Николай Владимиров – Искам да те убия от секс

*
искам да те убия
от секс
но се страхувам
да не умра
от любов

 

*
няма музика
в тези
които живеят
по ноти

 

*
силните думи
обичат
най-слабо

 

*
самотата е
мъж
който пие кафе
от очите
на чужда жена

 

*
мога да се удавя
в морето
за да те забравя
но се страхувам
че ти
ще се окажеш
дъното му

 

*
сухи сме
като море
от картичка
пристигнала на грешния
адрес
където вече не живее никой

 

сам съм
дори сянката ми
вече отиде
при теб

 

*
погледът ти
е пистолет
с който успявам
да си пръсна мозъка
толкова
че докато опираш гръб в
друг
да събера каквото е
останало
от лицето ми
след изстрела
и да го залепя
още кърваво
на неговото
за да ме целунеш

 

деветте кръга на ада

когато те няма
съм като котките
имам девет живота
и всичките –
празни

 

*
езикът е
ключалка
за това
което мога
да ти кажа
с поглед

 

кома

когато татуирам
по сърцето ти
кардиограмата
на самотата си
изпадаме заедно
в кома
която сънува
така както
обича дете

 

*
в детската стая
на любовта ни
е пълно с играчки
които се боят
от тъмното
за да повярват
че не са
чудовища

 

*
нещо се тропа
в сърцето ти
като на вече
разбита врата
върви
да отвориш
и ми кажи
аз ли съм

 

*
най-големият страх
е този
който нямаш

 

*
попитай
птицата си
какво иска
и тя
ще ти отговори
с отлитане

 

star dust

падащите звезди
са опасни
защото сбъдват
чуждите желания
които ти изглеждат
като твои

 

the walking dead

любовта е властна
като зомби
което се храни
с мозъци
и повръща
цветя

 

вход

изходът
от живота
се намира
навътре
на два метра
и половина
под рохката земя
на любовта

 

*
на езика
на сърцето ти
аз съм
смъртта
но само тя е
вечна

 

всичко

нищо не остана
от любовта
която
нямахме

 

*
любовта е сляпа
но смъртта
й отваря очите

 

хепи енд

този който обича
до края
е винаги
сам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Александър Иванов – По истински случай

*
поезията ми
е по истински
случай
главните заподозряни
липсват

 

автопортрет

искам да ме
нарисуваш
щастлив
но не знам
дали ще ти
стигне
черното

 

нимфоманката

аз не правя любов
а изкуство
така или иначе
накрая само то
оцелява

 

*
последното погребение
на което бях
беше на сърцето ти
други гости нямаше

 

protége moi

гоня с език
падащия сняг
за да усетя
вкуса ти
още веднъж
преглъщам те
но ти продължаваш
да валиш

 

поети

хора с изнасилени
сърца
които чакат да дойде
нравствена полиция

 

без изход

влезеш ли в мен
ще се изгубиш
тъмно е и няма
никой

запалиш ли лампата
избухваме

 

амнезия

бяхме по-щастливи
когато нямахме
спомени
заедно

 

сид и нанси

нека сключим
смъртен пакт
аз ще те обичам
ти мен – не

 

тайната вечеря

нахрани тялото си
с душата ми
като насъщен хляб
а трохите от мен
изхвърли
в боклука

 

събота

защо бързаме
толкова
смъртта е пред
нас
ще имаме цяла
вечност
да бъдем
заедно

 

*
интегралите са
за хора които
не могат да
решават в
секса

 

тъмнина

всяко мое
проникване в теб
кара дявола
да чете
евангелието

 

прилив

всеки път ме дърпаш
към дълбокото
добре че мога да плувам
но винаги отнасяш
и няколко удавници
с мен

 

рецепта

любовта превръща
хората в зомбита
заразени с
меланхолия
докторът предписва
2 чаени лъжици
апатия против
самоубийство
като приключи
терапията си
истински мъртъв

 

сутрин

искам да се
събудя поне
веднъж до
себе си

 

печал

живота е
доведената сестра
на смъртта

 

ordinary world

наркомани на
изкуствено мляко
танцуват по балконите

деца на хероин
се люлеят на
пързалките

ченгета продават
жълти вестници
на себе си

психопати съчувстват
на близките на
жертвите

в гей барове
се продава хетеро
любов

проститутки връщат
парите на
клиентите си

някъде там
путин си подава
оставката

най-хубавото
винаги предстои

 

оргазъм

щастието е
на една ръка
разстояние

 

