museum context, become as valuable and artistic as the artworks themselves. I also liked the banner which was advertising the exhibition (Figure 3) – it uses the colours which were used in the exhibition itself, the font is good, it is bilingual, and it resembles a suprematist artwork. I have two suggestions for improvement. One is regarding the hall I talked about at first – it would be nice if the lighting was changed with neon lights or large ceiling lamps instead of lightbulbs directed at the artworks. I would also remove the lengthy politicized text. Second, I would include something interactive – an interactive sculpture, or a do-it-yourself type of sculpture where people have geometric figures which they use for various constructions. Overall, I believe the exhibition was successful, and it aimed to be a pure Russian avant-garde exhibition. The curators, however, did not seem concerned with the visitors, but the content itself does not “care” about them either. 

 

Bibliography:

American Association of Museums. “Standards for Museum Exhibitions and Indicators of Excellence”

Beverly, Serrell, “Ten Deadly Sins”. Exhibit Labels: An Interpretive Approach, 2015

Beverly, Serell. “Who is the Audience (and What Do They Want)?”. Exhibit Labels: An Interpretive Approach. Rowman Altamira, 1996. pp. 37-49

Edson, Gary, and David Dean. “Museum exhibitions.” The Handbook for Museums. Routledge, 1994. pp. 145-159

McLean, Kathleen. “Museum Exhibitions and the Dynamics of Dialogue.” Daedalus, vol. 128, no. 3, 1999, pp. 83-107

 

[1] McLean, Kathleen. “Museum Exhibitions and the Dynamics of Dialogue.” Daedalus, vol. 128, no. 3, 1999, pp. 89

Figure 1:

 

Figure 2:

 

Figure 3:

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Там някой е прострял килимите

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Граница

Наполовина мек матрак,
наполовина корав ръб –
синхрония на събуждането,
плувнала сред мътен зрак.
Очите ми – така тъмни –
чакат да се анихилират със слънцето,
за да доизносят утрото
и да се роди денят, да съмне.
Наелектризирани до живо косми,
оплитащи примамки по възглавницата,
нищят сънищата ми подобно Ариадна,
обездушават чудовищата ми, обезкървяват ги до постни.
В този миг съм точно до смъртта
и най-дълбоко във живота,
защото ги желая непорочно до разкъсване
преди да профанирам разделителната им черта.

 

Постапокалиптичен антиутопичен щрих

Има светове
на един плексигласов сантиметър
от действителността –
синтетични, незрими,
без мирис,
с номера фабрични
от имагинерни стойности
и все пак серийни –
конвейерни и предвидими.
Антроподистанциран център за разпределение
разпръсква пресните партиди
на премерени отстояния на отчуждение.
Нужна е титанична бозонова дупка,
за да се облъчи прозрачната обвивка
и световете ни да се разпадат и достигат,
хромозомите ни да се сгърчат
в мутационна еволюционна стъпка
и да пренарисуваме клиничната картина
в шедьовър с уникален код –
мемориал на реалността.

 

***

Мисълта си ти отдавам,
тънка като шушляк,
избягва ловко атмосферата,
вътрешно шепти…

Там някъде с разпуснат взор
по протежението на градските жици
на квантово ниво любовта ми е двор –
синаптични лабиринти от докосвания,
огънати през гълъби и други птици,
проветрени из раздраната от лято перушина.
От висините на проводниците,
разчертали облаците с линии идеална историчност,
всичко ми блести и заслепява общата реалност.
Яде от мрака на очите ми
и те изчезват като знаци на модалност –
изпилени всестранно гюлета от погледи
генерират тотална кривина
с нулев разход на смисъл.
Точката.

 

Носталгия

Някой е прострял килимите –
през нощта, изпод нозете ни,
да ги жари слънцето в зенита си,
да ги чисти с огън от безветрие.

Ех, да стъпя дръзко с мисълта си върху тях
и всичко, що промита, да поема,
да попие чрез потта със малко прах
и с ахкане от бабите на дневна смяна,
приседнали дълбоко в своя вечен страж.

Ще вплета на ярки нишки в тъканта
всичките си видове носталгия, узряла
във въпросите за цялата земя
и с горчива колебливост соковете им приела.

И килимът ще се врасне по плътта ми
да подшива кожата ми с образи чудесни –
кални детски пръсти от игра,
придържащи припряно къмто жадни устни
най-червения домат,
опънал изтънялата си ципа
по разпятието на последните си летни дни.

Там някой е прострял килимите
и те издишват облаци от тъжен смях,
замъгляват позахлупената острота на очите,
овлажняват улеите на нашарените бръчки
и бунтуват пазвите на бабите до тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Нели Селимска – Някога

by New Social Poetry1 Comment

Ивайло Божинов

 

 

Обещание

Ще те защитя от ветровете по пътя,
от страховете ти – утре, вчера и днес;
ще оздравееш от мнения, мътните.
Ще остарееш красиво и лесно.

Когато докосваш ръцете ми леко,
разбирам, че тука вече ме няма.
При двата сокола, отишла далеко-далеко,
прегръщам твоето силното рамо.

 

Днес

Днес си донесъл няколко капки от пот,
а домът ни е гладен и на хладния под
са удавени в сенки моите мисли,
когато те чакам и тихо прелиствам
албуми, чинии, книги и ризи …
Днес си донесъл цялата своята кръв;
с нея пак да ме върнеш в твоя си свод;
пак да ме вържеш в сигурна връв,
твоите длани – прегръдка и брод.

 

Огледало

В това огледало по залез бегло съм спряла
да разгледам твоето странно момиче.
Бързат по фона открехнати лъскави влакове –
хоризонта синджирно накичили.
Холограмно в косите, през вятър,
кацащи птици на мене внезапно приличат –
в ширни зеници с пет пианиста и ъгълче бяло.
С ръкави от диви надиплени китки
на биле от поглед до корен дълбоко мириша.
В това огледало днеска се спирам да впиша
актуално от мене различие,
със свян и тревога, и мамещо уж безразличие.

 

Глад

Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми белите листи за стих.“
На гладни за стихове листове писах,
че гладни за вятър, прозорци блясък извиха,
щом ги отворих рязко до звън и до писък.
За гладен простор, за свежи признания
песен извиках от мъртвия славей.
Извиках и три водопада – звънки, призвани.
Дойдоха делфини, миди, рапани. И два корморана.
Дойдоха стотина нелепи, но ярки реклами.
Дойдоха малцината сити. Дойдоха и гладни.
Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми дните. Без тебе съм тиха.“

 

Без чувство

Неми са всички дървета без птици,
нищо че в тях с върволици
кацват – отлитват ли птиците.

Тъмнеят стъклата на моя прозорец,
дори че в перденце разтворено,
лъчиста зората с вятър се гони.

Горчат ми достигнати извори,
макар че водата е моят ми избор.
Пия, харесвам, но себе си моля…

Отново и нека сладко се стресна
от птичите песни, от слънцето блеснало!
Сетивата без тебе са болни, нелесни.

 

Половин квадратен метър

Половин квадратен метър усамотение
е колкото всички известни вселени,
умножени по няколко с моето темпо.
Половин квадратен метър усамотение
съдържа моите верни идеи “педя на педя” –
ходилата ми двете с едновременни смени,
когато стоя си до мене и мисля за тебе.
И малко околно по вените – небето и сенки,
обиколните залез и изгрев, врабчето, човека,
новини и снежинки, и цвете, и питане в риск.
Квадратният метър в частта за моето мнение
е с мисъл за тебе и нито е сън, и нито е бдение.

 

Причина за дъжд

Нека лозата ми в двора днеска да спре!
Че в пролет и лято, с ластари,
е стигала с ластици квантови хребети.
Да види, успяла, небесните бели коне,
дочула е коса, осите, враните… мене.
В красивите нейни – морни и влажни нозе,
с грозде поронено, моето време е спряло.
Колко е сладост, колко е есен и връщане!
Колко е мъдра и блага! Причина за дъжд.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Прогонването

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

                                                  Всеки влюбен е безумен…

                                                                                                латинска народна мъдрост

                                                                                                                                                      

Идването му е неочаквано, неканено, не особено желано, дори отегчително. Жената, приютявала го не веднъж в леглото си, лети тази вечер из трепетни селения. Отнесена е в бленувани пространства. Там съзира тя видения, които я привличат, постройки, от чиито отвори надничат необикновени същества – човеци са, но не говорят, някакви биологични видове са, извънземни са, може би, но не търсят естествения допир на пришълеца. Странният живот, който носят в себе си, струи, облъчва пространството, запълва го, заема място и среднощният й гостенин притеснено се свива в края на необятното й ложе поради пренаселена природа.

Любовникът й за специална употреба е унизен, но той не иска да признае своето унижение. Не се знае и дали го съзнава.

Тази нощ жената  е другаде – получава само „да“ каквото и да поиска, от когото и да поиска, където и да се намира. Напоеното с приятности пространство прониква в същността й, внимание и знаци за нейната значимост получава тя в обилно количество и неосъзнато сравнява даването му с това, което обича да получава. Не е в негова полза сравняването, неговият прехвален секс не успява да пребори цветните желани видения, които хлуйват в обиталището й.   Приседналият гузно среднощен посетител изчезва от погледа й от време на време, образът му мъглявее във взора й. Всеизвестните му оплаквания, мрънканици, самосъжаления и опити да бъде възприет като човек нуждаещ се от помощ се разбиват в равнодушието й като  морска вълна в крайбрежна скала. Самочувствието му на висококачествен любовник  вехне  сред апатичното пространство на нейните покои. Понякога, когато е  тук, тя си задава въпроси – стиснат ли е, недосетлив ли е, егоист ли е, защо е вечно сам, защо няма жена, деца, приятели, защо живее така скотски, защо няма дом.  Не го пита, тя знае отговорите, не се и опитва да го променя, но е сигурна, че може да го използва  само  в хоризонтално положение, никога не би скрепила  семейство с него. Защото има отговори и на други въпроси – безотговорен е, не би могъл да се грижи за друг, освен за себе си, гледа на него да му е добре независимо дали наранява околните. Лекомислие прониква в неговите  вътрешности,  диктуват му те  безразсъдство и неразумие –  щастие не пониква от тях,  мъка по-скоро, но е по-силно от него и най-вероятно обсебването е всевечно.

