Ивайло Божинов

 

 

Обещание

Ще те защитя от ветровете по пътя,
от страховете ти – утре, вчера и днес;
ще оздравееш от мнения, мътните.
Ще остарееш красиво и лесно.

Когато докосваш ръцете ми леко,
разбирам, че тука вече ме няма.
При двата сокола, отишла далеко-далеко,
прегръщам твоето силното рамо.

 

Днес

Днес си донесъл няколко капки от пот,
а домът ни е гладен и на хладния под
са удавени в сенки моите мисли,
когато те чакам и тихо прелиствам
албуми, чинии, книги и ризи …
Днес си донесъл цялата своята кръв;
с нея пак да ме върнеш в твоя си свод;
пак да ме вържеш в сигурна връв,
твоите длани – прегръдка и брод.

 

Огледало

В това огледало по залез бегло съм спряла
да разгледам твоето странно момиче.
Бързат по фона открехнати лъскави влакове –
хоризонта синджирно накичили.
Холограмно в косите, през вятър,
кацащи птици на мене внезапно приличат –
в ширни зеници с пет пианиста и ъгълче бяло.
С ръкави от диви надиплени китки
на биле от поглед до корен дълбоко мириша.
В това огледало днеска се спирам да впиша
актуално от мене различие,
със свян и тревога, и мамещо уж безразличие.

 

Глад

Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми белите листи за стих.“
На гладни за стихове листове писах,
че гладни за вятър, прозорци блясък извиха,
щом ги отворих рязко до звън и до писък.
За гладен простор, за свежи признания
песен извиках от мъртвия славей.
Извиках и три водопада – звънки, призвани.
Дойдоха делфини, миди, рапани. И два корморана.
Дойдоха стотина нелепи, но ярки реклами.
Дойдоха малцината сити. Дойдоха и гладни.
Огладняха ми белите листи за стих.
С черен молив бавно за тебе написах:
„Огладняха ми дните. Без тебе съм тиха.“

 

Без чувство

Неми са всички дървета без птици,
нищо че в тях с върволици
кацват – отлитват ли птиците.

Тъмнеят стъклата на моя прозорец,
дори че в перденце разтворено,
лъчиста зората с вятър се гони.

Горчат ми достигнати извори,
макар че водата е моят ми избор.
Пия, харесвам, но себе си моля…

Отново и нека сладко се стресна
от птичите песни, от слънцето блеснало!
Сетивата без тебе са болни, нелесни.

 

Половин квадратен метър

Половин квадратен метър усамотение
е колкото всички известни вселени,
умножени по няколко с моето темпо.
Половин квадратен метър усамотение
съдържа моите верни идеи “педя на педя” –
ходилата ми двете с едновременни смени,
когато стоя си до мене и мисля за тебе.
И малко околно по вените – небето и сенки,
обиколните залез и изгрев, врабчето, човека,
новини и снежинки, и цвете, и питане в риск.
Квадратният метър в частта за моето мнение
е с мисъл за тебе и нито е сън, и нито е бдение.

 

Причина за дъжд

Нека лозата ми в двора днеска да спре!
Че в пролет и лято, с ластари,
е стигала с ластици квантови хребети.
Да види, успяла, небесните бели коне,
дочула е коса, осите, враните… мене.
В красивите нейни – морни и влажни нозе,
с грозде поронено, моето време е спряло.
Колко е сладост, колко е есен и връщане!
Колко е мъдра и блага! Причина за дъжд.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

1 Comment

  • Ивайло Братоев

    Нели Селимска…
    Едно име от нашия поетически небосклон, което все по- настойчиво търси своето място сред плеадата великотърновски поети. Успех, Нели!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.