първичен инстинкт

в смъртта си
всеки е красив
дотогава е
просто човек

 

еволюция

истински сме
преди да се
родим
и след като
умрем

 

пясъчен часовник

през цялото време
докато аз ти се
наслаждавах ти
умираше
сега е обратното

 

искаш
да те убивам
по няколко пъти
на вечер
защото всеки
твой оргазъм
е малка смърт
за мен

 

*
поезията е като
приказка
без щастлив
край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Виктор Иванов – Мръсна поезия

един ден
всички заминаваме –

никой не знае къде

но мястото
е до болка познато

 

*
животът има смисъл
само ако си истински

останалото е
мръсна поезия

 

*
когато душата
е кофа за боклук

остава само тялото

което е в нея

 

*
времето помежду ни
свикна със самотата

остана само ти

 

търсим тъмнината
а тя

е в сърцето

 

там горе

има светлина

но тя не е за нас

 

страдание

изхвърли

свободата
желанията
обувките

притежаваме
само любовта

 

*
самотата те гони
и се усмихва

дърветата говорят
странни езици

човек е
животът на бог
като на кино

 

*
ако не в този
то поне в другия свят

ще бъда времето
което те убива

 

*
излизам навън
мрачно е

усещам дъхът на облаците

виждам как
на една пейка
погребват любовта

намират ме студен

с камък в ръката

 

поетите умират сами

очите потъват
в светлина

пулсът затихва

кръвта влиза в земята
силно

това е
моето спасение

 

аутопсия

не бъди нещастен –

посегни за ножа

 

когато умра

няма да те помня
няма да бъда сянка

няма да усетя смъртта

ще се слея с тялото
за да се превърна

в тиха поезия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стефан Гончаров – София, моя любов

София, моя любов

тук трябваше да падне
атомната бомба
за да се влюбим
и после
да те забравя

 

*
вятърът връзва обувките ми
все още съм дете
все още думите ми
приличат на обещание
което времето ще сбъдне
но от бъдещето ми
се чуват гласове
на хора които не познавам
но които
ще погреба

 

щастие: redux

на върха на копието
забито в гърба ми
свободата сънува
че ме прегръщаш
отново

 

твоите страсти

умрели пеперуди
заровени в очите ти

 

*
мълчим преди секс
защото знаем
че дори над рая
има небе

 

молитва

нищото преследва светлината
през тесните коридори
които думите ни дълбаят в облаците

дъждът е топъл
но никой не отговаря

 

мастило

цветът на думите ми
се превърна
в затворен прозорец
зад който мълчанието
замръзва

 

саломе

лицето ти потъва
зад последния воал от светлина
който лампата спуска
като прозрачна завеса
пред очите на нетърпеливата публика
която вече се е покатерила на сцената
за да наблюдава отблизо
как актьорите се преобличат
и всички чакат
някой да посегне пръв
за да му отрежат ръката

 

*
вени пълни с белина
кръв
по-розова от целувка
стая
пребоядисана след самоубийството
в цвета на кожата ти
и всичко идва на мястото си
раните зарастват
а мен вече ме няма

 

*
снегът не успя да ме покрие
костите ми стърчат
като клоните на дърво
което преди векове е пуснало
корени в леда
(водата по която
мъртъвците вървят)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Васил Прасков – Нямо кино

какво е поезията?
когато мълча
а казвам
че те обичам

 

обичам те
това са всички 666 причини
да съм с теб

 

тялото ти трепери на гърдите ми

ти си навсякъде в мен
разгъвам картата на твоето тяло
но се ориентирам в сърцето ти
по слънцето

 

чакам те като мъртво вълнение

смъртта нахлува в нас като вода
по вените ме носи все надолу
на приливи и отливи
танцува

 

по следите на изгубеното време

търсиш любов
получаваш смърт
и разбираш
че точно това си искал

 

неделя

стаята плува в слънце и думи
в леките облаци на тялото ти
аз съм всички мъртви

 

рай

гледаш как птицата
се провира между облаците
като змия
към слънцето

 

старообрядчество

има две хубави неща
след пет часа –
да докараш някой до оргазъм
и да си кажеш молитвите вечер
може и обратното

сутрин молитвите са други

 

сираци

любовта е сурогатната ни майка
минава цял един живот
докато повярваме
че ни е родила

 

престъпления срещу човечеството

нека вземем проби
от всичките си течности и секрети
да попълним таблици и диаграми
с нашите мерки
да направим любовта си
чиста наука
и избием всички останали
за нехуманни експерименти

 

