Месец: май 2017

апокалипсис

всички пишат на мъртъв език
просто още не го знаят

 

местожителство

мълчанието
е първата врата
към нищото
поезията – втората
а аз живея
зад десетата

 

проверката на времето

времето бавно разлиства книгата на живота ми
и срещу всяка щастлива страница слага резолюция: лъжа

 

към светлото бъдеще

чака те дълъг и щастлив живот
но първо те чака
моргата

 

екипировка

в любовта не ти трябва часовник
трябва ти гайгеров брояч

 

бестселър

целулозно гробище за думи
от които първа е любовта

 

въпрос на любов

откъде да долети
изцелението
когато болестта
си ти

 

в храма на поезията

тук
всичко стана ясно –
обещаващите светлина
излъгаха

 

братя

пишещите никога не са братя
в най-добрият случай
те са съучастници

 

fasci di combattimento

човеко истински поете езра –
да беше марширувал
между фронтовете вместо
да се скатаваш в стихосбирки

 

философия

след ницше
всичко е детска градина

 

случайна майска среща

предупреждаваш ме
че малката мастийка чери
която водиш на каишка хапе
а аз се чудя как е възможно
змия да разхожда куче

 

становище по дебата за римите

според акутагава
човешкия живот не струва
и един бодлеров стих което
преведено от японски означава
че ако си тръгнал да умираш
пишейки – римите са ти
най-малкия проблем

 

останките на прасков

няма по-лесно нещо от това
да си любимия поет на васил –
трябва само всеки ден да бъдеш
на ръба на самоубийството

 

сбогуване с кръжока по стихоплетие

римите са най-яркото доказателство
че не си поет

 

ars poetica

в дълбините на поезията има ключ
който не отключва нищо

 

поети

да пишеш поезия –
да отбиеш номера
пред смъртта

 

зимната пустиня на стиховете

във виелицата на думите
загубих теб

 

дзен & изкуството да се поддържа пистолет

зареди го и спусни предпазителя
опри дулото до слепоочието си усети
хладината на метала тежестта в ръкохватката
сега внимавай със спусъка и бавно повтаряй след мен –
животът има смисъл животът има смисъл животът има смисъл
погледни навън: върху брезата на есенин вятърът люлее
обесеното ми щастие и някъде натам в полето
щурците свирят албинони а конопите
скланят чела в минута мълчание

 

нощта влиза

заключвам вратата на деня след себе си угасям
лампата на твоето отсъствие
светлината не ти гарантира нищо
също както любовта не ти гарантира светлина
пияната тъма изсипва
вехториите от спомени право в душата ми
от години не очаквам състрадание
сънят ми отказва да преговаря с мрака и няма заспиване
откажи се нова цигара влюбването е хубаво самотата е вечна
изтръгвам гласа си и го захвърлям в огъня той крещи
твоето име от пламъците и се сгърчва
като змия върху жаравата не мога да сторя нищо повече
в името на любовта ли не точно сега лумва и онова
нелирично мълчание приличащо на убийство
психичната норма е последното
от което трябва да се интересува поезията
болката е позната липсата е ясна не говоря за теб
не мисля за теб не те очаквам
не те изстрадвам с години и епохи
не ти казвам истината в куплети и тази
лъжа е вече готова за консумация нощта влиза

 

завръщане

но къде да се завръщам след като не съм отивал никъде
радостите отдавна спят в гробището на паметта ми
щом ти не ме четеш има ли значение кой ще
нека яростната злобна клада на забвението
овъгли тия редове в сива купчинка срички не
общото между платон и гибла но и сега
пролетните ви надежди са вече отсечени
канибалдемокрация капитализмът на джунглата
сменя каменоломния социализъм стабилност
нови маски власт колониална зад калкана фасадата
на финансовото слънце което изгрява от запад
историческата истина ще ви се съобщи когато измрете
лимузини валутен борд реинкарнация на злото
вчера си при едните днес си при другите дават се
милиони за да се изберат онези които неотменно
ще вземат милиони в резултат на което ще страдат
милиони но ти си земен рай и трябва не джаз сюита
а незабавно разплащане в твърда валута и сълзи
към нови римляни златолоковци изпомпвачи на тъга
концесия деградители пиар образи илюзии речитативи
празни като чистак нови байцвани ковчези на склад
манипулативни послания страх перманентно насилие
идеални консуматори близък план квазиновини
рекламна свръхагресия заспиване на телевизор
ще положим всички усилия за анихилиране
горди българи братя туземци за капитала оскотяваш
от мизерията под вечния няма пари рефрен
на властта с усърдни и добронамерени практики
за изпаряване на населението оттук
и претопяването му в доменната пещ жадна
на вечно модерната алчност нагоди ли се успя ли
тягостен текст нещастието прави десант в тила
на това стихотворение думите ми вдигат бяло знаме
нощни влакове громолят в душата на стоманената вечер

