– Това ли бяха всички? Искам да кажа, всички поканени?
– Да, господарке. Само двама… отишли за риба.
– Ами оня, дето лани му дадохме наградата, не му помня името. Беше ли?
– Не, господарке. Замина в чужбина. Той открай време там пребивава. На него, казва, духовният климат на Спарта не му понасял. В Спарта изобщо нямало никакъв духовен климат, само физически упражнения и политически дрязги от най-долно естество.
– Какви политически дрязги?
– Не знам, така казва. Казва също, че у нас духовните хора не били оценявани по достойнство. На тях постоянно им се пречело да проявят своята духовност, направо били мразени. А той – най-много от всички.
– Неблагодарник!
– И още казва, че управниците не се грижели за духовния прираст на своя народ. Че народът въобще нямал духовна потребност, а духовният му приплод, доколкото го имало, бил уродлив и оскъден. Но за това управниците не били виновни. Тоест виновни били, но не сегашните, а предишните. Или пък просто народът си бил такъв, не става ясно.
– Да… Жалко. Защото аз тогава харесах речта му, макар да не я помня. Помня само, че в нея имаше високи слова, които ме трогнаха до дъното на душата ми. Дори си помислих: ей такива хора са нужни на Спарта! Но нейсе, ще минем и без тях, както сме минавали досега. Ами ти, Егидий, откъде се сдоби с тия сведения?
– От вестника, господарке. От свободния спартански печат.
– Свободен, казваш… Разбирай, свободен да се поставя в услуга на враговете ни. Колко пъти да ти набивам в главата, Егидий, че Спарта няма нужда от свобода и че единствената свобода, с която следва да разполага спартанският гражданин, е тази да живее съгласно установения в държавата ред.
– Прощавай, господарке, но според злите езици у нас нямало никакъв ред, а само произвол и безредие. Така казват.
– Безредието също е форма на ред, Егидий. При това толкова висша, че в нея е способен да вникне само опитен държавнически ум. За простосмъртните тя е непонятна. Така и трябва да бъде. Това е основно правило на държавното управление. На теб ли да обяснявам… Впрочем докъде докара твоите науки?
– Вече съм доцент, господарке.
– Нима? Браво! Аз пък мислех, че още не си завършил академията. И откога?
– Има-няма три години и повече.
– Виж ти, виж ти… И си траеш. Вместо да се похвалиш, да вдигнем наздравица в твоя чест, да огласим тая радостна вест пред народа! Ето за такива неща трябва да пише свободният спартански печат, вместо да влива отрова в обърканите мозъци на нашите граждани. Хората имат нужда от добри новини, Егидий, от надежда, от празници. А каква по-добра вест от тая, че един роб е станал доцент! И после разправяй, че Спарта била лошо място за живеене!
– Бивш роб, господарке.
– Все тая. Я по-добре ми кажи какви са твоите наблюдения, как приеха подаръка? Възхитиха ли се подобаващо на мрамора и позлатата, одобриха ли статуите на музите, изработени от самия Праксител? Удивиха ли се на топлата минерална вода, изпиха ли виното, което робите щедро разливаха, изядоха ли смокините? И най-вече: как приеха моите думи към тях? Но бъди искрен, Егидий. Аз знам, че ти имаш очи и уши навсякъде, затова недей да пестиш истината. Истината не бива да се спестява, особено сега, когато враговете ни дебнат, по-коварни от всякога. Говори!
– Истината е нещо относително, господарке. Бих казал дори хвърковато. Днес я има, утре я няма. Зависи за коя истина питаш.
– Не увъртай!