критика & хуманизъм

човекът е болест
за която още
не е измислено лечение

 

*
любовта е разстоянието
между теб и мен
когато пътят го няма

 

*
пиша рядко
нямам сили да хвана рак
приятелите ми се хвърлят под влакове

днес се навършват
15 минути от смъртта ми

 

хляб и зрелища

кифло
духовен живот означава
да обичаш
не да лапаш курове
бг поетите правят рецитали
като комиците
снимат се в черешката на тортата
имат повече лайкове от пайнер
докато слушаш карбовски
и четеш августин
настъпва златният век на генералите
които правят любов а не война

 

интервю за работа

когато видиш отворен прозорец
каква е първата ти мисъл

да го затвориш?
да скочиш?
да полетиш?

какво е отворен?
какво е прозорец?

 

мързел

да превземеш
полша вместо
себе си

 

*
ако емили дикинсън
от една пчела
не може да направи ливада
аз от всяка муха
мога да направя слон

 

от тишината на престъплението до шумната радост

толкова светлина
движи машините
проститутките на страданието
кръщават с огън вятър и вода
супермаркетите продават смърт и застраховки
черно-белите снимки обявяват пълнолуние

 

сърцето е часовник
който изостава
винаги напред

 

*
всяка любов
е носталгия
по бъдещето

 

*
животът има няколко края
два от тях нямат значение
третият свит на топка в стомаха ми
те чака

 

*
препарирах пеперудите в стомаха си
за да останат
завинаги в мен

 

нямо кино

в твоя цвят
и на кожата също
сърцето ми мастурбира
внимавам да не те опръскам
с кръвта си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон

Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученият, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си място. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на нейния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Василия Костова – Небесните сметища

Светец

Изпразни се от надеждата
да бъдеш по-добър,
изпразни се от сирените
в детския квартал на свечеряване,
изпразни се от лъжите
на цяло поколение статисти,
изпразни се от заканите,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по-мъдър.
Изпразни се от кошмарите си
на разсъмване
и поне веднъж
опитай да възкръснеш.

 

Пост

Удари тавана в челото си,
яж моли се
и ми напомни,
че някой някога
е можел да обича.

 

Сейлъм

Ще те предам в ръцете на слънцето, когато
бременната ми съученичка ни подмине
и след нея всички донесат дърва,
за да издигнат черната й клада,
и няма да ги спра да изгорят и теб,
защото ти и щастието
се обичате.

 

Обичам

В облаците провинцията е
нищо по-малко от истината
за това откъде идва млякото
и как по-лесно да нахраним
подземните плъхове с него,
когато вали.

 

Размисъл

А би трябвало да се катерим
по червените хълмове на революцията
и смело да изваждаме черупките
от сухите си колене;
А можехме да сме свободни
от божествените си вериги
и никога да не запалим свещ
в цървите на всички езичници.
Виж къде ни намери поезията;
виж колко са черни ръцете ни.

 

Пандемия

Добрият вкус
не е нищо повече
от далавера на Женския пазар,
от който си тръгваш
със зарази.

 

Небесните сметища

Някъде зад облаците
пазим тайните си
в пазвите на вечна нощ.

Там детето ни ще е свободно
да се смее на Бог
от стълбите на храма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Нели Георгиева – Опиум

Опиум

аз и мъжът на живота ми
живеем в апартамент
с много картини
и слушаме пълнокръвен джаз
през увеличително стъкло,
което извива
сънната артерия на света,
до Монблан и наопаки,
за да се събудят
всички изображения
в 8 милиметровата
камера с някогашно виждане,
което различава чувството на страх
от мириса на терпентин
и усилва опиума
в запечатването на болката,
докато се обичаме силно
като припадък.

 

Чернобил

хайде да си направим
дъщеря албинос,
която няма да се роди,
заради радиацията
от разстоянието в годините,
но въпреки това,
ще я учим да чете,
когато стане на 7,
защото в нея
е нашата обща кръв
и добродетел.

 

Библия

тази нощ
никой не вижда
светлината в небето
като бисер,
a Господ е поставил
ремарка
между звездите
като символ на благодат
от хармониум,
който ни напомня
че няма
да сме сами
накрая

 

Лидокаин

местата по кожата ми,
вече не издържат
без лидокаин
всички синоними на синини
от загубата на венценосни хора,
от изчезналата вяра
на младите поети,
от огъня в Сирия
и войната, която приближава,
а никой наоколо
не го е грижа,
че хиляди деца
няма да пораснат,
заради лудостта
на няколко продадени души.