От отворената му уста  изтича  неудовлетворение, сдържани викове се промъкват в покоите й, тя не им обръща внимание и едва когато се надвесва над снагата й набъбнал, готов за проникване се вглежда в моментната му същност, съзира непреодолимото му щение и великодушно затваря очи. Просторното й ложе се затриса от напъните му, честотата им става все по-ситна, старае се той да бъде неустоим и всеотдаен, но  открива тя самоизмамата му,  полазва тя и върху нея. Вика на помощ големи количества от чутовния си търпеж и примирено започва да го понася. Не очаква нищо вълнуващо, другаде  се намира, през затворените си очи вижда друг мъж, на него се отдава и когато взорът й се прояснява с почуда се запитва този какво прави в утробата й.  А той все още помръдва затихващо, с помътен поглед се опитва да види по лицето й  сътворената  от усилията му нега, но открива там студена безстрастност и равнодушие. Стреснат е, уплашен е, съзира пълзящия към него провал, смут го връхлита и несъзнателно започва да гони тревогата си с  панегирични слова.  Отскачат те от естествената й непроницаемост, не проникват под епидермиса на безразличната й кожа, не достигат до отзивчивите й вътрешности, от които зависи откликът й, така желан от изтерзания й любовник.

В този миг роден от черната нощ на провала пристига съобщение:

Куре, заразил си ме. Изследвах се защото започвам нова връзка… Радвам се, че те изритах…

Екранът на телефона му трепери като трескав, настоява за внимание, мига и крещи, огничаво нетърпение го е обзело и с него  болезнено боде  покоя на леговището й.  Опитва се той да погаси светлинните му викове, но съзира тя текста и  се вторачва в него. Вцепенява се, вглежда се в смисъла и изтръпва.

„Ах, изроде гнусен, мръснико недоправен дето си го топваш в първата срещната дупка без да се замисляш какво има в нея, без дори да помислиш за здравето и целостта на безпардонния си пенис… А аз глупачката…“

Безмълвните  крясъци пълнят до пръсване  покоите й, прогонват дори въздуха за дишане, настъпва безвъздушие – думите се препъват като замаяни от височинна болест. Те и не казват кой знае колко – ругатните  могат да живеят и без думи…

Смутен е,  очакваните нови завоевания сред полята на нейните любовни владения се отдалечават  обвити в мараня, очертанията им се размиват и останали без ясни образи  те са почти недостижими. Недоумява как да се върне в някогашните трудно завладени  еротични пространства, премята се през глава, ходи на ръце, слага си червен нос на клоун, рисува си тъжна маска, пуска изкуствени сълзи, но тя е безучастна, безстрастна е като гумена кукла за секс… И чува той:

„Толкова любовни стенания изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.“/*

Почуда го връхлита, опитва се да разбере нашепването, откъде извира, кой го провожда, за него ли е, трябва ли да се вторачи в посланието, да търси ли смисъл или да го отпрати като досадно ципокрило. Вслушва се тя в думите, разбира смисъла им, усмихва се тъжно и  отново прогонва присъствието му. Той не разбира своето досадничество, не усеща  цвета на обстановката – не са му дадени рецептори  за такъв усет. Но го поразява следата вмъкнала се в ложето като ленива змия – безмълвно предупреждение  за необратима промяна. Едва сега съзира своето прогонване, промяната, след която  ще бликнат рой въпроси с отговори, които той не знае.  Нашепването  кънти  сред разума му, разбутва устоите му, разбърква подредбата му  и го превръща в естествения хаос  на  объркан човек. Дали все пак не я обича или само мъжкарското пъчене го е обсебило и единствено то извира от  мръсната  половина на същността му. Дали пък тя не го пуска в  широкия си луксозен одър  принудена от заповедите на същата своя  мръсна половина на същността си? Дали неосъзнато й се подчинява или бленува за това  подчинение,  та да   търси  лек  по този начин за  връхлитащата  я  гузност  понякога?

Сега, тази нощ, укрепва нейната непоколебимост, втвърдява се решението й, запътва се тя към нови докосвания, търси  допир до материя изградена от благородни  съставки, в които могат ясно да се  съзрат  красиви  зарева, обещаващи изгреви, тръпни милувки,  безусловна обич и  безропотно робско служене.

Във валящата се  до нея  човешка  обвивка  тя провижда  отминала тръпка  и  спънка към входа на бъден живот. Телесните радости доставяни  й  във все по-избледнял вид отдавна са я отегчили и тя насочва взор към нещо, което не знае точно какво е, но знае, че  не  са досегашните обикновени плътски радости. Запътена така към прозрения  внезапно получава  помощ:

„Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!“/**

Е, казва си, освобождението от  това  присъствие  най-вероятно е един от пътищата, които водят  към бляна.  Разумен ли е  този  блян или  е  природно многообразен? Може ли щастието без разум и не е ли той  убиецът на щастието? А може ли да се ражда, да вирее и да дава плодове  всевечното щастие  без  многообразната сетивност?

Висят  въпросите в будоара й,  гонят се  нееднозначните отговори, настигат се,  задминават се, взаимно се унищожават, нови се раждат, но нито един от старите и новородени  отклици  не й помагат – все така се лута  из безизходицата си,  все така не знае какво да прави  с  партньора за  еротични игри  прострян наоколо  като досада.  Все така е  далече  от бъдещото си птиче битие, все така само стремежът й  пърха  с надежда,   уморена от своята  безпосочност…

Затичана през  отминалото  Време, загледана в стъпките си открива  събития свързани с него, които като внезапни мълнии  прорязват  тъмнината, в която тъне  мисълта й търсеща изход. „Асфиксия“/*** – искристо  засиява далечен опит  за изкуствено удължаване  на   любенето  завършило успешно,  без  грозящите опасности, спотаени сред непредпазливото използване  на доброволното задушаване.

„Помниш ли?“ – гласът й го сепва, оживява го,  прошавва  надежда,  умряла доскоро.  „Правили сме  го и друг път“…

Нетърпеливо  се заслушва, не  разбира веднага, но когато до него достига внушението й  въодушевление  го  залива, взема дъха му  и  той  е  готов. Не  се замисля как  се появи този внезапен секс, не му остава време  да търси  първопричината му – радва му се  всеотдайно, вече  почти вярва  в светлите бъднини  на  своите  сексуални победи.

След първите тактове на закротения ритъм започва да усеща твърдостта си  различна, свързва я с  пристягането, разбира се, и  друг път  са предизвиквали  боговете по този начин, но сега  предчувствията му са  нововъзникнали – плахи съмнения го връщат към гневливостта на мъчно приелата го гостоприемница. Залисан  в настъпването на всеобземащото го преживяване забравя себе си, света, естеството,   усеща той  своето преображение  като  всеобщ  оргазъм  изпълнил  до смърт  биологичната му обвивка, запътен  към  непреодолимата  съблазън на луциферическото изкушение.

Усетът й подсказва – настъпва моментът на истинското прогонване. Пристягането  не  отслабва, не се колебае тя, треперлива мисъл за миг само  я  разклаща,  но нова  помощ  я спохожда:

„А всъщност, въпреки пръстта,
и въпреки следите смъртни,
внезапна тиха  яснота
за миг ни преобръща пътя…“/****

По-сетнешните й грижи  са свързани  със  заличаване на следи и намерения, но те са незначителни, не я мъчат както бившата негова досадливост. Радост и свобода се настаняват сред просторните й  дни и нощи, правят я щастлива и  полетяла…

_____________________________________________________________________________________

 /* от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от Росица Ангелова  (бел. авт.)

/** от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от  Росица Ангелова (бел. авт.)

/*** състояние, при което по време на секс, партньорите  усилват  сексуалните усещания и преживяването на оргазмите с помощта на различни прийоми, (удушаване, загърляне, запушване на устната и носна кухина…) които намаляват притока на кислород и кората на мозъка изпитва кислороден глад, а подкоровите  стуктури, където е центърът на сексуалното удоволствие се възбуждат и той става доминантен. Цялото тяло става център на удоволствие. Ако не се прекъсне асфиксията лицето изпада в безсъзнание и настъпва смърт. (мед. речник)

/****от стихотворението „Зеленият път“, включено в поетичната книга „Морфология на въртенето“  от  Росица Ангелова (бел. авт.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Фредрик Джеймисън – Алегория и идеология

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

На Луи Алтюсер дължим изключителното начало на помиряване на това разделение, на несъразмеримостта на обяснителните кодове, с неговата концепция за идеологията като механизъм, чрез който съзнателният (и несъзнателният) индивидуален биологичен субект се ситуира вътре в колективната социална структура: идеологията като вид подсъзнателна когнитивна карта.

 

***

Субектът се определя по един или друг начин чрез наратива за себе си; а наративът, от друга страна, винаги изглежда обвързан по някакъв начин с присъствието на субекта, дори когато става въпрос за последователност от най-обикновени обективни факти.

 

***

тайната на идентифицирането с дадена класа или група се стреми да остане скрита; и в крайна сметка (връщайки се към главната ни тема тук), алегорията често постига това най-успешно, тъй като алегорията поднася своето послание чрез прикриването му.