– Е, добре. Докладвам: не изпиха виното, смокините само опитаха. На статуите се възхитиха, но към топлата минерална вода не изразиха никакво отношение. Ти сама знаеш, господарке, че духовните хора не се славят с телесно чистоплътие. Прекалено заети със своите духовни дела, те не му отдават подобаващата значимост. Презират телата си, срамуват се от тях и мразят да ги показват. С това си поведение дори развращават спартанската младеж. Тоест, биха я развращавали, ако бяха по-многобройни и младежта им обръщаше някакво внимание. За щастие обаче тя ни най-малко не се интересува от тях. Между нас казано, когато нормален гражданин застане до някой от тези тъй наречени духовни хора, понякога се налага да си запушва носа. Как тогава да бъдат уважавани в обществото? Ами че те миришат по-лошо от роби! И даже не се срамуват от това! Напротив! Гордеят се! Твърдят, че понеже техният умствен труд бил по-усилен от робски, нямало начин да не смърдят. И че тяхната смрад била изискана, благородна. В нахалството си стигат дотам да заявяват, че ако простосмъртен човек бил в състояние да подуши боговете, те също щели да миришат така, че и по-лошо. И това било доказателство, че техният умствен труд бил от божествен произход. Ето защо, господарке, ако ми позволиш и като се осланям на цялото ти благоволение…
– Продължавай, Егидий.
– Та като се осланям и прочие… С две думи, не мисля, че построяването на баня единствено за духовните хора, за разните му там мислители, писачи и всякакви паразити, беше добра идея. Ти рече, господарке, да подсигуриш телесната им благодат и по този начин да способстваш духовното производство, което, колкото и ревниво да си го присвояват, принадлежи не на тях самите, а на народа. И това беше решение на мъдър държавник, далновидност на благосклонен и умен тиран. Но аз те предупредих и повтарям предупреждението си: тези хора не биха оценили щедростта ти и твоето благоразположение. Макар да са граждани на Спарта, те дълбоко в себе си са варвари. Ти им правиш къпалня, чието изящество няма равно в цялата ни държава, а те, като същински псета, лочат водата или пикаят в нея, най-често и двете. Ти ги призоваваш в мирно съжителство да творят безполезните си изкуства, а те скришом се щипят под туниките и сплетничат зад гърбовете на другарите си с нескрита омраза. Ти им подаваш ръка, която днес благоговейно олизват, а утре при пръв сгоден случай стръвно отхапват. И при все това не спират да ругаят под път и над път родината си и нейните управници, като че те самите са пришълци от друга планета. Защо, господарке? С каква цел? И нямаше ли да е по-добре да дадеш тия пари на войската? Или поне да прогониш драскачите от новата баня и да я дариш на нашите смели военачалници?
– Аз искам всички да ме обичат. И ако трябва, готова съм да купя любовта им. Даже не любовта, а само признанието, че е възможно Спарта да има жена-тиран и че тази жена съм аз.
– Ти това вече си го постигнала и доказателството е, че вдругиден, на избора, ще се явят още две кандидатки. Простолюдието дори се шегува, че щяло да бъде не избор, ами състезание по красота.
– И така да е, нека съдят по красотата тогава. Но ти ме упрекваш, Егидий, че давам много за малко и че хвърлям бисери на свинете. Аз пък ще ти отвърна така: всеки народ има тирана, който му се полага. Но и всеки тиран има народа, който с управлението си е заслужил.
– Нямам какво да ти възразя, господарке. Мога само да замълча.
– Хайде, стига, Егидий, не ми разваляй повече настроението. И спри да ме поучаваш. Може да си станал доцент, но по черногледство си си все същият роб. Я по-добре ми кажи честно: харесаха ли ме? Аз мисля, че да. Особено след като се здрависах с всички подред като с равни. А, и също като им казах, че те са духовният дух на Спарта. Смятам, че ме разбраха правилно. Защото нали има различни видове дух – войнски дух, спортен дух, другарски дух… Та измежду тези духове техният е най-важният. Мислиш ли, че ми повярваха? Аз, докато го изричах, напълно си вярвах. Но по лицата им не успях нищо да разчета. Някои се хилеха насреща ми, други бяха застинали в оцъклена съсредоточеност, а трети стояха напълно безизразни, като животински муцуни, по които не можеш да разчетеш ще те нападнат ли, или ще побягнат. Да ти призная, Егидий, всичко това беше крайно забавно. Там имаше и известни, нали? Неколцина дръзнаха да се приближат и ме заговориха като стари приятели – почтително, но и с нескрита фамилиарност. Какво нахалство! Друг на мое място незабавно би ги осъдил на смърт или най-малкото на мъчения. А на мен ми стана смешно. Особено онази жена с моравия хитон, целият накичен със златни игли и шнурчета. Какъв цвят само! Ами ръцете! До лактите в гривни! Чудя се как изобщо ги движеше. Да не говорим пък за обеците, които се стелеха по раменете, заплашвайки да й откъснат ушите! Сещаш ли се? Същата, дето ми благодари от името на цялата спартанска култура, сякаш тя и спартанската култура са едно и също лице, и така жарко простираше ръце към боговете, че от дрънченето на гривните не й се разбираше и дума. После малко остана да се просне в краката ми и аз дори съжалих, че не го стори, защото вече ясно си представях комичната картина. Коя беше тя, Егидий? Някоя чужденка ли?