 

Санкт Петербург

децата,
жертви на кървав терор,
ще посрещнат Великден
в небесните селения,
където няма скръб и болка,
но мир, светлина и хармония
с ангелогласната радост
на Христовата победа
над смъртта.

 

Изтляване

знам, че бъдещето
ще настъпи,
когато разбера причините
за кръвопреливане и бинтове
върху тялото ми,
което все по-трудно
пази равновесие,
поради знаците на изтляване
и тежкото потекло
от реставратори
на вярата с изповед
щом насред сърцето
лумне огнище,
а белите дробове
са болни от пневмония,
като справедливост
за чуждите прегрешения,
която гнезди и чака
въздаване.

 

acta non verba

постепенно
времето минава
и обезверява хората –
всички го усещат,
но никой не говори
за това,
защото
липсват ни такива,
които изпълняват живота си
няколко пъти,
понеже са твърде стари
за да изчезнат
и винаги търсят
откривателство
със сенки под очите
от недостиг
на големи дози
серотонин
в тялото,
като разобличават
многото думи
без вяра
и извършват дела,
по които
да ги познаем.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Полина Господинова – Под ноктите ми растат цветя

Под ноктите ми растат цветя

а болните ни
умове раждат
децата ни
децата на
ония натрапчиви
желания
които изваждат
очи,
ръце,
сърца
и погребваме
цяло семейство
под дървото в двора
гробарят копае
и плаче –
под ноктите му растат цветя.

 

*
животът
чука по прозорците
слухти през стените
стене
и моли да влезе –
въплътила
всичките си реалности
във вечността
съм залостила
всичките си входове
остава му само
да излиза
да излиза
и да се забравя

 

*
Умът ми
се превърна
в безсловесен
поет
вървя по
безродствени
релси
а след мене
нещо реве,
дращи.
Бързам.
времето не е пред мен
багаж не ми е нужен.
Нещо реве,
нещо дращи.
Влакът заминава.
Ти си кондуктор в грешния
вагон.

 

*
Виж къде сме
запратени
от вятъра
свиваме се в
ъглите на егото си
студът ни убива
самотата лекува

засега

докато сме още млади
и вярваме
че там ще има нещо
някого
после костите ни ще
се начупят
илюзиите ще се
разтекат
и в ъгъла ще остане
едно грозно старческо
петно от
страх.

 

*
когато
той облечен
в черно палто
и без лице
ме погледна
от огледалото

каза че имам
красива рокля
и правилни черти

разсмя ме

а после коленичи –
облече ме във дрипи
и аз му благодарих
за лицето
което не ми даде.

 

*
докато чадърът в ръката ми
се превръща в магическа пръчка
пронизвам луната
и тя се стопява
през мръсния ми прозорец
последните ни думи тлеят
и заедно с нея се погребват
тя никога не би пожелала
отново да свети
нито да диша
агонизира в нозете ни
а ние си мислим
че все пак обичаме

 

*
защото знам
че докато тях
тишината ги убива –
изважда очите им
разкъсва всичките им реалности
връзва ръцете им
облича ги в бяло
беси ги поотделно

нас ни възкресява –
облича ни в черно
и проглеждаме
там
където светлината
е оставила
само изсъхнали
маслинови клонки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Мария Стоева – Порочността на думите

*
нямаш нощта
нямаш свенливото утро
имаш себе си
нямаш и спомените
отдавна
са празна кутия
нямаш
нищо
което не си оставил
имаш себе си
какво повече
от това

 

*
да
сърцето замълча
но не спря
да го боли

 

*
разбих
стените
в сърцето ти
уви
нямаше
нищо

 

*
така се случи
не забрави
не запомни
не пожела
но това
което завладя ума ти
трепери още
пред вратата ти

 

*
и все повече
отлита
разбърканата тишина
не я разбрах
не я разбра
погребахме думата
тъжим
в новата истина
всеки
е мислите си

 

*
не искам
да избирам
изборът
предлага
мъдрата грешка
искам да знам

 

*
бях толкова
на ръба
че скочих
преди да избягам

 

*
съня
свенливо
приклещи
неказаното
заболя
проигра думите
заложи на карта нощта
и сега е празна
нямам сънища

 

*
запази ме
като
последната цигара
която
отлагаш
с която
ще ти спре дъха

 

*
обичам и тишината ти
съкровената
изпитателната
съвършената
когато
думите
са предрекли
неизбежното
обичам тишината
в която
блажено
сме си казали
порочността на думите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017