 

почвай мемоарите

никой не може
да ти отнеме миналото
освен алцхаймер и
историците

 

не стига

не е достатъчно
да си халюцинирал
да не си заспивал
да си изпадал в безумие
да си разбрал същността на играта
да си се лутал из мрака в безпомощен гняв
да си решавал твърдо ще приключа със себе си
да си търсил да си обичал
да си плакал
не е достатъчно
не стига

малко е

 

финални надписи

можеш да напишеш
сто книги със стихове –
мълчанието остава

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Когато се изравня с Абсолютната нула
и стигна до най-чистото Нищо
след мен ще потънат стиховете за възхвала
всички очи, които съм целувала,
обувките, които съм прибирала мокри,
улиците, по които са минавали
самолетните билети и космическите кораби,
профили, пароли, аватари;
ръцете на майките и виното на бащите
ще ме приготвят за сън,
а аз ще мога само да си спомня
за празните детски легла в домовете,
завити под морската пяна.

 

Течение

Ти, малка Ренесансова фурийо,
заседнала в тленните ми клепачи,
набираща мощ в краищата на очите ми,
танцуваща с тъмносините ми вени;
кога ще избягаш от солните кръгове
под носа и метлите на черните вещици
и ще ми позволиш най-накрая
да остана?

 

12 години литература

Не можеше ли да е някой друг
Онзи, който застава пред слънцето
и не му позволява да погледне
в стаята и тъмнината й?
Не можеше ли да е нещо друго
Онова, което събужда
заспалите плъхове
и всяка нощ ги кара
да търсят вечерята си
в моите остатъци?
Виж колко много празни думи,
които не са от полза
на никого.

 

Неестествен роман

Колкото и добре да живее,
на големия поет му се налага да избира
дали завинаги да живее,
погълнат от студената критика,
или да се снима по тенис кортове,
а млади журналистки изкуствено да скриват
мазните петна по потните му дрехи.

 

Изповед

Пълня устата ти с всички обещания
забивам нежността си
уста в уста с морала ти
целувам истината
докато сама не пожелае
да си тръгне,
докато сама не ти разкаже
къде заспивах,
когато звездите
вечеряха с Господ.

 

Сияние

Всяка твоя мисъл
има поне една страна,
която наранява
като счупени черупки
в голотата на детско стъпало;
всяко твое остроумие
е вътрешната част на мида,
към която никой не поглежда
или я захвърля в пясъка
при сестрите й.

 

Вино от череши

Тя разказва на всеки в квартала
как ръката била еднакво красива,
следяща нежно челюстта й,
за да целуне тънките й краища,
и в гранитен юмрук всяка вечер,
когато електричеството изгасне.

От нейната кула – самотна и бледа
като лошо наследство от далечен роднина,
всяка нощ чуват студените викове.
Те –
те са никои!
И когато си тръгнат, аз стискам в ръцете си
кървящите бодли на мрачната крепост;
и аз се изкачвам по тънката стълба,
и аз виждам през прозореца
нежността на ръцете му
и стъклата, които забил
в каньоните на белите й рамене.

 

Частен кабинет

Ако си мислиш, че абортът е добра метафора,
а празните ръце на майките са поетичен образ,
опитай да прекараш три вечери по пълнолуние,
(завързани една след друга),
изправен до тавана в стаята на непознат
и да си готов да скочиш, за да намериш лекарство
и да не си готов да разбереш,
че никога не го е имало.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

самоубийство

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
теб

 

смърт

усмивката ти
е поезия
която само смелите
ще напишат

 

обет

ти и аз
докато смъртта
ни изневери

 

*
аз имам две страни
в тъмната е всичко
онова което обичам
а в по-тъмната
си ти

 

