май 2019 Archives

Ваня Вълкова – Кратка бележка върху ,,Тази нощ ми отвори очите“ на Георги Славов, наречено от мен ,,ситуационно стихотворение“, участвало в конкурса ,,НОВА ЛЮБОВНА ПОЕЗИЯ“ на сп. ,,Нова социална поезия“

29.05.201929.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Отваряне на очите на първия влюбен директно със заглавието и първата строфа.

,,Тази нощ ми отвори очите
и няма да спя никога веч“

Следва ситуация на нелинеен разказ-диалог, отправен към любимата/любимия, показващ емоционалната и духовна близост на различни нива между двамата. Разказът продължава с възможни нежелани и желани ситуации, в които периодично се вмъкват разсъждения за различни възможни решения в бъдещето, настоящето и миналото и какво би се случило, ако едно от възможните условията се бе изпълнило.

Следва затваряне на решения. Стихотворение завърша с два сходни финала-отправени към любимия човек. В първия той остава статичен и не взима отношение към ситуацията, оставя се да бъде обичан и от него се очаква да се довери. При втория финал обичният персонаж е длъжен да вземе конкретно решение, за да продължи любовта между тях.

1 – затвори очи
мисли си за нещо друго

2 – задръж си дъха
пусни единствено мен

Стихотворение завършва с последен филмов кадър, в който разказващият отправя предизвикателство към смъртта и въпрос към себе си.

Ваня Вълкова
28 май, 2019

ГЕОРГИ СЛАВОВ

Тази нощ ми отвори очите

и няма да спя никога веч
до мен приседна старецът
морето и кое е важно
обичам вълната
обичам вълните

и наистина бих съжалявал
ако ти се спука черепът
или кракът, дори ако обърнеш ценния си нокът
дори бих започнал да се тревожа
нови думи ще измисля за
да ти се извинявам, защото това е любовта
да се греши е на човека присъщо,
да се прощава е едно и също

Можеше да си поет, можеше да си и нещо повече
но предпочете да си влюбен
и като вълните се отдръпваш
и после нямай никой да те гони
започнах нещо, което сам не мога да привърша

и въздухът ще свърши

и когато спиш ще се прокрадвам
като лош заем, който трудно
изплащаш

и въпреки цялата разруха по света
Дори в Москва
ти се оплакваш само и единствено от мен
нека да се гледаме романтично в очите
или пък да отидем някъде другаде

Всичко, което ти трябва съм аз
а всичко от което имаш нужда
е повече въздух и гледане на вълни

затвори очи
мисли си за нещо друго
и нека те целуна
под железния мост
който забравиха да пречупят

задръж си дъха
пусни единствено мен
защото какво са тези думи
когато някой понякога те обича
и този някой ти понякога обичаш

чудя се
кога пръстта ще се разсипе над тила ми

списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

Кирил Василев – Рур

24.05.201924.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Работник, 27х30см.

Аз не ви видях

вас ви нямаше

улиците бяха празни
магазините – затворени
прозорците бяха чисти
и тъмни

вие бяхте вътре
аз бях на улицата
трамваите ме подминаваха
прозрачни

църквата
беше затворена
нямаше бездомници

аз вървях по улицата
и подслушвах домовете ви

не чух много

мъжко кашляне
детски плач
телевизионен коментар
тишина
тишина

бяхте вътре
някъде дълбоко
в домовете си

навън бях сам
с напразно работещите светофари
с огромните дървета
и един кален плюшен мечок
седнал на тротоара

църквите бяха затворени
но камбаните биеха
на всеки кръгъл час

и как отекваха
гласовете на птиците
във влажната неделна вечер

вас ви нямаше
вие бяхте въглища
които няма кой да изкопае вече
мините са затворени

черният ви блясък
е в музеите
заедно с дробовете
на бащите ви

тяхната гордост
идваше от това
че плащаха с живота си
могъществото на Германия

вие плащате с евра
и садите нови и нови дръвчета
които скриват мините
и заводите
като масови гробове

каквото не е скрито
е музей и театрална зала
изкуството и чистата природа
са вашата религия

фигурките на Св. Варвара
останаха затрупани в мините

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

Марио Коев – Триредия

23.05.201925.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

…

Твърдо небе.
На сънуващ дядо хуя.
Облик в облака.

…

Безчестие.
Стоножка по стената.
Ти спиш.

…

Аз няма да умра.
Не съм живял.
Не съм умирал.

…

Черно-бяла земя.
Рисунка на Ешер.
Тук-там корени.

…

Когато не спиш.
Размишляваш.
Но смисъл няма.

…

Смъртта не е безсмъртна.
И смъртна не е.
Смъртта смъртюхка.

…

Кучето и паркът.
Думите и грехът.
Спомените и идеите.

…

Когато онанираш – мечтаеш.
Когато грешиш – се надяваш.
От острие на острие.

…

И тази зима се сгуши.
Коминът в тъмното пуши.
Вън кучето лайната си души.

…

Бих бил.
Биха ме.
Сега бих.

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

Иво Балев – Моканина ми замириса

22.05.201924.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Портрет на Фори, 120х90см.

Моканина ми умря завалията,
реших да се беся, не мога повече –
увих си го значи около шията
и се обадих на Лаура Кьовеши.

Викам ѝ – Лаура миличка, аз умирам,
животът отлита от мене без време.
Обещай ми за Цацата една секира,
а после и Дявола да го вземе.

Лаура ми вика – заеби ти Цацата,
ела ми подай на меко Моканина.
Той само спи и ми търси цаката –
на твое място – приемам поканата!

Представих си Кьовеши гологърда,
погалих Моканина по глАвата
и стана чудо – Моканина се размърда!
Моканина пак си припомни славата.

Жив е той, жив е – той не умира.
Той може отново да удиви Всемира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

Владимир Сабоурин – Към едно In Memoriam

16.05.201924.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.

Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.

Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.

На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.

Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.

Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.

Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.

16.05.2019
София

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

Венцислав Арнаудов – Момиче и жена

12.05.201912.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Портрет, 150х100см.

момичето откъсва от цветята
жената спи сред черните череши
момичето със шепи пие от водата
жената от косите си се дави
момичето от виното опитва
жената вените си от лози изпъва
момичето обича да го гледат
жената с устни кладенци копае
момичето погачата отчупва
жената житото запалено омесва
момичето със любовта се люби
жената мъртва се отдава на вика си
момичето живее
а жената знае

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

Христина Панджаридис – Автобиография

10.05.201921.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Пирамида, 115х125см.

Смехът ми е къща за ремонт
ела да поживееш
за да има кого да ухажват пердетата
и цветята да цъфнат по-рано
не ми дължиш наем
не ми носи препоръки
нацепи дърва на двора
запуши дупките под вратата
и да се замеряме
с целувки край огъня

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

Славея Горанова – Основната клетка на социума

10.05.201922.05.2019 by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Стола, 21х29см., молив

Основната клетка на социума
(изграждаща, основополагаща,
неизменна и незаменима) –
двойката –
е фалшива –
парадоксално тя,
когато е истинска,
е затворена в себе си:
от любов загърбваме всички
освен другия –
в очите ти виждам себе си,
само себе си виждаш в моите.
Затова от обществото
интровертните двойки
сме признати за клетки,
но ракови.

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X