Етикет: поезия

Фарът

Дори
докато
спи
отново
сънува
само
морето.
Приижда.
И се отдръпва.
Не може да
го спре.

 

Рози

На този
сорт рози,
на който
не мога
да се сетя
името – на
него ще
кръстя
любовта ни.

 

Последователност

Първо
ме издълба
като тиква
за Хелоуин.
Даде ми очи
да те виждам.
Устни да те
вкусвам.
После
запали
светлината.
И накрая
просто
ме окачи
на ъгъла
на къщата си.

 

Проблеми

Първата ни квартира.
Толкова е тясно, че
няма място
за проблеми.
Проблемите
са нарцистични
по природа.
Обичат да се
говори за тях.
Обичат да имат
пространство
да се движат
свободно.

 

Точно

Аз съм
на точното място
с точния човек
в точното време
в точната роля
с точното желание
в точното заведение
казвам точните думи.
И скоро си тръгваме
от скука.

 

Страх

Пърхаш
неритмично
като хриле
на уловена
риба.
Всичко,
което искаш
е да ти подаря
живот.
Но аз няма
да те хвърля
обратно
в морето.
Няма.

 

Филм

Забравят да
пуснат осветлението
когато филмът свършва.
Става навалица.
Блъскане във тъмното.
Дали и в живота
филмите не свършват
на загасени лампи?

 

Опразват се
моите спомени – гнезда,
остават многоточията
мислите зад тях
тъгата,
скрита в мидени черупки,
хамакът на зелената
ми вяра и профилът
ти в очакване на
циганското лято.

 

Задръстване

Ако не бях
попаднала
в това ужасно
задръстване
щях да дойда
навреме.
За да видя,
че те няма.

 

Изход

Има изход.
Има изход.
Само трябва
да се разменим.
Аз ще бъда ти
и ти ще бъдеш мен.
И тогава ще
ме видиш.
За първи път.
И аз ще видя теб.
За първи път.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
по-добре да пишеш
за овчари
които са
убили децата си
и нахранили добитъка си с тях
отколкото
за зелени дръвчета
споделена любов
и есенни листа

 

фарс

ще завивам краката ти
всяка зимна вечер
докато ръцете ми не замръзнат

 

***
ще продължи ли
дъждът
да изчезва
в нас
след като отлепим душите
и залепим телата си
над облаците

 

реквием

не донесох нищо
на погребението ти
защото всяко цвете
което някога
съм докоснал
е вече мъртво

 

ад

иска ми се
да вярвам
че съм смирен
като мечка
през зимата
на приспивателни

 

мазохизъм

хвърляй чаши и чинии по мен
и ме ругай докато ги събирам от пода
но ми обещай
че повече никога
няма да забравим
да умираме

 

дали
ако някой ден
разбера какво е истина
ще полетя
като монах
изпитал нирвана
или медитирал
през целия си живот
или просто
тялото ми ще изгори
и димът ще ме повлече
към най-близкия
публичен дом

 

колко дълго
ще кашлям спомена
за теб
отделил се в гърлото ми
от последната ни целувка
която отново
мислех за първа

 

***
ще ти подаря четка и бои
ще ги отвориш
и на платното на смъртта си
ще рисуваш цял живот
как аз
броя картините ти
и не ми омръзва
макар да е само една

 

животът ни
се превърна в театър
в който
антракт има
само
на великден

 

страх

да се събудя
като ранена муха –
да не мога да преча
на всеки поет
музикант
и народен лечител
с жуженето на крилата си

 

вината
не е цигара
която да изпушиш
дори да беше
споменът за нея
остава
като рак
в белите дробове

 

знаци

спрях да пиша поезия
в мига в който
разбрах
че за любовта
няма страница
няма нито едно изречение
нито ред
а само три
вечни въпросителни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Вечеря в червено

Да обагря приборите ти с кръв,
да подредя храната азбучно,
да говоря за неживите стойности,
да затворя клепачите на тихата жертва,
за да прочета последната й изповед,
да изхвърля вечерята на плъховете в канала,
да потъна след нея
до Възкресение.

 

Очите на слънцето

Ливадите се къпят в усмивките
на слепи деца,
играещи в кръг
със самоубийствените кабели на сешоари
на майките със побеляващи коси.

 

Момичето&Тръмп

Най-накрая се случи.
Републиканците победиха на изборите,
излязоха от щабовете недостижими,
сюблимни като Гео-Милевите септемврийци.
Новината хваща всеки втори самолет
обикаля света, преспива на тропически летища
запознава се с музата в най-чистите й белези,
приближава седалките, говори с акцент.
На седалката отляво вижда всичко,
от което е избягала.

