Етикет: поезия

ориентир

изгубвам себе си
изгубвам дните
изгубвам посоките
оставаш ти

 

sol invictus

но всяка вечер слънцето пада от власт тронът му
се сгромолясва в метежа на гневните бели звезди а
превратът на надеждата и утрото го въздигат отново и
отново към върха на властта му зимата е дребен престъпник
закопчан за данъчна измама към наивната свобода ти
обичаш сутрешния секс забравяш еоните ми самота мога ли я
бялата меланхолия понеже си единствения стих който не успях
да напиша отминават първите минути от мирозданието но
едничкият глас който могъл би да ме спаси е твоят усмивката ти е
последния златен пръстен на дядо залагам го на барбут
изпитни и мъки в тоя свят роден за любов и добро наужким
златните кули на огнената ни раздяла рухват в прахта и
призрака на думите ми тръгва като нестинарка по въглените
жаравата на сърцето ми стъпваш уверено по нея защото
няма друга посока избавлението няма душата брод

 

юг

не тръгвай по долината на любовната сянка
ти така и не каза една нежна дума колкото поне
да не ме държат само на антипсихотици тук с години

потънал в дива персонална абстиненция

жълтавия припек и бодливите малини на чувствата ти
много ли скъпо щеше да ни излезе халкидикито без ебане
екскурзията до най тъмния кът на душата ми струваше всичко

живееш оттатък бърдото с бориките и унинието север юг
оттатък прохода на моретата и акулобялата ми надежда
не тръгвай по долината на любовната сянка чуваш ли

сирената зове ме и протяжно от скалите вие

изгубих теб изгубих всичко изгубих теб изгубих
гарваноокия мрак е навред крилете му затулят
слънцето вододелът цезурата задухът зноя

 

януари

полупиян се въртиш на фона на скарлати заспиването
в студа е привилегия за избраните особено ако
нямаш оня скандинавски спален чувал и
забистря се езерото на просъницата а
на облачното й дъно
виждаш сивото око на светлината тебе видях
любовта ще те спаси любовта ще те
чашка чай тип шипков в замръзналата й ръчица
после скриптящи по заскрежения плочник снегоходки
не черното а бялото е разцветката на смъртта тук
захапваш гърлото на виното в бутилка без
имперска претенция
няма я в тоя стих пурата на чърчил
любовта ще те спаси зимата ще ти скове
бяла къща в заполярието
да заживееш в нея вовеки защо
зимите в идеалния център на историята са винаги
хищни като самата ревност така обоснована и зла нали

 

знамето ми над тебе беше любов

крачките които правих към теб
бяха стъпки в нищото
за мен те бяха всичко
защо ти е тази тъга
за мен те бяха
всичко

 

целулоза за поколенията

издаваш книга, втора
трета, четвърта –
ставаш класик
никой повече
не те чете

 

all rights reserved

преди пишех и се надявах
но в пожарищата на мълчанието
ти захвърли всичко написано от мен
и зная че беше права сега пиша
и не се надявам разликата е
една смърт разстояние

 

за нищото на поезията

любовта обича да оцелява и живее
при екстремни условия
ти си най-хубавото нещо
което ми се случи в този живот
след смъртта на сърцето

 

малката гара на злобния ден

ще ти го кажа направо –
от времето на шумер и акад
политиката оправяне няма
остани си при любовта
умри без спомен

Господ
ще ти обясни
защо

 

в ада с теб

казват че в ада изгаряли всички спомени
но любовта ми е океанско цунами –
ще строши и залее дори там
костите на всеки огън около теб

 

актуално състояние

този път при психиатъра
отива майка ми
за да каже само това
относно актуалното ми състояние
всичко е нормално
съжалява че се е родил

 

обрат в хода на историята

маяковски стреля в сърцето си
куршумът отскача и уцелва Стопанина
историята тръгва в свободен стих

 

всемирно нещастие

с ироничен глас ми казваш
че на ефедрин можеш да чукаш
десет минути повече –
десет минути или
десет години – погледнато
през черепния взор на смъртта

си е нула време

 