дестинация

любовта
никога не е
била
ако след нея
все още дишаш

любовта
никога не се е
случила
ако успееш да я
преживееш

любовта никога
не е била
по-красива от
смъртта

любовта
никога не е
била дестинация
само твоята
ми показа
че греша

 

*
понякога човек
се самоубива
и продължава
да живее
със себе си
в това
се състои
наказанието

 

широко затворени очи

думите
свършват в ръцете ми

като теб

 

кино за възрастни

ти си любимият ми филм
който съм гледал
няколко пъти
но никога до края

 

мостът на влюбените

вместо да
скочим в тъмното
ще е по-хуманно
да се обесим
по светло

 

колумб

създадени сме
да не откриваме
себе си
в щастието
на другия
а само в
неговата болка

 

златният век

не мога
да разваля
сделката между
телата ни
защото смъртта
не връща
ресто

 

богове

бяхме едно
в леглото
докато любовта
не ни показа
че сме смъртни

 

нсп

за ментална смърт
предписваме от
нашата поезия
за физическата
посетете
личния си лекар

 

смъртта ми
носи името на
любовта ти

болката е
само катафалка

 

там
на Иън Къртис

няма болка
няма срам
няма любов
няма смърт

само сцена

на която танцуваме

 

изкуство за изкуството

сърцето ми е
музей на тъмнината
след теб
смъртта раздава
безплатни билети
за изложбата
на любовта ни

 

научи се да живееш
в тъмнина
само тогава ще разбереш
звездите
защо горят докато
умират

 

накарай ме
още веднъж да погледна
в теб
преди да затворя очи

накарай ме
още веднъж да те вдишам
преди да потъна в мрак

накарай ме
пак да сънувам
че сме едно

накарай ме
пак да опитам вкуса ти

накарай ме
още веднъж да настръхна
от твоята кожа по мен

накарай ме
да разкажа за твоето тяло
и твоето име

когато моля за прошка
когато съм
Страшния съд

 

ти
си най-достойната
смърт
за един недостоен
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

LOST HOUR

мисля за теб
през цялото денонощие
но ми липсва
двайсет и петия час
през който
да те обичам

 

БРОНЯ

влязох под кожата ти
и там намерих
още една

 

LETTER FROM THE SKY

мислех
че в рая
всичко е поезия
а се оказа
че си
само ти

 

БРЯГ

да потъвам
без дъно
в очите ти

 

ЗАВИСИМОСТ

да нямаш слабост
към никого

 

ВИНА

всички да вярват
че си невинен

 

*
най-големият
актьор
е този
който знае
как да бъде
себе си

 

*
този
който си пази
гърба
постоянно
накрая губи
лицето си

 

най-дългото пътуване
към себе си
е да си позволиш
да обичаш
някой повече
от теб самия

 

*
постоянно издигаш
стени
между нас
за да съм
твоят дом
между тях

 

IL INFERNO MIO

пътят към рая
е постлан
с теб

 

ЧУВСТВА

нормалният
не полудява
сам

 

държа се
с теб
като с животно
защото
хората се забравят
най-лесно

 

AMNESIA

сбъднатите мечти
нямат
спомени

 

ВСИЧКО КОЕТО НЕ СМЕ

ако си простим
живяното
никога повече
няма да умрем
един за друг

 

ЖИВОТ

любовта
не прощава
на мъртвите

 

СКАНДАЛ

сянката ми
и аз
още се караме
при кого
от двама ни
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

поезията е смърт
размерът
няма значение

 

пътят към ада
е постлан
с поезия

 

смисълът на живота

светът е зло
и ще вземе своето
останалото ще довърши
смъртта
важно е само
нас да ни няма

 

*
от романите
на димов
най-малко
харесвам тютюн
защото
всичките ми души
са осъдени

 

между краката ти

само езикът ми
знае
как
да мълчи

 

неделно училище

в рая
съм съученик
на сина ми

 

икар

любовта ни
винаги
ще означава слънце
на езика
на пеперудите

 

10

каза ми
пиши много
за да останеш
с десет стихотворения
а аз написах
десет
за да изчезна завинаги

 

гласове

единствената
разлика между
поета и шизофреника
е че единият от тях
си води бележки

 

последният анти-лайфстайл поет

искам
на гроба ми
да пише –
не спонсорира
във фейсбук
нито една
своя публикация

 

по еторе скола

любовта
е като обувка
колкото е по-малка
толкова повече
ни убива

 

александър иванов

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
поезията

 