– Не, господарке. От театъра.
– Какво?! Да не би артистка?
– Съвсем не, господарке. Поетеса.
– Истина ли говориш? Като Сафо?
– Почти, господарке. Минала покрай нея.
– Виж ти, виж ти… Колко жалко! Понеже аз с ръка на сърцето признавам, че пред духовните хора сто пъти повече предпочитам артистите. Те имат привлекателни лица, някои от тях дори извънредно красиви, стройни тела и мелодични гласове, с които без запъване изричат всякакви възвишени думи. И даже когато мълчат, със самия си вид галят окото. Да не говорим, че притежават вкус и винаги се обличат по последна мода. Изглеждат милички, сговорчиви и извънредно приятни за гушкане.
– Същински малки женички.
– Какво рече, Егидий? Знаеш, че мразя да си мърмориш под носа.
– Нищо, господарке. Изразявам съгласие. Но ти вероятно си чула, че някои причисляват и тях към духовните хора.
– Чувала съм, но не приемам подобно мнение. И на какво отгоре? Един поглед само е достатъчен, за да види човек огромната разлика между тия невинни и весели същества и другите, с тяхната подозрителност и скрито коварство, за което ти, Егидий, с такова усърдие ме предупреждаваш. Да не говорим, че артистите, също като атлетите, поради своето занятие са принудени да поддържат съвършена телесна чистота. Те с радост се ползват от обществените бани, където без свян показват своите прекрасно оформени и съразмерни тела. Ех, Егидий, върви после разправяй, че участта на тирана била лека, защото имал власт и можел да прави каквото си ще! Ако беше така, аз бих влагала парите на държавата само във войската и в театрите. Но ти, заедно с боговете, си ми свидетел, че се грижа за всички граждани като за свои деца, дори за онези, които по силата на суровия спартански закон една майка би била длъжна още с раждането им да хвърли от скалата в името на общото благо и ред. Впрочем за тях като че ли се грижа най-много.
– Така си е, господарке.
– Правилно ли постъпвам? Времето ще покаже. Но струва ми се, те даже не проумяха за какво служат баните. Никой от тях не направи и опит поне да си умие краката. Може би се срамуваха. Може би действително са диваци.
– Докладваха ми, че някой предложил баните да се ползват само за духовни мероприятия. Сигурно заради мрамора и позлатата. Да си четат един другиму произведенията и да си ръкопляскат. Предложили също на входа да се поставят стражи, които да не пускат вътре случайни граждани, за да не размътват водата.
– Ще турим и стражи, щом искат. Значи баните все пак са им харесали?
– Как няма да им харесат, господарке! Такъв царски подарък! Е, имало и недоволни елементи, но на тях никой не обърнал внимание.
– Какви недоволни елементи?
– Ами такива… Казали, че баните били прекалено натруфени и повече мязали на гробница. И че не подобавало на хора с тяхното занимание да се крият край басейни и статуи, а трябвало така, както са си – мърляви и онеправдани – да излязат по площадите и да крещят сред народа. Да види народът, че по нищо не се различават от него и поне малко да ги обикне.
– Но нашият народ не е мърляв и онеправдан!
– Не е, господарке, и аз това казвам. Нашият народ може и да е тъп, но е чистичък и дисциплиниран. По-добър не може и да се желае. А ония, щом копнеят да му приличат, нека първо се окъпят и си изрежат ноктите. Защото човек не може да се принизи до народа на Спарта. Той може само да израсне до него.
