Ивайло Божинов
Дигиталната суверенност е негативно представена от хакерските войни и кражби, намеси в избори и т. н. Всъщност става въпрос за дигитална узурпация на суверенното.
Ето как я описва Хан, германски професор с южнокорейски произход (цит. по Франко Берарди от новата му книга Breathing: Chaos and Poetry):
Лайняната буря (shitstorm) представлява автентичен феномен на дигитална комуникация… Суверен е този, който командва лайняните бури на Мрежата.
Всъщност няма дори суверен, той е absentee, копи-пействан хакерски узурпатор.
Езикът, парите и пролетариатът по начало са такова суверенно нищо, което може да произведе всичко.
Сега това върши дигиталната мутация почти с онтологическа стойност, преобразила най-вече мафиотския ъндърграунд в компютърен рай.
Последствията са нереални, каквато е и самата реалност – психодинамична точка на пресичане на безбройни проекции на симулативни потоци.
Реалността не е предходна на семиотичния или комуникационен акт, тя е перформативен конструкт, еманиращ от множества субективности на т. н. поколение на дигиталните снежинки.
Модерната власт се полага на способността насилствено да наложи собствения си глас и да смълчи останалите. Франко Берарди тук цитира Хитлер: без високоговорителя никога нямаше да завладеем Германия, както пише в Наръчник за германското радио от 1938 г.
И по софийските улици се разхождаше неотдавна един с високоговорител като закъсняла реплика на невро-фашизъм.
Но днес властта произтича от бурята на недоловими гласове. Отпада нуждата да се подслушва и цензурира. Напротив, властта стимулира изразяването и извлича правила за контрол чрез статистическата обработка на базата данни, изникващи от шума на света.
Социалният звук е обърнат в бял шум и белият шум става социален ред.
Изчезването е в същността на новите технологии. Пърформансът е изкуство на изчезването.
Може би се проумява казаното от Витгенщайн – субектът не принадлежи на този свят, по-скоро той е негов лимит.
През летящите врати на металепсиса може би прекрачваме в нови светове.
Естествено, Берарди е повлиян най-вече от сhaosmosis на звуковите вибрации и конкатенации на Гатари.
В тази осмоза с хаоса изниква нова хармония като ефект на автопоетичен морфогенезис.
Но съществуват и по-мрачни визии.
Кодът е задлъжнял език и хакерската мутация се стреми да го компрометира в нови конфигурации на обвързване чрез развързване.
Самата власт понякога влиза в ролята на хакер, който разбива длъжнишкия си код, за да излезе на чисто.
Ние сме база данни за крадене извън аналоговия си профил.
Кодът е език в дълг. Code is language in debt.
Консумирайки кода, възпроизвеждаме системата на неосезаемо подчинение.
В криптирания хаос се съдържа заплахата от финансов абсолютизъм.
Това става ясно от неясните кодове за оценяване на националните икономики от рейтинговите агенции в нещо като самоизпълняващо се пророчество, което предварително разказва играта на икономическата игра.
Кодовете и брандовете са по-силни от това, което стои зад тях – никой не е по-голям от своя бранд.
Светът на кода е зомби-свят, без аналог, различно от призраците.
Финансовата система на света всъщност е кредитна система със съответните длъжнишки кодове, налагани и интерпретирани силово.
Тук съдебна и етическа мяра е неприложима.
Банки, агенции за приходи, самите правителства стоят солидно, но всъщност са големи експлойти, които могат да бъдат бъгнати всеки момент. Колоси с дигитални крака.
Съдебната мяра е на същия принцип – набор от случайни цитати, компрометирани постоянно.
Как е в реалния съдебен свят – споразумения с престъпници, подсъдими превърнати в свидетели, унищожаване на показания или отказ от тях.
Има ли виновни за фалити и кризи, за корупция и безотговорност?
Виновен е кодът, който няма как да понесе отговорност.
Войната ще се пренесе в мрежите, както са знаели Негри и Харт.
Софтуерът като функционален аналог на предишните идеологии (от Китлер това се е оспорвало).
Хората ще се пренесат в мрежите като репликанти и киборги в хакерски войни.
