Ивайло Божинов

 

 

На Луи Алтюсер дължим изключителното начало на помиряване на това разделение, на несъразмеримостта на обяснителните кодове, с неговата концепция за идеологията като механизъм, чрез който съзнателният (и несъзнателният) индивидуален биологичен субект се ситуира вътре в колективната социална структура: идеологията като вид подсъзнателна когнитивна карта.

 

***

Субектът се определя по един или друг начин чрез наратива за себе си; а наративът, от друга страна, винаги изглежда обвързан по някакъв начин с присъствието на субекта, дори когато става въпрос за последователност от най-обикновени обективни факти.

 

***

тайната на идентифицирането с дадена класа или група се стреми да остане скрита; и в крайна сметка (връщайки се към главната ни тема тук), алегорията често постига това най-успешно, тъй като алегорията поднася своето послание чрез прикриването му.

 

***

Наистина често съм изказвал идеята, че в дедиференциациите на постмодерността (или късния капитализъм) естетиката се е превърнала в остаряла сфера на изследване (наред със самата философия, предполагам); със същата сила може да се твърди, обаче, че в един предимно стоково-пазарен и консуматорски свят всичко става естетизирано, а старомодната естетика е дисквалифицирана единствено в смисъла на своята универсализация; въпроси на вкус, преценка, красота и други подобни се превръщат в екзистенциални проблеми поне за привилегирования сегмент от населението на света.

 

***

естетиката всъщност е алегория на производството! Залогът тук е конструктивизмът в поезиса, а не консумацията. Ако искаме да отдадем дължимото на „епохата на човека“ и на концепцията за Антропоцена, това следва да бъде от гледна точка на създаването на реалността, а не на нейната трансформация в естетически образ.

 

***

тези два момента на нашето алегорично отчуждение са появата на името и формирането на идеологически системи. В крайна сметка двата момента се срещат, а името само по себе си е дума, обвързана във свои собствените системи, която в утвърждението си притегля и възлите на тези системи („Туй аз съм — Хамлет Датски!“). /пр. В. Петров/

 

***

С други думи, индивидуалната емоция е вече сама по себе си система от противоположности, което разглеждам в следващата глава. Именуваната емоция утвърждава субстантивното единството на дадено емоционално състояние, като в същото време заема мястото на тази привидна „субстанция“ в едно поле от взаимосвързаности, което прекратява нейната отделеност като предмет.

 

***

Действеността (Tätigkeit) в този смисъл винаги произвежда и създава нещо отвъд аза и, опредметено, то се превръща в част от външния свят, вече не като действие, а като продукт или предмет: обувките, изработени от обущаря, сградата, издигната от строителната бригада (заедно с архитекта и техния началника), купчината страници натрупана от писача, бил той философ или поет.

 

***

Подобно обективизиране/опредметяване също може да се разглежда като алегоричен процес, като отчуждаване на обектифициращото име и неговата трансформация в разменна вещ. Недостатъчно често обръщаме внимание на материалността на този процес, който определено представлява вид опредметяване на духа.

 

***

една история, която може да бъде разказана и като постепенното изместване на персонификацията от езика на афективните състояния, като заместване на веществеността на имената и съществителните с релативността на качествените състояния.

 

*** 

За Бенямин тази автентичен (но не непрекъснат) момент на вярност към миналото е всичко друго, но не носталгичен или вторачен в миналото: трансформацията на „хомогенната” непрекъснатост на времето в единствен момент, Jetztzeit, настоящното време, grand soir, потвърждава съществуването на Събитието в настоящето, въплътено и възкресено, изпълнено, като по-старата теологична фигура се запазва. По този начин възкресеното Събитие достига онази най-висша стойност, определяща /при Бадиу/ четирите процедури за истинност, представляваща Нововъведението или слогана на модернизма „Направете го ново!“, както в разбирането на Томас Кун за историята на науката като смяна на парадигмите чрез пробив в „нормалната наука“ и изменение на всичко. Интерпретацията на Бенямин най-малкото ни показва, че едва когато едно по-старо Събитие или споменът за подобно събитие в миналото се яви като Novum или радикално изменение (т.е. Новото като такова), тогава можем да разпознаем автентичността на подобна операция и да разберем нейната значимост.