 

***

Наистина често съм изказвал идеята, че в дедиференциациите на постмодерността (или късния капитализъм) естетиката се е превърнала в остаряла сфера на изследване (наред със самата философия, предполагам); със същата сила може да се твърди, обаче, че в един предимно стоково-пазарен и консуматорски свят всичко става естетизирано, а старомодната естетика е дисквалифицирана единствено в смисъла на своята универсализация; въпроси на вкус, преценка, красота и други подобни се превръщат в екзистенциални проблеми поне за привилегирования сегмент от населението на света.

 

***

естетиката всъщност е алегория на производството! Залогът тук е конструктивизмът в поезиса, а не консумацията. Ако искаме да отдадем дължимото на „епохата на човека“ и на концепцията за Антропоцена, това следва да бъде от гледна точка на създаването на реалността, а не на нейната трансформация в естетически образ.

 

***

тези два момента на нашето алегорично отчуждение са появата на името и формирането на идеологически системи. В крайна сметка двата момента се срещат, а името само по себе си е дума, обвързана във свои собствените системи, която в утвърждението си притегля и възлите на тези системи („Туй аз съм — Хамлет Датски!“). /пр. В. Петров/

 

***

С други думи, индивидуалната емоция е вече сама по себе си система от противоположности, което разглеждам в следващата глава. Именуваната емоция утвърждава субстантивното единството на дадено емоционално състояние, като в същото време заема мястото на тази привидна „субстанция“ в едно поле от взаимосвързаности, което прекратява нейната отделеност като предмет.

 

***

Действеността (Tätigkeit) в този смисъл винаги произвежда и създава нещо отвъд аза и, опредметено, то се превръща в част от външния свят, вече не като действие, а като продукт или предмет: обувките, изработени от обущаря, сградата, издигната от строителната бригада (заедно с архитекта и техния началника), купчината страници натрупана от писача, бил той философ или поет.

 

***

Подобно обективизиране/опредметяване също може да се разглежда като алегоричен процес, като отчуждаване на обектифициращото име и неговата трансформация в разменна вещ. Недостатъчно често обръщаме внимание на материалността на този процес, който определено представлява вид опредметяване на духа.

 

***

една история, която може да бъде разказана и като постепенното изместване на персонификацията от езика на афективните състояния, като заместване на веществеността на имената и съществителните с релативността на качествените състояния.

 

*** 

За Бенямин тази автентичен (но не непрекъснат) момент на вярност към миналото е всичко друго, но не носталгичен или вторачен в миналото: трансформацията на „хомогенната” непрекъснатост на времето в единствен момент, Jetztzeit, настоящното време, grand soir, потвърждава съществуването на Събитието в настоящето, въплътено и възкресено, изпълнено, като по-старата теологична фигура се запазва. По този начин възкресеното Събитие достига онази най-висша стойност, определяща /при Бадиу/ четирите процедури за истинност, представляваща Нововъведението или слогана на модернизма „Направете го ново!“, както в разбирането на Томас Кун за историята на науката като смяна на парадигмите чрез пробив в „нормалната наука“ и изменение на всичко. Интерпретацията на Бенямин най-малкото ни показва, че едва когато едно по-старо Събитие или споменът за подобно събитие в миналото се яви като Novum или радикално изменение (т.е. Новото като такова), тогава можем да разпознаем автентичността на подобна операция и да разберем нейната значимост.

 

*** 

Отново и отново се връщаме към тази констатация: възникването на модерността е белязано от изчезването на персонификацията.

 

*** 

Това е огромно и слабо осветено подземно помещение, пресечено от тръби с различна големина и от различни материали, в различен етап на рушене, без очевидни проходи, преградено от резервоари и контейнери за съхранение с всякакви размери, като всички тези тръби и резервоари имат еднакво разнородни циферблати и стъклени панели, чиито регистри, хронометри, измервателни уреди, манометри, цифрови скали, квадранти, предупредителни светлини и калибрации са под непрекъснатото наблюдение на безброй историци в бели манти и с контролни листове, които надничайки се блъскат с лакти или си хвърлят презрителни поглед един на друг. Никой не знае колко вида измервания се извършват тук, нито дори древността на някои от устройствата, всяко от които регистрира променливите скорости на различни показатели, като напр. водно налягане, температура, нестабилност, консумация, луксозни продукти, продължителност на живота, годишно филмово производство, соленост, идеология, средно тегло, средна топлина, посещаемост на църквите от населението, брой огнестрелни оръжия на семейство, както и скоростта на изчезване на биологичните видове. Онези, които са решили, че тези дейности са безсмислени, стоят облегнати на стената в различно състояние на умора, други се състезават бясно напред-назад да открият финтовата статистика, с която да обхванат всички тези случайни констатации, докато трети упорито се концентрират върху изчисленията си, разменяйки собствените си алгоритми, които могат да са или да не са свързани с тези на съседите им.

Никой от тях не регистрира Историята директно, разбира се; тя съществува някъде отвъд тази подземна лаборатория и всичките циферблати изглежда я записват по един или друг начин.

 

***

Може би не е необходимо да се изтъква очевидното, а именно, че това наративизиране на преди статичните емоции или страсти прави възможно едно ново, ако не и еволюционно конструиране на субективността.

 

***

Рене Жирар, обаче, ни напомня (от най-смислената консервативна позиция), че в най-егалитарните общества има най много съперничество, най-много съдебни спорове, те са най-податливи на борба за статут и престиж, а оттам и на основната страст на завистта с присъщото ѝ насилие. /oтносно гнева в подредбата на емоциите при Аристотел/

 

***

Тук стигаме до самия център на цялата тази полемика, т.е. конститутивната връзка между системата от емоции и самата социална формация. Тази утопия на непосредствените отношения е същевременно едно задушаващо общество, в което всички познават всички останали и животът на гражданите (мъжете) е обществено достояние във всеки един момент. Социалният живот представлява едно непрекъснато отсъждане: за всеки се съди (т.е. той е видим) във всеки един момент и по всяко време той преценява всички останали. Дори приятелството (като вид примирие, привидно равенство) не е защитено от непосредствения риск от отсъждането.

 

***

Ако обществото на Аристотел в този смисъл е било „ориентирано към другия“ и е утвърждавало своите емоционални системи чрез силата на срама и социалната йерархия, на новата имперска световна система се налага да трансформира тези имена в набор от грехове, чрез които вътрешната вина може да бъде призована за подсилването на една по-дистанцирана полицейска система.

 

***

Искам да кажа, че всички текстове на „Третия свят“ са по необходимост алегорични и то по много специфичен начин: те следва да се четат като това, което ще нарека национални алегории, дори когато, или може би трябва да добавя, особено когато техните форми се основават предимно върху западни модели на изложение, като например романа. Нека се опитам да формулирам тази особеност в грубо опростен вид: една от детерминантите в капиталистическата култура, тоест културата на западния реалистичен и модернистичен роман, е радикалното разделение между частното и общественото, между поетичното и политическото, между онова, което сме свикнали да приемаме за сферата на сексуалността и подсъзнателното, и, от друга страна, обществената сфера на класите, на икономическата и секуларната политическа власт – с други думи, Фройд срещу Маркс.

 

***

Текстовете от Третия свят, дори тези, които на пръв поглед изглеждат лични и в които е заложена изключително либидна динамика, непременно проектират политическо измерение под формата на национална алегория: историята за частната лична съдба винаги е алегория за сраженческата ситуация, в която се намират публичната култура и обществото в Третия свят.

 

***

Но в силно рудиментарния модел на Маркс за материалната база и идеологическата надстройка (той се явява всъщност само веднъж, в Предговора от 1859 г. към първия свитък от „Към критика на политическата икономия“), ние се сблъскваме с нещо, което очевидно е алегорична схема, допълнена с „нива“:

Ако приемем, че производствените сили един вид представляват технологията при даден начин на производство, докато производствените отношения по същество назовават колективната структура на трудовия процес, тогава определено се вижда как това разграничение се повтаря и по-горе на фундаменталните нива в начина на производство, а именно при разграничението между самата база и надстройката. Обичайно това разграничение се разглежда като продължение на вкорененото човешко (или антропоцентрично) разделение между обект и субект, или, казано още по-грубо, между тялото и душата. (Може би не съм обърнал достатъчно внимание в тази книга на необоримото изкушение алегорията и нейните тълкувания да бъдат четени според същата съзнателна или несъзнателна схема, а именно като противопоставяне на буква и дух.) Като хора, ние никога не излизаме всъщност от тази инстинктивна, несъзнавана, дълбоко вкоренена грешка на категориите, която със сигурност не можем да разрешим, но чиито илюзии би било фатално да игнорираме. Човешкият ум е идеалистичен по своята същност; в най-добрия случай можем да се опитаме да намалим това епистемологично изкривяване предварително или да го интегрираме в нашите експерименти.

 

***

Важно е да се разбере, че Маркс не е механичен материалист, а исторически такъв. Не главата за стоковата форма, а по-скоро тази за сътрудничеството представлява при Маркс решаващата „материалистична” интервенция. Четирите нива на системата тук се очертават като алегория на самото производство: буквалното ниво, т.е. самият текст, тук е илюзията, че машините и технологията, които имаме (индустриалната революция, дигиталната революция) са движещата сила зад озадачаващите трансформации в нашето ежедневие, а също и посоката на самата история.

Парадоксално, това означава, че онова, което в марксистката теория обикновено се разбира като база или инфраструктура, т.е. силите на производство и производствените отношения, е по-сложно, отколкото може да се съди от стереотипите за тях, и всъщност е разделено на вътрешно обособени нива от база и надстройка. Това, което често остава неразбрано, е, че социалните отношения на производство, т.е. самият трудов процес, представлява истинската материална база на процеса, докато т.нар. производствени сили – технологията и науката – са един вид (от материалистична гледна точка) „надстройка” и се определят от първите.