Хиазмичните турбуленции срещу йерархиите на мрежите.
Дигиталните джаджи ни цивилизоват в същата степен на оварваряване, съгласно Бенямин.
Сега това е компютърният ъндърграунд.
Хакерството е модерна версия на експлоатация и изнудване. Дигитални вампири изсмукват отпадни води в хаоса на стойността, в криптираната несигурност на все същите древни спазми без програмен код. Пазарната вибрация в тялото предшества изобретяването на самия пазар, както суеверно отбелязва Хайдегер.
Но същото може да се каже и за дигиталната мутация.
Съставители-компилатори са новите маргинални господари (edge lords) без код на честта.
Бил Гейтс е неразличим от момчето от съседния вход.
С неологизма „хактивизъм” се цели по-оптимистична картина за осигуряване на свободен достъп поне до някои общи неща – текстове, идеи, мрежови инициативи.
Първата гигантска флуктуация в европейската семио-сфера се случва с изобретяването на печата и великите географски открития, което отвежда отвъд границите на антропоцентричния ред, установен от Ренесанса.
Новата гигантска флуктуация днес се усеща, когато разумът е подчинен на финансови правила така, че културата на принадлежност замества универсалния разум и идентитарният ресентимент замества социалната солидарност.
Социализмът се завръща като национал-социализъм – Тръмп, Путин, Салвини, Ердоган.
Заради нарушената икономическа сигурност от неолибералния глобализъм новата социална договореност резултира в дигиталното царство на абстракцията и в агресивното завръщане на идентичността в закрепване на нацията и националното. Както се вижда, това са несъвместими неща, дори да им бъде лепнат дизюнктивен синтез.
Хактивизмът е инкриминиран, както е ясно от случая Асандж въпреки доказаната му склонност към групови сексуални партита. Или се превръща в терористична политика със съвсем нелегитимни цели.
В края на модерния индустриализъм детерминистичното отношение между труд, време и стойност е нарушено от хаотичното измерение на семио-капитализма.
Никога не е имало стойност на тази земя (Хьолдерлин срещу Хегел).
Стойността е сила. Или артефакт, наложен със сила. Или хаос на стойността в безкрайно самосаботиране.
Когато измеримостта на стойността отпада и времето става алеаторно и сингулярно, самата идея за детерминация отслабва. Това афектира и естествените науки, където сега повече се говори за контингентното и недетерминация.
Стигнало се е до комплексност, където едно малко смущение (експлойт, бъг, дигитална мутация), води до големи непредсказуеми ефекти.
Семиотичните и финансови потоци, тези лайняни щормове, циркулират твърде бързо за нашите дешифриращи мозъци.
Новата парадоксална класа на компютърни специалисти с неустановен статут все повече увеличава подмолното си влияние.
На езика на Макиавели хаосът се превежда като Фортуна. Ако искаш да управляваш, трябва да стесниш хаоса до тясна верига, отвъд която лежи тъмната безкрайност на непредсказуемост.
Политиците днес са инфлуенсъри и краткосрочни прогнозисти.
Синхронизацията между Фортуна и воля е в основата на политическия ритъм, но това не е ритъм, а само слаба нотка на надежда.
Управлението винаги е илюзия посред океана неуправляема материя и събития.
Няма закон на събитийните закони.
Дигиталната интензификация на семиотичните потоци нарушава ритъма и рефрените, наследени от модерността, колкото и на едро да е това сравнение.
Акселерацията на кибер-пространството пречупва ритъма на ментално време и вече не знаем кое е съответстващо ли несъответстващо в обграждащата ни среда – това е друго име за хаоса, включително хаоса на стойността. Неспособност да се придаде смисъл на потоците, и тогава изниква специалната вибрация на паниката като субективен запис на хаоса.
Историята вече не се поддава на разказ и приема форма на семиотичен ураган от развързани и неподлежащи на интерпретиране потоци от невро-стимули.
Реализацията на разума в техно-финансовата си форма води до деменция.
Тази логика на деменция не борави с физическата и историческа реалност на телата, а с виртуалното условие на изчислителни монади, към които реалните тела се настройват.