– Брей, Егидий, колко умен си станал! Същински трибун! Още малко, и ще ми изядеш хляба.
– Няма, господарке. Твоят хляб не е за моята уста, ще ми приседне. Предпочитам, както досега, да ти сърбам попарата.
– Внимавай, волнодумен робе! Много си позволяваш!
– Бивш роб, господарке.
– Все тая. Значи излиза, че в деня на избора може и да не гласуват за мен?
– Възможно е, господарке. Те са свободни граждани все пак. Но са една шепа хора, при това безгласни, така че няма да има разлика. От тях нищо не зависи. Нека си седят в баните, да се съревновават по красноречие и да си ръкопляскат. А ние най-добре още отсега да турим стражи на изхода. За всеки случай. Да не ги пускат навън в деня на избора. Току виж решили и тръгнали сред народа. Макар че нашият народ може да е тъп, но не е прост. И да не те изберат духовните хора, господарке, той ще те избере. И да не те избере народът, пак няма страшно, има кой.
– Кой, Егидий? Кой ще ме избере?
– Боговете, господарке.
* * *
– Къде си? Къде си, Егидий? Криеш ли се, куче презряно? Или като плъх предвидливо вече си напуснал кораба? Ах, сама съм. Ясно. Можеше да се очаква. Аз отдавна съм сама, толкова отдавна, че друго не помня. Тиранството е самотна професия, нали навремето затова я избрах. А бях млада! Обичах да яздя, да стрелям с лък, дори да се упражнявам в борба редом с момците – същинска Диана! Четях съчиненията на философите и понякога ги разбирах, познавах звездите, пеех като Калипсо с омаен глас… Можех да стана военачалник, учен, лихвар, прочута хетера, а защо не и поетеса, като онази смешна жена. Но на мен не ми стигаше да съм само едно нещо. Исках да съм едновременно всички неща на света и много повече. Боговете ми бяха по-мили от хората, какво, че нито веднъж не им зърнах лицата. Казват, че по нищо не се различавали от тези на простосмъртните и че също както при простосмъртните, ако се взреш отблизо дори в най-хубавите измежду тях, те се превръщат в отблъскваща маса от пори, косми и пъпки. Ето защо първата ми заповед, когато станах тиран, беше никой да не се приближава на по-малко от десет стъпки от мен под страх от смъртно наказание. Само моят верен Егидий… Но той не се брои, понеже е роб. А е и толкова трогателно грозен! Аз мисля, че с грозотата си би могъл да затрогне и най-коравото женско сърце по-умело от всеки изкусен красавец. Пък и така умно говори! Ако бях узнала по-рано, че е станал доцент, отдавна да съм го пратила да управлява някоя далечна провинция. Или направо да го бях дала на палача, така щеше да е най-лесно и после никой нямаше да роптае защо за управител бил назначен този, а не онзи. Да, Егидий беше станал опасен. Беше. Е. Ами като не знам какво му се е случило, къде се е дянал… И все пак ми беше скъп, по-скъп от мнозина други. Но ако тълпата го е разкъсала, няма да заплача за него. Ако ще плача за някого, по-добре да плача за себе си, защото друг никой не би ме ожалил. Народът на Спарта излезе тъп и жесток. А уж ме обичаше… И тия спартански граждани с техните атлетически мании, с идеите им за вечна младост, със спаружените им от тренировките умове! Не, няма да заплача. Няма да им доставя такава радост. И за какво да плача? Ами че аз, едно момиче от забутаните провинции, управлявах Спарта повече от двайсет години! На мен ми се смееха. Подиграваха ме, че не изговарям правилно думите. Че хитонът ми бил простичък и износен. Че ръстът ми бил по-дребен от средното. Не просто ме оставиха да взема властта, а направо ми я връчиха, както се връчва букет на маймуна – за да видят какво ще направи с него. Да се погаврят за кратко, после да я прогонят с тояги и камъни, а защо не и да я убият, за да удължат забавлението. Така щели да покажат на света колко силна е демокрацията на Спарта и как народът на Спарта, огромното мнозинство от който не знае да чете и да пише, бил способен сам да се управлява. Е, видя се. Аз може и да не съм завършила академията, но поне съм грамотна. Въпреки че за един тиран грамотността няма никакво значение. Все ще се намери някой Егидий да му пише речите и да му чете посланията от други владетели. И все пак още не ми се умира. Но защо е толкова тъмно? Мраморът не блести, позлатата не сияе, даже плисъкът на водата не се долавя, сякаш вече съм в Хадес. Да имаше поне лампа или друга светлинка… И един-единствен лунен лъч би свършил работа. Ами стражите? Дали са още на своя пост, дали пазят? Впрочем те не знаят, че съм тук. Никой не знае. И дори да са завзели двореца, едва ли ще се сетят да ме търсят в новите бани. Това е добре, но не бива да се задържам дълго. Съмне ли, ще е късно да се измъквам. А съм толкова уморена! Ще си почина съвсем малко.