 

***

Индивидуалното биографично съществуване бива надхвърлено в две посоки: от една страна, това е универсалното време, установено чрез писанията и хрониките, а от друга, светското пространство на Римската (и християнската) империя, където са изгнаническите скитания на Данте. Тези две измерения биват интериоризирани по начин, който оставя индивидуалния „субект на желанието“ в една сравнителна ограничена позиция. В нашето съвремие, несъмнено, тези две измерения съответстват на отсъстващата осезаемост на глобализацията, от една страна, и на трудномислимата научна визия за времетраенето на галактиките, от друга: трансцендентности, които вероятно все още не сме асимилирали в нашите по-традиционни феноменологични психически структури.

 

***

Това е начинът, по който Божествена комедия на Данте успява да постигне своята фундаментална архитектура: греховете са индивидуализирани, те съдържат отделните съдби, анекдотите, конкретните действия. Те са, така да се каже, под владение на папството. В своята власт, папата представлява емпиричната присъда над отделните герои и теологията е източник на категориите, чрез които техните истории могат да бъдат събрани заедно, както и на различията, определящи класификацията им и техните наказания. Що се отнася до империята, това представлява самото пространство на отвъдния свят, особено при неговата кулминация в астрономическата система като един вид осезаемо центрирано и йерархично място. Това място не е географско по отношение на начина, по който отделните грешници в този отвъден свят продължават да носят със себе си своята среда и диалект: пространството на империята е вид отсъстващата тоталност като такава. Както всички тези решения, и третата част „Рай“ от Комедията е решение чрез въображението, триумф на образното мислене над немислимото противоречие.

 

Подбор и превод от английски: Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Manifest nowej poezji społecznej

by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

1. Poezja, którą tworzymy, jest poezją polityczną w możliwie niedwuznacznym rozgraniczeniu między przyjacielem a wrogiem. Z chwili założenia naszej grupy poetów naszymi wyraźnymi i niepodlegającymi dyskusji wrogami są: а) literatura lifestyle we wszystkich jej formach; b) literatura pasożytującą na infrastrukturze uniwersytetskiej oraz c) komercyjnie zorientowane próby hybrydowego kazirodztwa między punktami a i b.

1.1. Pod terminem „literatura lifestyle“ rozumiemy kontrolowany przez mechanizmy podaży i popytu produkt, w którym autor, z większą lub mniejszą świadomością, stara się zaspokoić potrzeby stworzone przez ukierunkowaną na konsumenta „kulturę siebie samego”, innymi słowy pustynnąfatamorganę, że możemy „stworzyć” własną jaźń z produktów i usług konsumpcyjnych. Moment autorski w tworzeniu takich produktów jest pośredni i ograniczony przez oczekiwania, których zaspakajanie wymaga zrezygnowania z estetycznej – a często nawet z etycznej – autonomii subiektu tworzącego. W tym sensie literaturę lifestyle można postrzegać jako komercyjny odpowiednik postmodernistycznej koncepcji „śmierci autora”, w której ten typ literatury spotyka się i nieśmiało współżyje z „wysokim” (uniwersyteckim) postmodernizmem.

1.2. Obaj partnerzy – z jednej strony literatura lifestyle, z drugiej postmodernizm akademicki – mają się czego (skrycie) wstydzić, zarówno przed sobą, jak i przed czytelnikami. W trudniejszej sytuacji znajduje się jednak literatura inspirowana postmodernizmem, pasożytujca na infrastrukturze uniwersyteckiej. Pomimo teoretycznego alibi wyrównywania „wysokiego” i „niskiego” poziomu, partner stojący wyżej nie może się pozbyć resztek wyrzutów sumienia, zwłaszcza gdy musi brać pod uwagę aktualne zachodnioeuropejskie trendy dyskursów lewicowych. W końcu – nawet gdy retoryka jest lewicowa – bardziej teoretycznie nastawiony partner sięga po charakterystyczne dla oceny lifestyle produkcji neoliberalne legitymacje rynkowe: „najlepiej sprzedający się bułgarski pisarz”, „najlepiej sprzedający się bułgarski pisarz za granicą” itp. rankingi sukcesu komercyjnego. Czy ten sukces jest rzeczywiście komercyjny, czy też oparty na oligarchicznej jedności interesów prywatnych i sprywatyzowanych zasobów państwowych,  charakterystycznej dla całości bułgarskiego społeczeństwa – to już inna sprawa.

1.3. Pod pojęciem „literatura pasożytującą na infrastrukturze uniwersytetskiej“, mimo oceniającego nacechowania określenia „pasożytujący”, rozumiemy przede wszystkim (i niepejoratywnie) społeczno-kulturalne potrzeby ekonomiczne pisarza, który liczy na – chociażby niskie – ale jednak pewne zarobki w postaci wynagrodzenia za nauczanie (lub stypendium doktoranckie), które nie wymaga de facto ośmiogodzinnego dnia pracy. Jeżeli nie jest się gotowym do sprzedawania swojej twórczości i siebie jako osoby piszącej, praca na uniwersytecie jest słusznym i godnym wyborem dla osoby piszącej. Niedopuszczalne pasożytnictwo pojawia się wówczas, gdy infrastruktura uniwersytecka (bezpłatne korzystanie z pomieszczeń, dostęp do mediów i jury konkursowych dzięki kwalifikacjom i tytułom akademickim, a nawet zapewnianie sobie odbiorców spośród studentów, których się uczy i egzaminuje) wykorzystywana jest do wprowadzania w błąd konkurencyjnego środowiska literackiego na korzyść nauczycieli akademickich będących jednocześnie poetami.

1.4. W tym miejscu musimy się zmierzyć z być może najważniejszym pytaniem, które pojawia się przy definiowaniu myślenia politycznego jako rozgraniczenia między przyjacielem a wrogiem. Pytanie za milion dolarów: dlaczego są naszymi wrogami? Odpowiedź jest prosta, być może przerażająco prosta: trwające dziesięciolecia pokojowe przejście w literaturze późnych lat dziewięćdziesiątych sprawiło, że wdrażanie dystynkcji „przyjaciel-wróg“ stało się istotnym aktem po rekonstruowaniu produktywnych napięć na polu literackim. Rozpad systemu politycznego, zapoczątkowany przez Symeona II, ma swój dokładny odpowiednik w systemie literackim: przekształcenie radykalnego potencjału politycznego postmodernizmu lat dziewięćdziesiątych w zdepolityzowany karierowo akademicko-korporacyjny zasób, wygodny dla pokojowego łączenia z literaturą lifestyle w celu osiągania komercyjnie optymalnych hybryd. Wprowadzając ponownie radykalną polityzację na polu literackim, otwarcie ogłaszamy zdepolityzowany postmodernizm akademicko-korporacyjny / neoawangardę, literaturę lifestyle i ich komercyjnie zoptymalizowane hybrydy naszymi wrogami.

1.5. O ile żyjemy w ramach starannie kultywowanej przez każdą kolejną władzę kultury wiktymizacji, wiemy, że status quo pokojowego przejścia w literaturze, które ogłaszamy naszym wrogiem, nie omieszka ogłosić się naszą „ofiarą”. Nie będzie to ani pierwszy, ani ostatni raz, gdy realnie i symbolicznie bogaci i potężni nałożą sobie maskę ofiary. W rzeczywistości cała kultura pokojowego przejścia, zbudowana przez stareh elity socjalistyczne, opiera się na blokowaniu wszelkich przejawów wolności przez stracha na wróble, że staną się „ofiarami”. My wiem, że oni kłamią, chroniąc przywileje, obawiając się o nie, nakładają maskę ofiary. Twierdzimy, że za maską „ofiary” kryje się status quo pokojowego przejścia w literaturze, grupowej rozwiązłości lifestyle i akademizmu – naszego wroga.

2. Nowa poezja społeczna, której narodziny manifestacyjnie tu ogłaszamy, jest przede wszystkim poezją zrehabilitowanej postaci autora – zrehabilitowanej po lifestyle – akademickim skonsumowaniu jego „śmierci”. Rażąca komercjalizacja koncepcji Roland-Barthes jest de facto podpisem jej wyroku śmierci. Komercyjnie zoptymalizowane hybrydy między literaturą lifestyle i „wysokim” akademickim postmodernizmem praktycznie nieodwracalnie zabiły i pogrzebały rewolucyjno-anarchistyczny potencjał idei „śmierci autora”. W tej sytuacji ogłaszamy zmartwychwstanie autora jako ostatniego gwaranta możliwości działań etycznych, tj. wolności. Przed naszymi oczami przeszedł film, w którym teoretyczne spuszczanie autora do rynsztoka pola literackiego było alibi dla jego pozycji towarowej w jaskrawopomarańczowym kiosku władzy w postaci mediów, komisji, grantów, tłumaczeń, orderów państwowych. Ten autor jest naprawdę martwy i już śmierdzi. Niech żyje autor jako ostatni gwarant wolności!