 

*** 

Отново и отново се връщаме към тази констатация: възникването на модерността е белязано от изчезването на персонификацията.

 

*** 

Това е огромно и слабо осветено подземно помещение, пресечено от тръби с различна големина и от различни материали, в различен етап на рушене, без очевидни проходи, преградено от резервоари и контейнери за съхранение с всякакви размери, като всички тези тръби и резервоари имат еднакво разнородни циферблати и стъклени панели, чиито регистри, хронометри, измервателни уреди, манометри, цифрови скали, квадранти, предупредителни светлини и калибрации са под непрекъснатото наблюдение на безброй историци в бели манти и с контролни листове, които надничайки се блъскат с лакти или си хвърлят презрителни поглед един на друг. Никой не знае колко вида измервания се извършват тук, нито дори древността на някои от устройствата, всяко от които регистрира променливите скорости на различни показатели, като напр. водно налягане, температура, нестабилност, консумация, луксозни продукти, продължителност на живота, годишно филмово производство, соленост, идеология, средно тегло, средна топлина, посещаемост на църквите от населението, брой огнестрелни оръжия на семейство, както и скоростта на изчезване на биологичните видове. Онези, които са решили, че тези дейности са безсмислени, стоят облегнати на стената в различно състояние на умора, други се състезават бясно напред-назад да открият финтовата статистика, с която да обхванат всички тези случайни констатации, докато трети упорито се концентрират върху изчисленията си, разменяйки собствените си алгоритми, които могат да са или да не са свързани с тези на съседите им.

Никой от тях не регистрира Историята директно, разбира се; тя съществува някъде отвъд тази подземна лаборатория и всичките циферблати изглежда я записват по един или друг начин.

 

***

Може би не е необходимо да се изтъква очевидното, а именно, че това наративизиране на преди статичните емоции или страсти прави възможно едно ново, ако не и еволюционно конструиране на субективността.

 

***

Рене Жирар, обаче, ни напомня (от най-смислената консервативна позиция), че в най-егалитарните общества има най много съперничество, най-много съдебни спорове, те са най-податливи на борба за статут и престиж, а оттам и на основната страст на завистта с присъщото ѝ насилие. /oтносно гнева в подредбата на емоциите при Аристотел/

 

***

Тук стигаме до самия център на цялата тази полемика, т.е. конститутивната връзка между системата от емоции и самата социална формация. Тази утопия на непосредствените отношения е същевременно едно задушаващо общество, в което всички познават всички останали и животът на гражданите (мъжете) е обществено достояние във всеки един момент. Социалният живот представлява едно непрекъснато отсъждане: за всеки се съди (т.е. той е видим) във всеки един момент и по всяко време той преценява всички останали. Дори приятелството (като вид примирие, привидно равенство) не е защитено от непосредствения риск от отсъждането.

 

***

Ако обществото на Аристотел в този смисъл е било „ориентирано към другия“ и е утвърждавало своите емоционални системи чрез силата на срама и социалната йерархия, на новата имперска световна система се налага да трансформира тези имена в набор от грехове, чрез които вътрешната вина може да бъде призована за подсилването на една по-дистанцирана полицейска система.

 

***

Искам да кажа, че всички текстове на „Третия свят“ са по необходимост алегорични и то по много специфичен начин: те следва да се четат като това, което ще нарека национални алегории, дори когато, или може би трябва да добавя, особено когато техните форми се основават предимно върху западни модели на изложение, като например романа. Нека се опитам да формулирам тази особеност в грубо опростен вид: една от детерминантите в капиталистическата култура, тоест културата на западния реалистичен и модернистичен роман, е радикалното разделение между частното и общественото, между поетичното и политическото, между онова, което сме свикнали да приемаме за сферата на сексуалността и подсъзнателното, и, от друга страна, обществената сфера на класите, на икономическата и секуларната политическа власт – с други думи, Фройд срещу Маркс.

 

***

Текстовете от Третия свят, дори тези, които на пръв поглед изглеждат лични и в които е заложена изключително либидна динамика, непременно проектират политическо измерение под формата на национална алегория: историята за частната лична съдба винаги е алегория за сраженческата ситуация, в която се намират публичната култура и обществото в Третия свят.