Лайбниц пръв указва принципа на алгоритмична регулация, произтичаща от генериращия всичко компютър на бог, прекосяващ цялата вселена и съобщавайки всеки фрагмент съгласно рекомбинантна методология.
Лошото е, че бог няма акаунт (дигитална версия за неекзистенцията на бог).
Всяко органично тяло на живо същество е вид божествена машина или естествен автомат, който безкрайно превъзхожда всички изкуствени автомати.
Днес това е остаряла визия. По-скоро сме холограми в серийно възпроизводство на фона на това, което Джон фон Нойман пръв е потърсил – самокопиращи се клетъчни апарати.
Навлизаме ли в тъмния континент на кибер-секс технологии, новата аниутопия?
Смесването на човешки и нечовешки активи и агенти е задействало нов епистемологичен режим. Аналогови руини в морфиращ кибер-секс.
Ако травмата ни предхожда и базисните емоции са на стенд-бай извън нас, ние заприличваме на нещо като 3D принтери, в триизмерно строителство с подръчни материали. А многоизмерните им версии вече чукат на вратата.
В търсене на нови земи и нови хора, защо да не си въобразим принтиране на нови слънца?
Влечението към смъртта не е ли виртуален принтер на едно безнадеждно органично находище от инстинкти? Не трябва ли да видим Христос в ролята на програмист?
И не е ли в подобна роля Лакан, за когото Жан-Люк Нанси казва, че е спомогнал за определянето на модерната епоха като епоха на преход към лимита на всичката възможна сигнификация…
Когато Лиотар се пита може ли мисленето да мине без тялото, Лакан сякаш вече е отговорил на този въпрос. Той допуска, че символният регистър е автономен и не се нуждае от поддръжката на човешки субстрат.
Така стигаме до живота, обърнат в машинен – на самопринтиращи се гени.
Джон фон Нойман се стреми тъкмо към това – самокопиращи се машини, каквито винаги вече сме били.
Истината на несъзнаваното е от машинен тип.
Но и раковите образувания са резултат на лудешко самокопиране.
Дискретност на дигиталното до такава степен, че Китлер приема Втората световна война като водена между пишещи машини – Енигма и Колосус, първичните компютри.
Дионис е рандъм генератор, Аполон – уърд процесор. Това е дигиталният дизайн.
Или по-скоро двуглавия интерфейс на света.
Субектът е безсъщностен, процесорна машина на въглеродна основа, със силиконови импланти.
Аз съм уърд процесор, както твърди един американски поет.
Или пък рандъм генератор на произволни числа.
Но Китлер е знаел, че реалните числа са непрограмируеми. Той търси непрограмируемите програми, един парадокс. Както и за белия шум на гръцките Сирени организира специална експедиция.
Дигиталният принцип на рекомбинация не е всеобхватен – няма алгоритъм на всички алгоритми.
Обичайното насилие на експлоатация, корупция и война сега е подведено под дигитален хаосмозис, то е станало хаотично, дисиминирано в деконструктивистки маниер.
Няма Гъливер в страната на дигиталните лилипути.
Важи само потокът данни, който дава изкуствен живот и синтактична размяна на работещите информационните единици, произвеждащи стойност в рамките на теологическа икономия, където бог е единственият длъжнишки код.
Но и това е остаряло. Пазарът и обществото би трябвало да са отворени, без есхатос, и на тази Offenheit се възлагаха големи есхатологически надежди, което е парадокс, но днес вече си даваме сметка, че става въпрос за клоака на неекологични лайняни бури.
Дигиталният разум замества историческия разум, духовната необходимост от историческа реализация (Aufhebung) е заместена от математическата необходимост на логическа машина, която вплита човешкия език и актуалните събития.
Интерактивната решетка прониква във всекидневния живот и бавно реформатира когнитивната активност в смисъл на нарастваща съгласуваност между съзнание и дигитална мрежа.
Ние затъваме във виртуалното обкръжение на преносими джаджи, което разширява нашата зависимост от симулации, трудно разграничими от реалния живот.
Днес освен човешки езици всеки би трябвало да владее поне един компютърен език.