 

***
Генерал Радев не ти е никакъв
не ти дава нищо освен заблудата
че за теб има бъдеще
че си на страната от истината
и такива като теб
не са тотални аутсайдери.
Твоят президент милва главата ти
с обаятелни речи
любовта на народа
и те защитава с брутален шамар
от това, че на никой не му пука.
Не ти дава нищо повече от това,
което сам даваш на себе си
което сам
взимаш от себе си.
Сега разбра ли защо ме боли
от ръцете ти?

 

Нова година

годините на голямото знание
завършват в изоставен парк
по върховете на пречупените летви,
вандалски белези от
прогимназиалните истории;
часовете на всичкото знание
завършват в синини от удари.
дежурните допушват цигарите си в студа,
превръзките се оказват недостатъчни,
събличаме стените на чакалнята,
докато някой наблюдава фойерверки.

 

Забравям защо съм оставала

Двата края на поточната линия се свързват
братята славяни пускат газ
на по-евтина цена
кефим се като зареждаме запалките
купени някога, по някой недодялан повод
и караме коли с олющени уредби
газови резервоари камери,
в които принадлежността завира,
циганите цял един народ
намират спасение.

 

Албинони от гаража

Разглежда старите проекти
Върху препълнения си работен плот
Някога работел толкова по-слабо
Казва и не получава отговор.

 

Видение

Повторението ти набива в главата
всичките глупости,
които да осмисляш
докато тя спи до теб
толкова гола
толкова твоя
красива и сложна
на никого друг обещана.
Ти ми каза,
запомняш проклетите думи
без усилия, без никакво писане
паметта ти, повтаряш, те спасявала
от просяците по чуждите булеварди.
Запомнил си най-безопасния
спокоен, нефатален маршрут
без врачки и млади активисти на хормони
без нищо, което да искаш да помниш.
Вървите ръка за ръка
през безбрежния свят
лабиринта на просяци;
ти не вярваш в глобално затопляне
продоволствен проблем
и глада във Америките;
стискаш хартия във джоба си.

 

***

Ще кръстя пламъците с имената на децата си,
нищо друго няма да остане след тях.
Кожата ми става черна в пещта,
за да ме доближиш до себе си;
не възкръсвам и работата се проваля,
а пръстите ми са пътеката на Хензел и Гретел,
по която никога няма да се върнеш

 

***
Единствената ми надежда е един ден
в часа на безсмъртието
да целувам студените ти кости,
тленната ми коса – във ръцете ти,
пред очите ти последните писъци –
безбожни молитви за дъжд;
единствената ми вяра
не е за живота в спасение,
не е да откривам галактики,
да кръщавам децата си от друг
единствено с твоето име.
Това не е поезия.
Това
е отчаяние.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

нова година

ще се натровя с джин
и ще гледам
под сянката на зарята
как вечността поглъща моментите
и ги изплюва обратно
в стомаха ми

 

***
няма по-дълго присъствие
от това на златото
върху безименния пръст
или когато влизаш в мен
а устата ти мирише
на сбогуване

 

събота следобед

паяците в спалнята ни
остаряват бавно
като цигара от която
само въздухът си дърпа
сезоните свършват в нас
и единствено думите
изтичащи от чешмата
засищат търпението
на слепите ни пръсти

 

***
челото ти кърви
с едната половина на мозъка
отдавна си в ада
а с другата знаеш
че само височините
са приют за обичащите
но тази зима
ще спим отново на ниско

 

***
с теб не притежаваме
дори една стая за двама
в чужд апартамент
а сянката на нашето дете
въпреки това рисува
по тавана и стените й
в безцветно

 

отрова

отсъствието ти
се проточи като първа среща
на която ще поникнат
всички неядливи гъби
и отново ще те
видя в гръб

 

***
ти си картина рисувана с вятър
само голотата ми
изтрива мълчанието
когато сме навън
крещиш в ухото ми безсилието си
да избягаш от този портрет

 

имам ръце
по цялото тяло

дръж ме
защото стръмнините
биха ме погълнали
както вятърът
издухва минзухарите

искам само
да заживея
в потта ти
и да те прегръщам
отвътре-навън

 

***
на брега на морето
сънувах две отворени очи
преди отново да потъна
в себе си и останалите
мъртви вълнения

 