2.1. Rehabilitacja postaci autora jako podmiotu etycznie odpowiedzialnego celuje w sedno ciemności reżimu pokojowego przejścia: brak prawdy – ergo działamy, „pracujemy” nad naszymi karierami literackimi i akademickimi, akademicka historia literacka pisana jest przez nas samych, którzy jednocześnie tworzymy literaturę, grając mecz i jednocześnie odgwizdując rzuty karne w tym meczu. Jeżeli w latach dziewięćdziesiątych relatywizacja pojęcia prawdy toczyła się w trybie gry, podważającego dogmatyczne „prawdy” ideologii starego reżimu, to w latach dziesiątych XXI w. ten akademicko-realistyczny relatywizm uzyskał realnie polityczne i prawdziwie ekonomiczne wymiary prywatyzacji korporacyjnej publicznego zasobu literackiego. W tej sytuacji opowiadamy się za literaturą prawdy, która jest pojęciem nadrzędnym wobec naszej koncepcji nowej poezji społecznej. Twórcy tej gry sami ją ukończyli w swojej prawdzie  akademickich aparatczyków i ikon lifestyle. Nowa poezja społeczna jako literatura prawdy jest naszą wolą przywrócenia literaturze wolności od gier akademickich i komercyjnego lifestyle smutku/zabawy śmiercią.

2.2. Poezja lat 90., w swoich największych osiągnięciach związanych z nazwiskami takich poetów jak Ani Iłkow i Złatomir Złatanow, nigdy nie zrezygnowała z estetyki wzniosłości jako przekazu między literackością a politycznością w kontekście niedokończonego projektu nowoczesności. Postmodernizm akademicki, który odwołuje się do tych poetów jako swoich nauczycieli, otrzymuje od nich przede wszystkim grę dyskursywną i grę z poststrukturalistycznym żargonem, pozostawiając na drugim planie ich potężną estetykę wzniosłości, której ostatnią podstawą egzystencjalną jest polityczność. Symptomatyczny jest dryft, który nasilił się wraz z postępem pokojowego przejścia w latach  dziesiątych XXI w., od niewziętej do serca estetyki wzniosłości do coraz bardziej otwartego komercyjnego przyjmowania estetyki piękna. W najbardziej udanej hybrydzie między akademickim postmodernizmem a literaturą lifstyl estetyka piękna staje się warunkiem komercyjnym sine qua non, oferującym już rzeczywiste recepty polityczne – „osoba protestująca jest piękna” – włączone bezpośrednio w kampanię PR Ministerstwa Spraw Wewnętrznych przeciwko protestom w 2013 r. Nowa poezja społeczna kategorycznie i mocno opiera się na estetyce wzniosłości jako sposobu na odzyskanie radykalności politycznej w literaturze i społeczeństwie, zdemoralizowanych przez estetyzację polityczności w ramach komercyjnej hybrydyzacji akademickiego postmodernizmu i literatury lifestyle.

2.3. Estetyka wzniosłości jest świeckim orędownikiem teologii w warunkach społecznohistorycznego (technologia informacyjna, biotechnologia itp.) wycofywania się transcendencji oraz fundamentalnej i niepodlegającej negocjacji w ramach cywilizacji zachodniej dyferencjacji sfer wartości. Wolność, którą chcemy przywrócić literaturze, jest nie do pomyślenia bez nieustannego utrzymywania autonomii poetyki wobec ideologii rynku, państwa i nauki. Ale autonomia ta nie wystarczy, aby można było zrealizować warunki zapewniające wolność, której szukamy. Zarówno rehabilitacja autora jako podmiotu etycznego, jak i koncepcja literatury prawdy są nie do pomyślenia bez podstaw transcendentalnych. Starzejąc się, widzieliśmy na własne oczy, dokąd prowadzi zawieszenie podmiotu i prawdy, których ostatnia podstawa może być jedynie transcedentalna – bezpośrednie wynagrodzenie gry w akademii i komercji. Bez etycznego (podlegającego odpowiedzialności) podmiotu i prawdy, których ostatnie podstawy są transcendentalne, nie ma sprawiedliwości społecznej. Bez rage sprawiedliwości nie ma poezji.

9 września 2016 r., Sofia

Przekład z języka bułgarskiego: Stanka Bonova
Redakcja tekstu: Wirginia Mirosławska

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – „Еснафско мирновремие“ и „трудово-спътническа литература“: към Иван-Мешековата история на настоящето

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Тази амбивалентност, резултираща от опита за непосредствено тематизиране на политическия радикализъм в автономното поле на литературата*, ще я открием и в концепцията на Мешеков за „трудово-спътническата литература“, съчетаваща „социална наивност“ (Св. Игов) с прецизен анализ на литературната идеология и политика между двете световни войни – и с изненадваща прогностичност с оглед на нейното възпроизвеждане в условията на мирен преход от държавномонополистичен социализъм към държавноолигархичен капитализъм. Както (крайно)дясната „националреволюционна“ политическа публицистика на Юнгер, така и (съветско)лявата критика на литературната идеология (и литературната политика) на Мешеков демонстрират един (обречен на провал) опит за политическа радикализация на литературното поле със силен диагностичен и прогностичен потенциал.

При разглеждането на Иван-Мешековата концепция за „трудово-спътническата литература“ изхождам от определянето ѝ от страна на Светлозар Игов като спадаща към сферата на литературната идеология и политика и решаваща за (само)(не)ситуирането на Мешеков в тогавашното литературно поле. „Тази книга [Трудово-спътническа литература, б. м., В. С.], както и някои от критико-полемичните текстове на Мешеков могат да бъдат определени като изразяващи неговите възгледи в областта на литературната идеология и политика и е твърде важна както за ситуирането (и по точно неситуирането) на самия Мешеков сред различните „лагери“ в българския литературен живот, така и за разбирането на диференцираната картина на този литературен живот между фанатично-партийните леви, комунистически издания и групировки и естетската крепост на „Златорог“. Идеята за „трудовоспътническата литература“, която представя заемка от т.нар. „спътничество“ в съветската литература, е плод на желанието на Мешеков да създаде свое издание и литературен кръг, който да има леви политически позиции, но да не е подвластен нито на ригористичната партийна дисциплина, нито на естетиката на партийно-пропагандната пролетарска литература.“[1] В следващия тезисен прочит на Трудово-спътническа литература (1933) с фокус върху главата Естетическата насока след войните ще реконтекстуализирам литературнополитическата диагноза на Мешеков за епохата на „еснафското мирновремие“[2] като период на реставрация на индивидуализма от вчера в една административно-етатистка паразитна форма. Мешеков изхожда от противопоставянето на две идеално-типови разновидности на индивидуализма, въплътени в Пенчо Славейков и Владимир Василев. „Докато у Пенчо Славейков индивидуализмът е борба против всичко официално, установено, закостеняло, „душевно блудкаво“, „опълченско“, у Вл. Василев е обратно – борба против всичко борческо, напредничаво, против личността като смутител на спокойствието, морала, традицията, реда и законите.“[3] Имайки предвид ключовата роля, която е отредена на П. П. Славейков при формирането на субекта на „лявото поколение“, антитезата Славейков-Василев съдържа в себе си противопоставянето между „администратора“ Владимир Василев, от една страна, и левия критик „като артист“, предявяващ наследствени права върху „автентичния“ индивидуализъм, от друга.

Опозицията между „творческия“ и „административния“ индивидуализъм е аргументативната ос на Естетическата насока след войните, служеща за разгръщане на картината на една еволюция, която Мешеков вижда като преход от „твореца“ към „литературния чиновник“ (ЕНВ 260) на мирновременната реставрация. „Ако Пенчо Славейков, Боян Пенев бяха творци, идеолози на борческия индивидуализъм, „неоромантици“, Вл. Василев е администраторът и организаторът на индивидуализма и естетизма в литературата ни.“ (ЕНВ 254) Критиката на литературния апаратчик в лицето на Вл. Василев е в основата си протест срещу отказа от „себенадмогването“, вътрешноприсъщо на автентичния индивидуализъм, срещу административно-бюрократичното функционализиране на един изходен опит на свободата, моделиран, овладян и организиран като мирен преход. За Мешеков това е акт на ренегатство спрямо поколенчески споделения опит на „[е]дна морална и идейна революция, един бунт против най-скъпото, едно отрицание на себе си из корен, едно „експроприиране“ на идеалистическите и индивидуалистическите съдържания из живите съзнания, по-скоро едно „аутодафе“ с критиката, със смеха и възторга на новата епоха“ (ПБЛ 216). Административно-етатистката форма на новото моделиране на индивидуализма, чиято еволюция неусетно го превежда от радикалния опит на свободата към реалнополитическата логика на мирния преход, се корени в „бедния социален и политически живот“ (ПБЛ 200), превръщащ държавата – през мрежа от корпоративно-олигархични зависимости – в единствен сигурен източник на доходи и преразпределение на символичен капитал. „Неусетността на тая „еволюция“ на писателя ни – от анархо-индивидуалист до буржоазен защитник – иде, първо, от антиобществения характер на литературата ни, наложен ѝ от индивидуализма и естетизма, особено това с изключителна последователност проведено в сп. „Златорог“, и, второ – от материалната зависимост на писателя от държавата като неин наемен чиновник.“ (ЕНВ 249) Вече в екзистенциално завършената си и социалноисторически окончателна форма на литературно-академичен апаратчик, отказал се от кризисния опит на разрива и себенадмогването, субектът на „втория“ индивидуализъм „литературноисторически“ паразитира върху първоначалния си гещалт и авторепрезентация. Така фигурата на Владимир Василев придобива татко-юбювови измерения на алегория на мирновремието, чиято диагноза има прогностичната сила на описание на аватар, имащ да бъде запълван при всяка следваща мирнопреходна реставрация. „С Вл. Василев те намериха, без да подозират, тоя, който ги отрече и обеззначи, за да утвърди себе си като литературен и културен водач, пръв ясно съзнал и твърдо провел класовите буржоазни задачи в литературата ни с всичките похвати на „свръхчовека“ диктатор или „стопанина“ на литературата ни, зад когото стои стопанинът експлоататор на живота ни.“ (ЕНВ 260) Достатъчно е да заменим „класовите буржоазни задачи“ с „Корпорацията“ и „свръхчовека“ със свръхпиарчовека, татко-юбювовия стопанин експроприатор на литературата на 90-те, за да прочетем в диагнозата на Мешеков една история на настоящето.