Дали това е пътят към върховния автомат на Лайбниц, рекомбинантна панлогическа машина? Или може би това е обратния път към дигиталното, което винаги е предхождало аналоговото?
Невро-тоталитарни тенденции са задействани във връзката между човешко познание и мрежови автомати, както внушава Берарди. Невро-фашизъм на малките нации, затиснати от психотични империи.
Технологията прониква в органичното тяло и извайва когнитивната му активност, докато тялото изпуска непрекъснато неасимилируеми субстанции – прекомерности и излишъци на живот, либидо, несъзнавано.
Тук Берарди си спестява възвишените обекти и излишъци, каквито познаваме по линията Лакан-Жижек, той все пак е дельозианец.
Но цитира Джонатан Франзен – на субатомно равнище на човешкото self няма стабилна хронология.
Там всичко е фрактализирано и изгубило способност за свързване с Другия.
В една вътрешна чужда страна тече самотният танц на синхронизация с чистата абстракция на дигитално време.
Страдаме от депресивна тревога, свързана с излишество на стимули, обещания, нелимитиран хоризонт на възможности без споделеност и превод.
Констатира се изличаване на сингулярния психогенезис на съзнанието, подменено и униформирано с конективни процедури.
Все пак несъзнаваното не може да бъде изличено, споменава мимоходом Берарди без да се ангажира излишно с психоаналитическата тема.
Той предпочита панорамна социологическа визия. Светът е нещо като преход от никотинова култура към клетъчна. Марлборо заместено от Моторола.
Сензорният апарат се е променил и закърнял в дигитален автоматизъм.
На дигитално ниво няма хронология, нито история, нито смисъл, нито истина.
Ловът на покемони Pokémon GO и смъртоносните селфита са само безобидно начало на имерсивни технологии.
Континуумът на обединяващ опит е разрушен от фракталната едновременност на свързани виртуални аспекти. Свързаност без съединяване, без солидарност.
Профил, акаунт, код – ние се превръщаме в репликантски острови на омерзение, населени от самотни дигитални диваци, за които не се знае нищо друго, освен че копаят крипто-валута.
Буржоазният мит на Дефо за Робинзон и Петкан обаче остава неизменен.
Търсачките на мрежата манипулират импотентните монади-острови, държани в подчинение чрез самата им дигитална подсигуреност.
Острови, обитавани от парадоксална класа на singletons, сингулярни психотици. Свързани от това, което ги разделя.
Дигиталното ще свърши мръсната работа вместо вас, без да се ситуирате като мръсници.
Всяко кликване забива въглероден пирон в аналоговия ви ковчег.
Търсачките на Фортуна не са скрепени с добродетел (Virtue), както при Макиавели, нито с най-обикновена харизма.
Машините не са харизматични и, по-лошо, не произвеждат принадена стойност.
Дигиталната мутация е толкова настъпателна, защото не е положена върху идеология и политика. Не е избор, а автоматизъм. Не указва към закони и морални принципи, а към невро-физическата конституция на език и битие.
Всъщност това е новата идеология на дигитални снежинки, която упътва към ядрена зима.
Култът към индивидуализъм разкрива фалшивото си естество – какво значи той, след като единственият оценъчен критерий за индивидуален успех е конформизмът на конкуренция?
Тоталитарната власт залагаше на псевдо-универсалното като скрита забрана да бъдеш различен и конкурентен.
Сега конкуренцията е в примката на пазарния конформизъм – средняшко туитване в борсата на електронни пещери.
Това, което не може да ти се отнеме, е свободата да прецакаш своя живот по изискуемия от самия теб начин.
Капиталът като длъжнишки код не може да бъде прихванат, тъй като е извън трансферентни отношения.
Мисленето и капиталът са агенти на собствената си нищожност, изчезващи във виртуални протоколи на прекъсната ликвидност.
Благодарение на мултипликацията на лайняни бури в социалните мрежи и в инфо-сферата режимът на истина е разбит, и ние обитаваме пост-фактичен дискурсивен свят.
И пост-теоретичен, както не забравят да допълнят.
Светът никога не е имал послание. Само този некротичен код на дебилност, ексхумиран от господарите на измамата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X