***
ти си пяната която
се получава само след сблъсък
поглъщаш всичките ми острови
и ме отвеждаш в открито море
където небето
е по-близо от пясъка
и ние забравяме
имената на своите двойници

 

***
календарът отново
смени любовницата си
свалям кожата си
като листо
и всичко което
искам да науча
е как се оттегляш без писък
от минно поле
от предсказанието на врачката
от старите снимки
или как оставаш в себе си
след това което
е влязло насила
докато си чакал
посещението което
никога не идва

 

спасение

когато бъдещето ни погледне
с котешки зеници
ще слепим тела в чаршафите
за да паднем по гръб

 

паметта на сърцето

погледите са неясни
увисват в края на изреченото
и втвърдяват бронята си
след всяко взиране
за сбогом

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Сложих ти рога
сега те преследват
заради трофея.

 

***
Езикът ми
се надървя всеки път,
когато изрече името ти
по погрешка

 

***
Влюби се в Алцхаймер
аз станах незначителен,
чуждопоклонничка.

 

***
Търся клавиатура,
която да изпитва
оргазъм всеки път,
когато изписвам
името ти на нея.

 

***
Хванах те
да крадеш
съня ми,
но се направих
на незрящ,
за да потвърдя
поговорката,
че любовта
е сляпа.

 

***
Нищо в теб
не ми е
толкова чуждо
колкото
тялото ти,
предоставяш ми го
на лизинг,
но то отдавна
е собственост на друг.

 

***
Гласът ми
е ехо
в предизборна
урна,
засрамен
търси изход,
за да не е
поредната бройка
на следващата
политическа курва.

 

***
Повярвах,
че може
да си моя.
Беше
хубава илюзия,
като
Сън в лятна нощ,
би казал
Шекспир.

 

***
Нарисувах
червено сърце
в снега пред
дома ти
всички го видяха
освен теб
подмина го
подмишена
от далтонизма си.

 

***
Обикалям
в навечерието
на Хелоуин
маскиран
като будител,
всички
прозорци
са тъмни,
нима
съм закъснял!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Благодат

докато
моят силует
късо контрастира
като мопасановски образ
мечтите се изместват
където е нагоре,
а в главата ми
нещо се счупи
настрани,
сякаш
поет на старото време
има мисия
да сънува благодат
в Йерусалим.

 

Предвиждане

Тази сутрин
мъжът, когото обичам
оспори времето
като ми каза:
Аз съм те предвидил,
още когато
не те е имало

и понеже
материята не посмя
да възрази,
думите станаха
чиста енергия
а сърцето ми
си въобрази,
че вече ще бие
наобратно,
докато настигне
това предвиждане

извън времето,
където
с мъжа, когото обичам
сме се свързали
много преди
мен
да ме има.

 

Напомняне за богатство

някой беше казал,
че бедният човек
не може да си позволи
спомени,
освен клисаря
в малката църква –
неговите дрехи
миришат на поляна,
където Господ
ходи бос
рано сутринта,
a всъщност това е
цялото Помнене,
за което
сме създадени
да живеем.

 

Огниво

този свят
не спира да търпи
несправедливост
като цяло бедствие
от скакалци.

усеща се
засилване
на незнанието
и все по-неразрешими стават
последните истини,
докато хората минават
от пристъп в пристъп
без носител на слово,
който да усуче
сноп светлина
нагоре
към единственото
утешение
и огниво за душите
в празните човешки
кухини.

 

Страхът на времето

когато в мен
възниква скръб:
красива като порязване,
розова
като следа от ластик
върху кожата на момиче,
тогава вярвам,
че колкото и да си далече
държиш ръката ми
през градовете,
които не ни познават,
но ние ги преживяваме
докато вървим един към друг
без страха на времето,
че влюбените
не изпращат пролети,
защото се обричат в Господа
завинаги да останат
чисти деца
за вселената.

 

Амплитуда на трептене

вместо избора
да се сдобия
с ксанаксов покой
мисля да устоявам
в моята
приказка наобратно,
защото така се усеща
всеки цвят от акация,
без никакво изкуствено
успиване
и мога да обичам
моя мъж
правдиво,
до покачване
амплитудата на трептене
в ръцете,
а тази вълна
по тялото
е най-прелестното
успокояване,
от което имам нужда,
за да продължавам
търсенето
на всичко
невидяно

 

Към Жак

за него имам
сгъстено предсърдие,
мокра коса,
стрък лавандула
и затоплена длан
през зимата,
която търси
да бъде бъдеще
в ръцете
на учител,
и покровител,
със сила
за пречистване
на душата ми
до първите думи
от стихотворение
познато като
надпис върху очите
на дете,
което сдържа сълзите си
от радост.