*Настоящият текст е фрагмент от книгата Ляво поколение, дясно поколение. Иван Мешеков и Ернст Юнгер (под печат)

[1] Игов, Св. „Иван-Мешековата поетика на критиката“, сп. Литернет (курсив в оригинала).

[2] Мешеков, Ив. „Някои проблеми на българската литература“. – В: Мешеков, Ив. Есета. Статии. Студии. Рецензии, София: „Български писател“, 1989, с. 214. Цитирам тази студия, чийто текст първоначално е част (но не под това заглавие) от Трудово-спътническа литература, по-нататък в текста със сиглата ПБЛ и съответните страници в кръгли скоби.

[3] Мешеков, Ив. „Естетическата насока след войните“. – В: Мешеков, Ив. Трудово-спътническа литература. Есета и статии върху съвременните литературни насоки, В. Търново: Сдружение „Роден край“, 2003, с. 63. Цитирам тази студия по-нататък в текста със сиглата ЕНВ и съответните страници в кръгли скоби.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Нежни думи по вълните

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Борис превъртя ключа и бавно открехна вратата на съседния апартамент. За първи път влизаше в него. Получиха го като дарение още преди месеци, но обстоятелствата около него и смъртта на бившата му собственичка някак го спираха да започне да мисли за свързването на двата апартамента в едно голямо жилище.
Лъхна го застоял въздух и странното чувство, че от ъглите го наблюдават тихите очи – метличини на покойната Люба.
С нея бяха съседи повече от 10 години. Децата им израснаха покрай нея, защото жена му много често прибягваше до помощта й да наглежда децата, когато се налагаше да отсъстват за час-два…
Люба живееше самотно, затворена в малката си гарсониера. Нямаше близки роднини. Рядко някоя колежка идваше на по чаша кафе и домашни сладки. Работеше в счетоводна кантора и домът й беше подреден и спретнат, като счетоводна книга. Единствени цветни петна в това еднообразие бяха морските репродукции, които развеселяваха белите стени. Явно много е обичала морето, не й е било достатъчно да го вижда от прозореца там, някъде далече, зад високите панелки на комплекса…
Борис малко беше разговарял с Люба. По-скоро жена му беше близка с нея – нали винаги й се притичваше на помощ, я за чаша захар, да си споделят някоя нова рецепта или да се грижи за децата, обикновено вечер…. Децата я обичаха много и за тях тя беше любимата леля Люба, която им носи винаги топли домашни лакомства и не пропуска рождените им дни.
От кратките им разговори, Борис беше запомнил предимно онази необикновена синя светлина, която струеше от очите й. Сякаш в тях се бе настанило завинаги морето преди изгрев…
Когато преди половин година Люба получи тежък инсулт, жена му пое грижите за нея. Люба си нямаше никого или някой, който да се безпокои за нея. Тичаше по болници, по лекари, после пое грижата за нея вкъщи. Нали Люба толкова години се грижеше за децата им. Един ден жена му сподели, че съседката им иска да й завещае гарсониерата и скромните си спестявания срещу договор за грижите, положени от нея. Борис го прие с радост, защото децата вече бяха пораснали и малкият им апартамент отесня. Една междинна врата между жилищата щеше да даде нужното разширение.
Жена му беше неотлъчно до нея, но крехкото телце на Люба се предаде, не можа да пребори болестта и преди месец я погребаха.
Борис изчака да минат 40 дни от погребението, нека душата на Люба спокойно да се отправи към Божиите селения и затова едва сега идваше тук, да огледа и прецени какви преустройства ще са нужни.
Разтвори широко вратата към терасата и скоро притихналото жилище се изпълни със свеж въздух и далечната песен на корабните сирени….
Реши да премести една етажерка с книги от мястото, където мислеше да избие междинната врата. По нея имаше доста книги. Не искаше да я разтовари, просто да отлепи единия край от стената и да притика малко встрани. От залюляването се отвориха вратичките на най-горното шкафче и от там изпадна голяма кутия за обувки. От нея по пода се посипаха стотици бели хартийки, изписани ситно, ситно….
„Сигурно са някакви документи!…“ – помисли Борис и посегна към едно от тях….
Но това не бяха документи. Това бяха писма, които Люба е писала до него. Неизпратени писма.
Ден след ден Люба беше споделяла с белия лист чувствата си. Тихо и кротко, както и беше живяла. Тя не искаше нищо от него, просто е била щастлива, че го има в сърцето си.
Борис бавно приседна на дивана и усети, че в него зейва празнина. Изпита болка, че е загубил един толкова скъп приятел, който никога не беше показал какво бушува в душата му.
Докосването до тази безрезервна и светла любов го остави безмълвен и объркан. Защото това беше любов не рушаща, а възвисяваща….
Борис изпита облекчение, че е сам. Не биваше жена му да види тези писма. И Люба не би искала това.Тя не е искала да разруши неговия свят, техния свят. Просто го е въвела в своя малък свят от цифри, море и светла любов.
Борис се съвзе от шока бавно. После трескаво затърси някакъв сак. Откри в килера и сложи кутията с писмата в него. Вече знаеше какво трябва да направи.
Когато стигна рибарската буна, вече се свечеряваше. Седна на мокрите, хлъзгави скали с кутията на коленете си.
Изваждаше писмата, едно по едно, и правеше корабчета от тях. Пускаше ги в притихналата свечерена вода и скоро цяла флотилия потегли към безкрая. Нежни думи по вълните…
Беше сигурен, че там, Отгоре, Люба му се усмихва с любов и благодарност.

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ернст Юнгер – Горски пътник (фрагменти)

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Казването на самотно „не“ няма да разклати противника, но променя този, който се е решил на „не“.

Авторството е само другото име на независимостта.

Дали е възможно едновременно да останем на борда на кораба и да си запазим собственото взимане на решение? Това е същинският въпрос на нашето съществуване.

Присъстваме на състезание на духове, които спорят дали е по-добре да побегнат, да се скрият или да извършат самоубийство и които при наличието на пълна свобода вече обмислят с какви средства и хитрини да се сдобият с благосклонността на низшите, щом настъпи господството им.

Изравняването и сриването на образите предхожда борбата за власт. Това е основанието, поради което се налага да разчитаме на поетите. Те начеват сриването, включително и това на титаните. Въображението и заедно с него песента са неразделна част от разходката в гората.

При големи опасности спасителното трябва да се потърси по-дълбоко – при майките. При това докосване се освобождава първична сила. Властите на времето не могат да й устоят.

Никой не знае дали няма още утре да бъде причислен към група, стояща извън закона.

Свободният покосява великани и титани, явяващи се винаги с едно и също превъзходство. Не винаги е нужно да е принц или Херакъл. Камък от овчарска прашка, знаме, подхванато от дева, и арбалет били напълно достатъчни.

Теолог е този, който познава отвъд низината на икономиката науката на изобилието, загадката на вечните извори, неизчерпаеми и винаги близки.

Както мисионерите говорят с аборигените на техния език, така е препоръчително да се подхожда и към онези, възпитани в научен жаргон.

Вердиктът на горския пътник гласи: „Тук и Сега“ – той е човек на свободната и независима акция.

Той също знае, че, що се касае до него, смъртното наказание няма да се суспендира.

Тази среща е самотна и в това се състои нейната магия. На нея не присъства нотариус, свещеник, нотабил.

От само себе си се разбира, че при тази среща не присъства и лекар.

Болният, а не лекарят е суверенен, дарител на изцелението, което изпраща от обиталища, неподлежащи на посягане.

Горският пътник трябва да се въоръжи за ситуации, в които всички болести, освен леталните, започват да спадат към лукса. Каквото и да мислим за този свят на здравни каси, застраховки, фармацевтични фабрики и специалисти – по-силен е този, който може да мине без всичко това.

Ала в крайна сметка се оказва, че „на кораба“ или пък на галерата, на която живеем, определени хора отново и отново осъществяват пробив във функционалата, било то с добротата си, било със свободата си или куража непосредствено да поемат отговорност. Чрез това изплуване от функциите живеем.

Техничарят очаква отделни изгоди. В голямото счетоводство това често изглежда по друг начин. Когато един кораб потъва, потъва и аптечката. Друго е важно тогава, като например да издържиш известен брой часове в ледена вода. За този, който очаква да му се случи отиване в гората, въздухът на парниците не е подходящ.

Спокойно може да се каже, че масите, поне по тези земи, се намират в състояние, в което на практика не усещат нарушенията на конституцията. Където това съзнание веднъж се изгуби, не може да се възстанови изкуствено.

И Вилхелм Тел попада пряко волята си в конфликта. Тогава обаче се доказва като горски пътник, като самотен войн, в чието лице народът стига до съзнание за своята първична сила пред лицето на деспота.

Трябва да сме наясно, че дори пренебрежимо малък брой хора, действително решени да извършат нещо, може да станат опасни не само морално, но и в действителност.

При всяко положение той не спадаше към онези, за които Леон Блоа казва, че тичат при адвоката, докато изнасилват майка им.

Дълги периоди на мир способстват за определени оптически измами. Към тях спада допускането, че неприкосновеността на жилището се основава на конституцията, подсигурена е от нея. В действителност тя се основава на главата на семейството, който, придружен от синовете си, застава на вратата с брадва.

Що се касае до мястото, на което се намира, гората е навсякъде. Гората е в пустошта и в градовете, където горският пътник живее покрит или под маската на професии. Гората е преди всичко в тила на самия противник.

Плодовете падат от само себе си в скута на този, който знае правото си и може да чака.