– Пст!
– Кой е там?
– Пст!
– Има ли някой?
– Аз съм, господарке. Егидий.
– Къде си, негоднико? Нищо не виждам!
– Ей тук, господарке, в източния ъгъл. Зад статуята на Мелпомена.
– Много знам в тази тъмница къде е изток и къде – запад! А и коя от всичките беше тая Мелпомена?
– Муза на трагедията, господарке. До нея пък е Талия, тя отговаря за комедията. Лесно ще ги познаеш. Ела, приближи се. Няма страшно.
– Приближи се, приближи се… Ами като не виждам нищо! По-добре ти ела насам.
– Аз също нищо не виждам.
– Как тогава разбра, че съм тук? Проследи ли ме?
– По гласа, господарке. По думите.
– Значи си чул всичко?
– Чух, господарке.
– Хм… Сам ли си?
– Съвсем не, господарке. Нали сме двамата с теб.
– Хитрец си, Егидий. Не падаш по гръб. Е, хубаво. Кажи накъде да вървя?
– Стой си там, господарке. Сам ще дойда при теб. Ти само си протегни ръката, за да не те уплаша в тъмното. И аз ще протегна моята, ето така.
– Ох! Какво беше това? Заболя ме!
– Нищо, господарке, дребна работа. Драскотина.
– Нещо топло тече по дланта ми! Мокри пръстите! Нищо не виждам! Кръв ли е? Нима моята?! Помощ, Егидий! Някой се спотайва в мрака и се опитва да ме убие!
– Тук сме само ти и аз, господарке.
– Само аз и… Значи ти, ти…
– Без да искам те закачих с кинжала. Съвсем лекичко. Стига си пискала!
– Помощ! Помощ! Народе на Спарта! Убиват ме! Убиват спартанската демокрация!
– Млъкни, жено! Не ме карай да ти запуша устата!
– Уби…
– Предупредих те! Хайде викай сега, де! Викай своя народ на Спарта! Викай го! Колко си глупава! Сега народът на Спарта съм аз. Чувала ли си за оня закон, според който всеки гражданин е свободен да убие тирана, ако тиранът с нещо не му допада? Ако се погаври с брат му или със сестра му, или просто му се усмихне накриво? Чувала ли си? Защото суверенно право на народа е, когато му омръзне тиранът, да го заколи и да си избере нов. Но разбира се, народът само си въобразява, че има права. Истински права биха могли да имат единствено боговете, но на тях за какво са им? Правото служи на онеправдания, за да оправдава неговата онеправданост. А боговете, които нямат никакви задължения, съответно нямат потребност и от права. Едничкото им задължение – или пък право, както щеш го наречи, няма разлика – е да се плодят и множат, което те извършват с голяма радост, понеже нямат с какво друго да запълват космическото си време. Аз предвиждам, че съвсем скоро те ще станат по-многобройни от хората и тогава… Е, тогава не знам какво. Може би законите на света ще се обърнат и хората на свой ред ще станат богове. Само че ние с теб отдавна ще сме умрели. Дотук съм стигнал. Сега забелязвам обаче, че май трябва още да доразвия разсъжденията си. Толкова бързах, че изглежда тук-там съм попретупал. Нищо де, може да се поправи. Просто имам чувството, че стои недовършено, сякаш увисва. На теб не ти ли се струва, че малко увисва? Съвсем мъничко? Ай! Ухапа ме! И колко злобно, като бясна лисица! Сигурно си ми пробила кожата! Ами ако се възпали?