 

Леденина

навън е студено
със същината си,
в атмосферата има
позиви
за човеколюбие,
което чака
своя край.

 

Празното място на цяло поколение

някой ден
щом дъщерята на брат ми
ме попита:
кое прави
живота знаменит?
с голяма тревога
мога
да отговоря,
че живееш
знаменито тогава,
когато има кой
да те учи,
че вярва
и трябва
да употребяваш думите
честно,
но това
е тежка задача
в празното място
на цяло поколение,
защото
неговото време
минава
безучастно
докато наоколо
всяка истина пада
и повтаря:
По-малко свобода
за злото.

 

Улиците на Тел Авив

докато се родя
вече имах
всичко твое:
знаех как си вървял
по улиците
на Тел Авив
и как си усещал
топлината там
със сърцето
за да я донесеш
при мен,
през всички хора
които е трябвало
да срещнеш
преди да се
открием
в безименния град
на светлини
и неони
където няма
прах и болка,
а бодрост
от небето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Поверия

когато черна котка
ти пресече пътя
хората казват
че било лоша поличба

никой не ти казва

че когато
счупена
независима
почернена
жена
ти пресече пътя
най-често
ти се превръщаш
в
лоша поличба

 

***
черните мисли
в главата ми
рисуват образ
по твое подобие
срещи
по мое желание
и мен
такава
каквато не съм
снегът се стопява
по вените ми
и ме превръща
в илюзия
ти все още си тук
и
все още дишаш
аз съм другаде
и
все още дишам –
причината не си ти

 

***
снегът се топи
върху шалът ми
аз се топя върху себе си
и
събирам
все костеливи орехи
взимам грешни решения
от косите ми капят сълзи
опитват се да се измъкнат изпод
януарският мрак
и неговата сватба
за да си пробият
път
там където
би имало значение

 

Дъждовно

малките капки
дъжд по прозореца
ми нарисуваха любов
а после я удавиха
стече се задавена
по вратата
и изсъхна

 

***
Ти си любимата ми
запалка,
която кътам
грижливо в левия
джоб на палтото си.
Аз съм цигарата,
която е в устата ти.
Изпушваш ме и вадиш друга.

 

***
Сутринта е
времето,
в което пръстите
ми бродят по нечие
тяло.
Измъчват го.
Изтръгват каквото могат
и се унасят спокойно.
Сутринта е времето,
в което устните кървят
от желание
и правят невъзможни гримаси.
Сутринта е времето,
в което
очите отразяват любовта,
пречупена
през призмата на празния ъгъл.
Нощта е времето,
в което заспивам сама,
между две
отдавна разлюбени
възглавници.

 

Зиморничава

Дори слънцето,
което топи
ледовете носи
полъхът на зима.
В мен сезони не се менят –
винаги е студ.
Сезонът в мен
си ти –
затова не ми харесва.
Есента е друго нещо.
Носи на гърба си
отломки от спомени
в които още вярвам.
Замазва ми очите,
гали слуха ми
и когато и последното листо
се отрони –
пак си ти и пак е зима.
Ужасната бяла гостенка убива всичко
у мен от 7 години насам
и винаги се чуди
защо ми е студено.

 

***
Кофичката
от любимото ти
кисело мляко
остана празна

напълних я

с думите които
не искаше да чуваш.

 

Рани

Счупените ми ръце
не могат да прегръщат.
Оставям ги сами
на леглото
да се завиват със
бяла
самота.

 

The End

след дъждовете
и бурите
остават само
локвите
в които
измиваме
душите си

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Посади добро
и ще бъдеш вечен.
Посади страх
и ще останеш в историята.

 

***
Децата на София
са закърмени с онази надежда,
която виждаш
в покълналото цвете
между онези две бетонни плочи
на блока ти в Дианабад,
и тогава се питаш:
кога ли на това цвете
ще му стане тясно?

 

***
Моята София е по-красива
от твоята София, която не диша.

Но нашата София е онзи вулкан,
който ни прибира вечер в кратера си,
за да ни стопли и нахрани
и сутрин изригва изхвърляйки ни.

А ние стоварени точно пред Александър Невски,
като мръсни кучета оваляни в пепел,
с грейнали усмивки посрещаме изгрева
на новия ден
и от захлас дори не чуваме
минаващите лимузини към Народното събрание.