Период като този по-рано е бил означаван като interregnum, докато сега се явява пред погледа като ландшафт на работилница.

В наличността на почтеност се загатва респект спрямо един по-висш ред. Тази почтеност поражда един необходим вакуум, станал видим в живописта, който има теологически съответствия.

Горският пътник е конкретният отделен човек, той действа в конкретен случай. Той няма нужда от теории, нито от партийни юрисконсулти, за да знае какво е правилно. Той слиза към изворите на нравствеността, които още не са каптирани в каналите на институциите. Тук нещата стават прости, в случай че в него живее още неподправеното.

Има ситуации, които непосредствено призовават към морално взимане на решение. Това се случва преди всичко там, където машинациите достигнат най-дълбоката си турбулентност. Тогава взимането на решение опира до отделния човек и то под формата на или-или, при което всяко трето поведение – неутралното – бива изключено.

Икономическите теории имат валидност „на кораба“, докато покоящото се и непроменливо притежание лежи в гората, този плодороден пласт, несекващо даващ нови жътви.

Който е преживял опожаряването на една столица, навлизането на източните войски, никога няма да изгуби будното недоверие спрямо всичко, което може да се притежава. Това е негов плюс, защото той ще спада към онези, които без особено голямо съжаление ще обърнат гръб на селския си двор, на къщата си, на библиотеката си

Където има безсмъртие – където дори е налице само вярата в него – там трябва да допуснем позиции, при заставането на които човек не може да бъде досегнат или накърнен посредством никаква земна власт или свръхвласт, да не говорим за възможността да бъде унищожен. Гората е светилище.

Най-лесно е да сплашиш онзи, който вярва, че при заличаването на мимолетната му проява в този свят всичко приключва. Това е известно на новите рабовладелци и върху това се основава значимостта, която те придават на материалистическите учения.

Думите се движат заедно с кораба. Мястото на думата е гората. Думата почива под думите като златен грунд в древен образ. Щом се стигне дотам думата да не оживява думите, тогава под напора на прилива им се разпростира едно ужасяващо мълчание – първо в храмовете, превръщащи се в разкошни надгробни паметници.

В степента, в която претърпяват развитие, диктатурите заместват свободните избори с плебесцит.

За диктатурите е важно да доказват, че свободата да се казва Не не е умряла в тях.

Намерението на нашия човек, твърдо решил да гласува с „не“, навярно съвсем не е толкова странно. То може да се споделя от много други, вероятно от значително повече от споменатите два процента от избирателите. Режисурата обаче се опитва да го заблуди, че той е много сам.

Скоро отделният човек разбира, че неутралността би била равносилна на самоубийство – тук трябва да се вие с вълците или да се излезе срещу тях на бойното поле.

Който е избегнал катастрофи знае, че го дължи в основата си на помощта на обикновени хора, неподчинени на омразата, ужаса, автоматизма на баналностите. Те устояха на пропагандата и нейните подшушквания, които са чисто демонични.

Чистото, упражнявано по антични образци насилие, не може да триумфира трайно.

Това е източникът на лековерността на модерния човек, вървяща ръка за ръка с религиозното неверие. Той вярва на нещата във вестника, но не и на написаното върху картата на звездите.

Описанието на страданието, диагнозата е по-важна – отчетливото очертаване на това, което е изгубено.

Тя не е само протестираща или емигрираща, а такава свобода, която иска да подхване битка.

Към големите събития спада обръщането на философията от познанието към езика. Това обръщане отвежда духа към тесен досег с един прафеномен. Това е по-важно от всички физически открития. Мислителят встъпва в поле, в което най-сетне отново става възможен съюзът не само с теолога, но и с поета.

Извънредно важно е само по себе си да накараш застрашения да свикне с мисълта, че съпротивата изобщо е възможна – след като това се схване, става възможно повалянето на огромния дебелашки колос с помощта на едно нищожно малцинство.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Дигитални лайномети (shit shots)

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Дигиталната суверенност е негативно представена от хакерските войни и кражби, намеси в избори и т. н. Всъщност става въпрос за дигитална узурпация на суверенното.
Ето как я описва Хан, германски професор с южнокорейски произход (цит. по Франко Берарди от новата му книга Breathing: Chaos and Poetry):

Лайняната буря (shitstorm) представлява автентичен феномен на дигитална комуникация… Суверен е този, който командва лайняните бури на Мрежата.

