Ивайло Божинов

 

 

Граница

Наполовина мек матрак,
наполовина корав ръб –
синхрония на събуждането,
плувнала сред мътен зрак.
Очите ми – така тъмни –
чакат да се анихилират със слънцето,
за да доизносят утрото
и да се роди денят, да съмне.
Наелектризирани до живо косми,
оплитащи примамки по възглавницата,
нищят сънищата ми подобно Ариадна,
обездушават чудовищата ми, обезкървяват ги до постни.
В този миг съм точно до смъртта
и най-дълбоко във живота,
защото ги желая непорочно до разкъсване
преди да профанирам разделителната им черта.

 

Постапокалиптичен антиутопичен щрих

Има светове
на един плексигласов сантиметър
от действителността –
синтетични, незрими,
без мирис,
с номера фабрични
от имагинерни стойности
и все пак серийни –
конвейерни и предвидими.
Антроподистанциран център за разпределение
разпръсква пресните партиди
на премерени отстояния на отчуждение.
Нужна е титанична бозонова дупка,
за да се облъчи прозрачната обвивка
и световете ни да се разпадат и достигат,
хромозомите ни да се сгърчат
в мутационна еволюционна стъпка
и да пренарисуваме клиничната картина
в шедьовър с уникален код –
мемориал на реалността.

 

***

Мисълта си ти отдавам,
тънка като шушляк,
избягва ловко атмосферата,
вътрешно шепти…

Там някъде с разпуснат взор
по протежението на градските жици
на квантово ниво любовта ми е двор –
синаптични лабиринти от докосвания,
огънати през гълъби и други птици,
проветрени из раздраната от лято перушина.
От висините на проводниците,
разчертали облаците с линии идеална историчност,
всичко ми блести и заслепява общата реалност.
Яде от мрака на очите ми
и те изчезват като знаци на модалност –
изпилени всестранно гюлета от погледи
генерират тотална кривина
с нулев разход на смисъл.
Точката.

 

Носталгия

Някой е прострял килимите –
през нощта, изпод нозете ни,
да ги жари слънцето в зенита си,
да ги чисти с огън от безветрие.

Ех, да стъпя дръзко с мисълта си върху тях
и всичко, що промита, да поема,
да попие чрез потта със малко прах
и с ахкане от бабите на дневна смяна,
приседнали дълбоко в своя вечен страж.

Ще вплета на ярки нишки в тъканта
всичките си видове носталгия, узряла
във въпросите за цялата земя
и с горчива колебливост соковете им приела.

И килимът ще се врасне по плътта ми
да подшива кожата ми с образи чудесни –
кални детски пръсти от игра,
придържащи припряно къмто жадни устни
най-червения домат,
опънал изтънялата си ципа
по разпятието на последните си летни дни.

Там някой е прострял килимите
и те издишват облаци от тъжен смях,
замъгляват позахлупената острота на очите,
овлажняват улеите на нашарените бръчки
и бунтуват пазвите на бабите до тях.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.