 

***
Моята цел не е
да ти покажа светлото.
Нито тъмното.
Моята цел е
да ти покажа светлото,
което живее в тъмното,
като отида
и заживея в него.

 

***
Билет за двама
Няма
Към себе си
Пътуваме
Сами.

 

***
Мъка
мирно в теб
се гмурна.
Спомняш си
за вкъщи.
Утре
всичко
свършва.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Сянката
Минаваща по моста
Я вижда само
Президента на ангелите

 

***
Нощта
е мит
за тези
които
не са се научили
като деца
какъв смисъл има
в живота си
слънцето

 

***
Когато
сам оставяш
салфетка без чаша
дървото на масата
тъгува
за изгубената си
вечна младост

 

***
Мним образ
на воeнен щаб
в пустиня
в мъглата
забравен княз
без воля
разбира
това е последен
реален мираж

 

***
Носталгията
робува
само на шивачка
без обувки
нахлузила
търлъци
с един номер
по-големи

 

***
Орелът се рее
най-високо
само когато
светкавиците
отказват
да спят
зимен сън

 

***
Вниманието
на мечката
зависи
от плътността
на вълчото
сърце

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Фатално

Най-опасната бомба е
вътре в теб самия.
Никога не можеш да си сигурен
кога ще избухне,
къде ще бъдеш,
кой около теб ще поеме първата
вълна от този взрив.
И главното ти притеснение
не е дали ще оцелееш,
а кой все пак ще остане наблизо.

 

Опаковка от бонбон

Наистина не помня откога
стои в дълбокия джоб на якето ми.
Дали беше от панихидата на дядо
или пък от рождения ден на кака?

Наистина не помня какъв беше
и вкусът на тъмния му шоколад.
Дали горчеше като минало
или беше сладък като настояще?

Нямам спомен за дати и вкусове,
но си припомних нещо така важно:
честванията на живота и смъртта
са толкова еднакви.

 

Кръвта вода не става

И какво като бягам от навиците,
покълващи в мен, щом съм
наследила очите ти?

 

Инат

всеки път когато се видят
се изнервят взаимно
до безобразие понеже
не знаят как да си признаят
колко им е наистина хубаво заедно
тестват се за да преценят
кой е по-издръжливият
кой е по-горделивият

в крайна сметка си тръгват
сърдейки се че не са победили

и не осъзнават че така
единственото което се случва
е да губят другия.

 

Стая

Това тук е доказателството, че всеки
номад намира причина да пренощува
някъде повече от веднъж.

Ала когато навън започне да се развиделява,
въздухът замирисва на бягство,
защото инстинктите издават мисълта ми.
Между тези четири стени всеки ден
е бойно поле, на което въпросът
„оставаш ли?” е най-коварното оръжие.
Двадесетте квадратни метра
не са виждали нито капка кръв,
но са чували какви ли не обвинения.

Всяка вечер сънят е малка победа
за изморения беглец у мен.
Toй просто иска да положи
уморените си кости на сигурно място.

Той просто иска да помълчи.

 

***
Очите ти носят истории от места,
на които никой не носи обувки,
за да бяга по-тихо,
и всички пеят,
за да забравят за какво скърбят.

 

Коледно желание

В някакъв момент да надрасна
общия корен, който свързва
„празник“ и „празно“.

 

Кино

На последния ред в най-празната зала
й казва, че историята им е просто
трагикомедия с изглед за лош край.

До финалните надписи плачат от смях.

 

Всичко коз

кресваш
скачам
очите ти присвяткват
познавам този поглед
такъв си когато печелиш
когато знаеш в чий ръкав
са скрити всичките карти

и искам да ти извикам
два пъти по-силно ‘контра’
защото ръкавът е моят
но и двамата знаем че
не са такива правилата и
не бива да го правя пред
всичките ти приятели

и се усмихвам
и ти казвам ‘пас’
и не мога да повярвам
че винаги го забравяме но
ние всъщност сме отбор
ние всъщност сме заедно

 

Предсмъртното писмо на Лора Каравелова
(до Мина Тодорова)

Мина,
двете ти хубави очи
така и не спряха да ме
наблюдават през целия
ми живот.
Дъх не си поемах без
техния изгарящ взор.

Идвам там където си ти,
чакам да срещна душата ти на дете,
да чуя музиката и да видя лъчите
на тези две хубави очи.

Душата ти нека се помоли, дете,
нека се помоли за моята.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017