– Ах ти, жалък робе! Ако ще ме убиваш, направи го по-бързо! Не издържам повече да слушам безумния ти брътвеж. Щом съзнанието ти дотам се е помрачило, вдигни кинжала и го забий без повече бавене, моля те. В противен случай ще го изтръгна от ръката ти и ще си го забия сама.
– Ама ти съвсем нищо ли не разбра, господарке? Изобщо ли не ти хареса?
– Кое да ми хареса?
– Монолога, който ти произнесох. Той е от финала на моята нова пиеса.
– Не съм подозирала, че пишеш пиеси.
– Тази е първата.
– Нещастник! Пропаднал, развратен дегенерат!
– Страшно бързах да я завърша и вчера най-сетне успях. Веднага я занесох в театъра и там се прие с акламации. Дори актьорите се определиха.
– Бързал си, докато сме още на власт!
– Добре де, какво лошо има? Нали и властта все за нещо трябва да служи. Пък и аз самият нямам нищо общо с властта. Аз съм просто един доцент.
– Имаш, Егидий, имаш. Ти може и да не си имал общо с властта, обаче тя е имала общо с теб, което е още по-страшно. Затова ли се опита да ме убиеш?
– Кълна се, кълна се, господарке, не съм имал подобно намерение! Ами че кинжалът е дървен. Реквизит. Намерих го захвърлен, когато излизах от театъра. На, пипни да се убедиш, че не реже.
– А какво ме прониза тогава?
– Някоя тресчица трябва да се е забила. Утре, на светло, ще ти я извадя. Какво да правя, като винаги съм се изкушавал, а не ми достигаше смелост. И когато се обяви ден за избор, си рекох: сега или никога. После може да е късно. Може дори да не ме пуснат повече да припаря до театъра, нали съм роб.
– Бивш роб.
– Все тая. Дойде ли дотам, те всичко ще си припомнят и за всичко ще потърсят сметка. За късмет обаче, понеже изборът така и не се състоя…
– Как не се е състоял?!
– Ами нали се отмени… Отмени го съветът…
– Но аз ясно чух народът да крещи под прозорците „Долу тирана“!
– И на мен ми се стори, че това чух, и хукнах да те намеря, но понеже те нямаше никъде, уплаших се и от твое име разпоредих да се свика съветът, уж, че ти така си ми заповядала. След продължително заседаване същият стигна до извода, че тъй като подобни прояви на капризния народен характер поставят в опасност сигурността на държавата, а многобройните ни врагове това и чакат, то първото, което следва да се установи, е какво точно иска народът. За тази цел членовете на съвета прекараха дълги часове в мълчание и в напрегнато вслушване, макар никой да не посмя да отвори прозорците, което направи задачата им още по-тежка. Отначало чувахме едно и също – долу тирана, та долу тирана. После обаче полека-лека всички взеха да чуват различни неща. Народът от своя страна като че ли също се поумори, защото вече нищо не му се разбираше и стана трудно дори да се определи дали там са се събрали свободни граждани или стадо подивели чифтокопитни животни. Най-сетне, тъй като решението не можеше повече да се отлага, съветът постанови, че народът всъщност е викал „Долу изборът на тирана!“ Това се извърши по следния начин: преброи се кои думи тълпата реве най-често и яростно и въз основа на тяхното постоянно повтаряне беше преценено, че са тъкмо въпросните три – „избор“, „тиран“ и „долу“. Оттук членовете на съвета заключиха, че ако това е желанието на народа, то е напълно законно и даже похвално, понеже било неразумно управлението на Спарта, тази най-могъща и страшна държава в света, да зависи изцяло от волята на народа и че много по-далновидно било грижата за бъднините й да се остави в ръцете на на боговете като далеч по-свършени същества. Ето защо съветът постанови, че в изпълнение на волята на гражданите и като върховен израз на спартанската демокрация, изборът се отменя. Вместо него незабавно беше проводен пратеник с питане към най-великия от всички велики оракули, делфийския, кой да бъде следващият тиранин на Спарта. Когато пратеникът се върне с отговор, съветът пак ще се събере, за да го разтълкува, и ще съобщи на народа името на посочения.