Всъщност няма дори суверен, той е absentee, копи-пействан хакерски узурпатор.
Езикът, парите и пролетариатът по начало са такова суверенно нищо, което може да произведе всичко.
Сега това върши дигиталната мутация почти с онтологическа стойност, преобразила най-вече мафиотския ъндърграунд в компютърен рай.
Последствията са нереални, каквато е и самата реалност – психодинамична точка на пресичане на безбройни проекции на симулативни потоци.
Реалността не е предходна на семиотичния или комуникационен акт, тя е перформативен конструкт, еманиращ от множества субективности на т. н. поколение на дигиталните снежинки.
Модерната власт се полага на способността насилствено да наложи собствения си глас и да смълчи останалите. Франко Берарди тук цитира Хитлер: без високоговорителя никога нямаше да завладеем Германия, както пише в Наръчник за германското радио от 1938 г.
И по софийските улици се разхождаше неотдавна един с високоговорител като закъсняла реплика на невро-фашизъм.
Но днес властта произтича от бурята на недоловими гласове. Отпада нуждата да се подслушва и цензурира. Напротив, властта стимулира изразяването и извлича правила за контрол чрез статистическата обработка на базата данни, изникващи от шума на света.
Социалният звук е обърнат в бял шум и белият шум става социален ред.
Изчезването е в същността на новите технологии. Пърформансът е изкуство на изчезването.
Може би се проумява казаното от Витгенщайн – субектът не принадлежи на този свят, по-скоро той е негов лимит.
През летящите врати на металепсиса може би прекрачваме в нови светове.
Естествено, Берарди е повлиян най-вече от сhaosmosis на звуковите вибрации и конкатенации на Гатари.
В тази осмоза с хаоса изниква нова хармония като ефект на автопоетичен морфогенезис.
Но съществуват и по-мрачни визии.
Кодът е задлъжнял език и хакерската мутация се стреми да го компрометира в нови конфигурации на обвързване чрез развързване.
Самата власт понякога влиза в ролята на хакер, който разбива длъжнишкия си код, за да излезе на чисто.
Ние сме база данни за крадене извън аналоговия си профил.
Кодът е език в дълг. Code is language in debt.
Консумирайки кода, възпроизвеждаме системата на неосезаемо подчинение.
В криптирания хаос се съдържа заплахата от финансов абсолютизъм.
Това става ясно от неясните кодове за оценяване на националните икономики от рейтинговите агенции в нещо като самоизпълняващо се пророчество, което предварително разказва играта на икономическата игра.
Кодовете и брандовете са по-силни от това, което стои зад тях – никой не е по-голям от своя бранд.
Светът на кода е зомби-свят, без аналог, различно от призраците.
Финансовата система на света всъщност е кредитна система със съответните длъжнишки кодове, налагани и интерпретирани силово.
Тук съдебна и етическа мяра е неприложима.
Банки, агенции за приходи, самите правителства стоят солидно, но всъщност са големи експлойти, които могат да бъдат бъгнати всеки момент. Колоси с дигитални крака.
Съдебната мяра е на същия принцип – набор от случайни цитати, компрометирани постоянно.
Как е в реалния съдебен свят – споразумения с престъпници, подсъдими превърнати в свидетели, унищожаване на показания или отказ от тях.
Има ли виновни за фалити и кризи, за корупция и безотговорност?
Виновен е кодът, който няма как да понесе отговорност.
Войната ще се пренесе в мрежите, както са знаели Негри и Харт.
Софтуерът като функционален аналог на предишните идеологии (от Китлер това се е оспорвало).
Хората ще се пренесат в мрежите като репликанти и киборги в хакерски войни.
Хиазмичните турбуленции срещу йерархиите на мрежите.
Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, съгласно Бенямин.
Сега това е компютърният ъндърграунд.
Хакерството е модерна версия на експлоатация и изнудване. Дигитални вампири изсмукват отпадни води в хаоса на стойността, в криптираната несигурност на все същите древни спазми без програмен код. Пазарната вибрация в тялото предшества изобретяването на самия пазар, както суеверно отбелязва Хайдегер.
Но същото може да се каже и за дигиталната мутация.
Съставители-компилатори са новите маргинални господари (edge lords) без код на честта.
Бил Гейтс е неразличим от момчето от съседния вход.
С неологизма „хактивизъм” се цели по-оптимистична картина за осигуряване на свободен достъп поне до някои общи неща – текстове, идеи, мрежови инициативи.
Първата гигантска флуктуация в европейската семио-сфера се случва с изобретяването на печата и великите географски открития, което отвежда отвъд границите на антропоцентричния ред, установен от Ренесанса.
Новата гигантска флуктуация днес се усеща, когато разумът е подчинен на финансови правила така, че културата на принадлежност замества универсалния разум и идентитарният ресентимент замества социалната солидарност.
Социализмът се завръща като национал-социализъм – Тръмп, Путин, Салвини, Ердоган.
Заради нарушената икономическа сигурност от неолибералния глобализъм новата социална договореност резултира в дигиталното царство на абстракцията и в агресивното завръщане на идентичността в закрепване на нацията и националното. Както се вижда, това са несъвместими неща, дори да им бъде лепнат дизюнктивен синтез.
Хактивизмът е инкриминиран, както е ясно от случая Асандж въпреки доказаната му склонност към групови сексуални партита. Или се превръща в терористична политика със съвсем нелегитимни цели.
В края на модерния индустриализъм детерминистичното отношение между труд, време и стойност е нарушено от хаотичното измерение на семио-капитализма.
Никога не е имало стойност на тази земя (Хьолдерлин срещу Хегел).
Стойността е сила. Или артефакт, наложен със сила. Или хаос на стойността в безкрайно самосаботиране.
Когато измеримостта на стойността отпада и времето става алеаторно и сингулярно, самата идея за детерминация отслабва. Това афектира и естествените науки, където сега повече се говори за контингентното и недетерминация.
Стигнало се е до комплексност, където едно малко смущение (експлойт, бъг, дигитална мутация), води до големи непредсказуеми ефекти.
Семиотичните и финансови потоци, тези лайняни щормове, циркулират твърде бързо за нашите дешифриращи мозъци.
Новата парадоксална класа на компютърни специалисти с неустановен статут все повече увеличава подмолното си влияние.
На езика на Макиавели хаосът се превежда като Фортуна. Ако искаш да управляваш, трябва да стесниш хаоса до тясна верига, отвъд която лежи тъмната безкрайност на непредсказуемост.
Политиците днес са инфлуенсъри и краткосрочни прогнозисти.
Синхронизацията между Фортуна и воля е в основата на политическия ритъм, но това не е ритъм, а само слаба нотка на надежда.
Управлението винаги е илюзия посред океана неуправляема материя и събития.
Няма закон на събитийните закони.
Дигиталната интензификация на семиотичните потоци нарушава ритъма и рефрените, наследени от модерността, колкото и на едро да е това сравнение.
Акселерацията на кибер-пространството пречупва ритъма на ментално време и вече не знаем кое е съответстващо ли несъответстващо в обграждащата ни среда – това е друго име за хаоса, включително хаоса на стойността. Неспособност да се придаде смисъл на потоците, и тогава изниква специалната вибрация на паниката като субективен запис на хаоса.
Историята вече не се поддава на разказ и приема форма на семиотичен ураган от развързани и неподлежащи на интерпретиране потоци от невро-стимули.
Реализацията на разума в техно-финансовата си форма води до деменция.
Тази логика на деменция не борави с физическата и историческа реалност на телата, а с виртуалното условие на изчислителни монади, към които реалните тела се настройват.
Лайбниц пръв указва принципа на алгоритмична регулация, произтичаща от генериращия всичко компютър на бог, прекосяващ цялата вселена и съобщавайки всеки фрагмент съгласно рекомбинантна методология.
Лошото е, че бог няма акаунт (дигитална версия за неекзистенцията на бог).
Всяко органично тяло на живо същество е вид божествена машина или естествен автомат, който безкрайно превъзхожда всички изкуствени автомати.
Днес това е остаряла визия. По-скоро сме холограми в серийно възпроизводство на фона на това, което Джон фон Нойман пръв е потърсил – самокопиращи се клетъчни апарати.
Навлизаме ли в тъмния континент на кибер-секс технологии, новата аниутопия?
Смесването на човешки и нечовешки активи и агенти е задействало нов епистемологичен режим. Аналогови руини в морфиращ кибер-секс.
Ако травмата ни предхожда и базисните емоции са на стенд-бай извън нас, ние заприличваме на нещо като 3D принтери, в триизмерно строителство с подръчни материали. А многоизмерните им версии вече чукат на вратата.
В търсене на нови земи и нови хора, защо да не си въобразим принтиране на нови слънца?
Влечението към смъртта не е ли виртуален принтер на едно безнадеждно органично находище от инстинкти? Не трябва ли да видим Христос в ролята на програмист?
И не е ли в подобна роля Лакан, за когото Жан-Люк Нанси казва, че е спомогнал за определянето на модерната епоха като епоха на преход към лимита на всичката възможна сигнификация…
Когато Лиотар се пита може ли мисленето да мине без тялото, Лакан сякаш вече е отговорил на този въпрос. Той допуска, че символният регистър е автономен и не се нуждае от  поддръжката  на човешки субстрат.
Така стигаме до живота, обърнат в машинен – на самопринтиращи се гени.
Джон фон Нойман се стреми тъкмо към това – самокопиращи се машини, каквито винаги вече сме били.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип.
Но и раковите образувания са резултат на лудешко самокопиране.
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема Втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор. Това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро двуглавия интерфейс на света.
Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силиконови импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер е знаел, че реалните числа са непрограмируеми. Той търси непрограмируемите програми, един парадокс. Както и за белия шум на гръцките Сирени организира специална експедиция.
Дигиталният принцип на рекомбинация не е всеобхватен – няма алгоритъм на всички алгоритми.
Обичайното насилие на експлоатация, корупция и война сега е подведено под дигитален хаосмозис, то е станало хаотично, дисиминирано в деконструктивистки маниер.
Няма Гъливер в страната на дигиталните лилипути.
Важи само потокът данни, който дава изкуствен живот и синтактична размяна на работещите информационните единици, произвеждащи стойност в рамките на теологическа икономия, където бог е единственият длъжнишки код.
Но и това е остаряло. Пазарът и обществото би трябвало да са отворени, без есхатос, и на тази Offenheit се възлагаха големи есхатологически надежди, което е парадокс, но днес вече си даваме сметка, че става въпрос за клоака на неекологични лайняни бури.
Дигиталният разум замества историческия разум, духовната необходимост от историческа реализация (Aufhebung) е заместена от математическата необходимост на логическа машина, която вплита човешкия език и актуалните събития.
Интерактивната решетка прониква във всекидневния живот и бавно реформатира когнитивната активност в смисъл на нарастваща съгласуваност между съзнание и дигитална мрежа.
Ние затъваме във виртуалното обкръжение на преносими джаджи, което разширява нашата зависимост от симулации, трудно разграничими от реалния живот.
Днес освен човешки езици всеки би трябвало да владее поне един компютърен език.
Дали това е пътят към върховния автомат на Лайбниц, рекомбинантна панлогическа машина? Или може би това е обратния път към дигиталното, което винаги е предхождало аналоговото?
Невро-тоталитарни тенденции са задействани във връзката между човешко познание и мрежови автомати, както внушава Берарди. Невро-фашизъм на малките нации, затиснати от психотични империи.
Технологията прониква в органичното тяло и извайва когнитивната му активност, докато тялото изпуска непрекъснато неасимилируеми субстанции – прекомерности и излишъци на живот, либидо, несъзнавано.
Тук Берарди си спестява възвишените обекти и излишъци, каквито познаваме по линията Лакан-Жижек, той все пак е дельозианец.
Но цитира Джонатан Франзен – на субатомно равнище на човешкото self няма стабилна хронология.
Там всичко е фрактализирано и изгубило способност за свързване с Другия.
В една вътрешна чужда страна тече самотният танц на синхронизация с чистата абстракция на дигитално време.
Страдаме от депресивна тревога, свързана с излишество на стимули, обещания, нелимитиран хоризонт на възможности без споделеност и превод.
Констатира се изличаване на сингулярния психогенезис на съзнанието, подменено и униформирано с конективни процедури.
Все пак несъзнаваното не може да бъде изличено, споменава мимоходом Берарди без да се ангажира излишно с психоаналитическата тема.
Той предпочита панорамна социологическа визия. Светът е нещо като преход от никотинова култура към клетъчна. Марлборо заместено от Моторола.
Сензорният апарат се е променил и закърнял в дигитален автоматизъм.
На дигитално ниво няма хронология, нито история, нито смисъл, нито истина.
Ловът на покемони Pokémon GO и смъртоносните селфита са само безобидно начало на имерсивни технологии.
Континуумът на обединяващ опит е разрушен от фракталната едновременност на свързани виртуални аспекти. Свързаност без съединяване, без солидарност.
Профил, акаунт, код – ние се превръщаме в репликантски острови на омерзение, населени от самотни дигитални диваци, за които не се знае нищо друго, освен че копаят крипто-валута.
Буржоазният мит на Дефо за Робинзон и Петкан обаче остава неизменен.
Търсачките на мрежата манипулират импотентните монади-острови, държани в подчинение чрез самата им дигитална подсигуреност.
Острови, обитавани от парадоксална класа на singletons, сингулярни психотици. Свързани от това, което ги разделя.
Дигиталното ще свърши мръсната работа вместо вас, без да се ситуирате като мръсници.
Всяко кликване забива въглероден пирон в аналоговия ви ковчег.
Търсачките на Фортуна не са скрепени с добродетел (Virtue), както при Макиавели, нито с най-обикновена харизма.
Машините не са харизматични и, по-лошо, не произвеждат принадена стойност.
Дигиталната мутация е толкова настъпателна, защото не е положена върху идеология и политика. Не е избор, а автоматизъм. Не указва към закони и морални принципи, а към невро-физическата конституция на език и битие.
Всъщност това е новата идеология на дигитални снежинки, която упътва към ядрена зима.
Култът към индивидуализъм разкрива фалшивото си естество – какво значи той, след като единственият оценъчен критерий за индивидуален успех е конформизмът на конкуренция?
Тоталитарната власт залагаше на псевдо-универсалното като скрита забрана да бъдеш различен и конкурентен.
Сега конкуренцията е в примката на пазарния конформизъм – средняшко туитване в борсата на електронни пещери.
Това, което не може да ти се отнеме, е свободата да прецакаш своя живот по изискуемия от самия теб начин.
Капиталът като длъжнишки код не може да бъде прихванат, тъй като е извън трансферентни отношения.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност.
Благодарение на мултипликацията на лайняни бури в социалните мрежи и в инфо-сферата режимът на истина е разбит, и ние обитаваме пост-фактичен дискурсивен свят.
И пост-теоретичен, както не забравят да допълнят.
Светът никога не е имал послание. Само този некротичен код на дебилност, ексхумиран от господарите на измамата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X