 

***

Но в силно рудиментарния модел на Маркс за материалната база и идеологическата надстройка (той се явява всъщност само веднъж, в Предговора от 1859 г. към първия свитък от „Към критика на политическата икономия“), ние се сблъскваме с нещо, което очевидно е алегорична схема, допълнена с „нива“:

Ако приемем, че производствените сили един вид представляват технологията при даден начин на производство, докато производствените отношения по същество назовават колективната структура на трудовия процес, тогава определено се вижда как това разграничение се повтаря и по-горе на фундаменталните нива в начина на производство, а именно при разграничението между самата база и надстройката. Обичайно това разграничение се разглежда като продължение на вкорененото човешко (или антропоцентрично) разделение между обект и субект, или, казано още по-грубо, между тялото и душата. (Може би не съм обърнал достатъчно внимание в тази книга на необоримото изкушение алегорията и нейните тълкувания да бъдат четени според същата съзнателна или несъзнателна схема, а именно като противопоставяне на буква и дух.) Като хора, ние никога не излизаме всъщност от тази инстинктивна, несъзнавана, дълбоко вкоренена грешка на категориите, която със сигурност не можем да разрешим, но чиито илюзии би било фатално да игнорираме. Човешкият ум е идеалистичен по своята същност; в най-добрия случай можем да се опитаме да намалим това епистемологично изкривяване предварително или да го интегрираме в нашите експерименти.

 

***

Важно е да се разбере, че Маркс не е механичен материалист, а исторически такъв. Не главата за стоковата форма, а по-скоро тази за сътрудничеството представлява при Маркс решаващата „материалистична” интервенция. Четирите нива на системата тук се очертават като алегория на самото производство: буквалното ниво, т.е. самият текст, тук е илюзията, че машините и технологията, които имаме (индустриалната революция, дигиталната революция) са движещата сила зад озадачаващите трансформации в нашето ежедневие, а също и посоката на самата история.

Парадоксално, това означава, че онова, което в марксистката теория обикновено се разбира като база или инфраструктура, т.е. силите на производство и производствените отношения, е по-сложно, отколкото може да се съди от стереотипите за тях, и всъщност е разделено на вътрешно обособени нива от база и надстройка. Това, което често остава неразбрано, е, че социалните отношения на производство, т.е. самият трудов процес, представлява истинската материална база на процеса, докато т.нар. производствени сили – технологията и науката – са един вид (от материалистична гледна точка) „надстройка” и се определят от първите.

 

***

Индивидуалното биографично съществуване бива надхвърлено в две посоки: от една страна, това е универсалното време, установено чрез писанията и хрониките, а от друга, светското пространство на Римската (и християнската) империя, където са изгнаническите скитания на Данте. Тези две измерения биват интериоризирани по начин, който оставя индивидуалния „субект на желанието“ в една сравнителна ограничена позиция. В нашето съвремие, несъмнено, тези две измерения съответстват на отсъстващата осезаемост на глобализацията, от една страна, и на трудномислимата научна визия за времетраенето на галактиките, от друга: трансцендентности, които вероятно все още не сме асимилирали в нашите по-традиционни феноменологични психически структури.

 

***

Това е начинът, по който Божествена комедия на Данте успява да постигне своята фундаментална архитектура: греховете са индивидуализирани, те съдържат отделните съдби, анекдотите, конкретните действия. Те са, така да се каже, под владение на папството. В своята власт, папата представлява емпиричната присъда над отделните герои и теологията е източник на категориите, чрез които техните истории могат да бъдат събрани заедно, както и на различията, определящи класификацията им и техните наказания. Що се отнася до империята, това представлява самото пространство на отвъдния свят, особено при неговата кулминация в астрономическата система като един вид осезаемо центрирано и йерархично място. Това място не е географско по отношение на начина, по който отделните грешници в този отвъден свят продължават да носят със себе си своята среда и диалект: пространството на империята е вид отсъстващата тоталност като такава. Както всички тези решения, и третата част „Рай“ от Комедията е решение чрез въображението, триумф на образното мислене над немислимото противоречие.

 

Подбор и превод от английски: Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.