– Ти си измисляш, Егидий! И това ли е от бездарната ти пиеса?
– Не, господарке, кълна ти се! Дума по дума е вярно. А и пиесата ми изобщо не е бездарна, с твое позволение. Вчера в театъра…
– Ами народът? Как го прие?
– Никак. Беше се разотишъл. По-скоро войската го разгони, което е почти същото.
– Значи още има надежда?
– За кое, господарке?
– За нас с теб. За Спарта. За нейната участ.
– Аз на твое място не бих се тревожил за участта на Спарта. Тя ще продължи да бъде жестока, бляскава и безсмислена, каквато винаги е била, докато на боговете не им омръзне да си играят с нея. Ти по-добре гледай себе си.
– Защо? На мен какво ми е? Нали от твоя разказ току-що излезе, че всичко си е както преди. Мисля, че дори вече знам какво ще каже оракулът.
– Нищо няма да каже, господарке. Оракулът е просто един бронзов дебил с шарени камъчета вместо очи. Казват даже, че отвътре бил кух, понеже скулпторът пестил материала.
– Пак си мърмориш под носа, Егидий. Дума не ти разбирам. Ох, толкова съм уморена! И как ми се спи! Дали още сега да не се върнем в двореца? Копнея за леглото си! Или все пак за по-сигурно да останем тук до сутринта. Знаеш ли, Егидий, тия бани всъщност са доста приятно местенце. И какво не им харесват? Ако продължават да ме ядосват, ще ги оставя за себе си. Само дето мраморът ми студенее на дупето и в тъмното ми се привиждат разни неща. На всичкото отгоре и убоденото не спира да ме боли. Ама и ти си едно говедо! Утре ще наредя да те накажат, и то така, че хрумне ли ти пак някоя щуротия, да ти държи влага. И това ми било доцент! Драскач, памфлетист, нещастник! Възможно ли е една нищо и никаква тресчица толкова да боли. Я погледни! Сигурен ли си, че няма кръв? И краката ми почнаха да изстиват… Защо ме оставяш да мръзна тук, робе? Защо не ме прибереш у дома? Какво чакаш?
– Ще стане, господарке, всичко ще стане, само да съмне.
– Но кога ще съмне? Кога? Аз не виждам да съмва. Няма никаква разлика между преди и сега.
– Има разлика, господарке. Има огромна разлика.
– Странно… Винаги съм мислила, че кинжалите в театъра са истински, че там артистите наистина се убиват… Жалко, че не мога да видя твоя, Егидий. Боядисан ли е? Острието му блести ли като сребро?
– Блести, господарке.
– А казваш, че не бил истински… Ами ние с теб, Егидий? А народът на Спарта? Истинска ли е Спарта, Егидий? Или е нещо друго, нещо между преди и сега? Когато ми е студено на дупето и на краката, не мога да мисля. Как се нарича това? Ами когато е по-нагоре? Аз винаги съм разбирала всичко, Егидий. Едно дървено острие с блясък… Там, където боли, до края остава топло. Болката е топлина. Струва ли ми се, или тази нощ в небето на Спарта няма нито една звезда? А, да, вярно. Прав си. Това не е небето на Спарта. Това е празното между преди и сега. Как го каза? Огромната разлика. Най-сетне и аз да науча нещо от теб, робе. Не се ли радваш? Нима не ликува душата ти? Плачеш ли? Или се смееш? Аз се смея и плача, и душата ми ликува. Нарича се свобода. Защо мълчиш, Егидий? Защо нищо не казваш?
– Не аз мълча, господарке. Боговете мълчат.
списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X