в живота
всичко освен смъртта
е изгубено

 

историята
е постоянно
изнасилвана жена
която иска
най-накрая
да свърши

 

*
поезията е най-яркото доказателство
че не си поет

 

отсъствия

по какво
ще познаете
че е дошло
царството небесно –
няма да има
литература

 

никога отново
няма да се обичаме
защото ще се обичаме вечно

 

думите
свършват в устата ми
като теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Земя

какво да кажа

какво да им кажа
боли ме
за едните
за другите
(за теб
и теб
за вас)
които имат земя
които нямат земя
които търсят земя
червена
червена
червена

какво да им кажа

 

Охрид

Огледало в шепа.
И лодки.

Една до друга.
Една до друга.
На залеза лицето ще е тиха
бръчка.
И ние няма да сме тук.
Няма да сме.

 

Нищо не съм длъжен

Знам, че нищо не дължа
(и на кръвта си).

Но във времето на водата,
някой пали огньове.
И пушекът се преплита
с дъха на земята.
Земята на лятото,
на мъртвия клас,
на стърнища.
Не, нищо не съм и длъжен.
И тялото ми отплува…
Секунда преди.

 

Филм

делви делви делви
детето свито

червена резка

сърцето ми

 

*
„Странно как умират мъжете…“
Г.Сеферис

отдавна въжето е
скъсано
бурята бие
скалистия нос
(ние сме тук )
каня те на една.
и на сиртаки

 

*
да държа ръцете ти
няма значение

да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

 

*
Детето във тролея
се изправя.

Лекичко почуква по стъклото.
После махва някому.
Говори:
„Няма как.
Не мога
да се обадя
( забранено).
Няма как.
Не мога
да погледам
( дългите монети
по зъбите).
Ръцете няма как.
Не мога да докосна
( ръцете здраво стискат
Другите).
Сега и
вчера
е изгубено лицето ти,
изгубено лицето ми…”

И се оголват очите на неделята.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
прочетох в тефтер
че ме няма
родили са ме късно
вкопчих се във времето
на преражданията
и
сега още съм в утробата
но вече
не на мама –
тя плаче
че загуби дете
аз плача
че се раждам

 

*
думите
са шумът от колите
умиращ по асфалта
докато неуморно
гледаме в различни
посоки
тялото се разлага
под пейката
на която стоим

 

Кратка история на времето –
защо Април беше Декември.

Нищожно
пустото небе
не рисува нищо
тежестта на телата
смазва тревата
Той стои
под клоните на
разцъфналото дърво
обърнал гръб на пролетта –
в очите му валят снежинки

аз съм възкресението

 

Когато дядо се радва да ме види

по ковчегът
блъска дъждът
пои дървото
очите ми са сухи
по ковчегът блъска
дъждът
свещта продължава
да гори

 

Присъствия

сричам емоции
изгризвам до кокал
себе си
пре(раждам) се
сама
непорочно
облечена в голотата
на срама
четири стени ме
гледат
с очите на Бог
вдишвам и мигам
сякаш се моля
светлината
ми намига

 

*
умът ми
виси
като празна кофа на въжета
над безкраен син океан
очите ми са ножове –
давя се

 

Сумарности

Насреща ми празен стол
плюс вилица и нож
една вечеря –
претоплена
плюс
чаша умножена по две
(пресушена
и пълна)
и последно аз –
година живот
се събира
само в един черен чувал

 

*
Превръщам те в месо
и него наливам със вино.
Запълвам празнините
му с метаморфози:

След тебе –
на празната ми маса
стоят костите на рибата,
която котката изяде
( задуши се )
просната сама
на безлюдната тераса.

След тебе –
обличам и храня
двете ни незаченати
и неродени деца –
всеки ден.

След тебе –
по пода има чинии – счупени
(гарнирани със
мене)

подир всичките
измамни въпроси
отговорът е във твоя джоб
заровен сред гробната тишина
към тебе лети живот.

 

по мълчанието
ще ме познаеш

когато влизам
в теб е тихо –
аз мълча
и се кръстя
и се моля
и паля огньове
и забивам въпроси
в пръстта
когато влизам в теб
оставям вратата
отворена
за да не поискам
да изляза

 

*
Зад черните пердета
тихо се обесиха синините
на спомена
оставиха ти бележка
с надеждата
да ги погребеш в името
на спасението ни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017