инстанция щастие

разбиваш ядрото на добротата като яйце
забравяш за страданието и неправдата
щастлив ли си прегърнат от смъртта
единственият изход е любов
паметта на Господ е безкрайна
позна ли сълзите на спасението
успя отново да надцакаш бедния
имаш ли запазено място в небесата
или само се веселиш с хумора на дявола
потискаш ли кобната страст на гордостта или
потискаш всеки по-слаб от теб
ще бъдете като богове запалили кладата на злото
заличете ме от списъка на успелите
запазете за вас триумфа преди всевластната
каква следа ще оставиш на децата си
вземи своето сребро и нека
мислиш ли че няма наказание
единственият изход е любов
видях демоните и са там в ада
отвличат най любимите ни хора
това изобщо не е шега разбираш ли
щастлив ли си пред гробния геенски вход

 

некропол добра практика

изсичам безмилостно черната гора на меланхолията засилвам
трупите на юг оширявам квадратурата на държавата
нещастие родината ви е пръстта ще обитаваш орбитата
на калта недоверието ще ридаеш със сълзи от петрол ще се смееш
с усмивката на вълчицата обич после ще родиш камъка
на вината си чакай я да те сполети радостта докато
мамиш себе си и наред всичко лъжа говори всеки на ближния си

 

подвижен крематориум

живееш от промоция в акция
имаш ниска цена
хората умират
корпорацията остава
никой тук не гребе със златно гребло
в алената малка лодка
на своя нищ залез

 

фалшивия звук на душите

тънката струна на любовта
е скъсана в душите ни
още от раждането

 

фанфари от мрак

може да се спори дали сърцето ти е трибуна
или ешафод за мен е ясно че си гилотина
годна да брани кохортите на мрака и властта
и аз ли да побягна в емиграция надалече
утре дълговечни кхмери на системата ще ти
осигурят служебно погребение колкото да не се
разлагаш на улицата лешоядите си знаят работата
все едно всеобщо неспасяване поединично аз ли
на мен се падна да оправям света така действа
властовата машина затриваш хората сетне
фанфариш за спасението им даваш новото
политическо изявление завой на курса
по-весело ли заживяхте по-весело ли умряхте

 

да не ме отмине чашата

от дъното на чашата изплува само твоя лик що
за странна шега е паметта спомням си че
те забравих след смъртта си

 

ходом към небето

шансът който не ми даде
ме чака във вечността и там
всичко изписано и изплакано
се осмисля при гроба на поезията
сега шизофренията ме разяжда
но в упадъка на поражението
съзирам тебе до дверите
на своето избавление

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

поезията ни убива
защото ни освобождава

също като смъртта

 

***
тялото е вселена

силни сме
само когато го напуснем

завинаги

 

***
човекът
е минало

в което любовта
не съществува

 

***
любовта е вибрация –

удря се в тихото тяло

слуша сърцето

и заспива

 

една нощ

любовта бродеше
из спомените на вселената

изведнъж се спря и заплака –

жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората

 

***
самотата прегръща
тъмният ми образ

потъвам
в кожата на небето

идвам
да те убия

 

***
светлина
се гаси само с чувства

молитвите
са за слабите

 

океан

аз съм само черен спомен
заровен в пясъка

няма време

лятото на любовта ни
умира

 

***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят

с твоите очи
с твоето лице

моята смърт

 

ако има небе
нека то бъде теб

земята е нашата прегръдка

светът
е твърде зает да умира

 

***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше

смееше се –

избираше
следващата жертва

 

***
след края на света
бог търсеше сянката си

намери я студена

заровена
в едно сърце

 

***
облаците
се прегръщат тихо

горят своите тела –

тази вечер
вселената загива

 

***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си

а се преструва че обича

 

патоанатомия

бог изгря на лицето ти

ръцете залязват в мъгла

сърцето те напуска

тихо
и самотно

 

***
мракът на сърцето изпълзя
през вените

сенките пеят своята песен

настъпи епохата
на истинската поезия

 

лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме

разхождаме тялото
извън душата

в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта

 

рожден ден

краят е близо
погледни нагоре –

аз никога не съм съществувал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
няма стих
толкова малък
да побере
цялото ми мълчание

 

мъртви поети

смисълът на живота
не е поезията
смисълът на поезията
не е живота

 

***
сърцето ми
е все по-тихо
като голотата
в райската градина

 

любов

в безсмислието на живота
и смъртта
Бог ме сънува
като теб

 

***
не съм се будил
сънувам те
нощта пада като сняг
в чашата ми водата
е студена и мъртва

 

извинени отсъствия

всяка мария се ражда
с името си:
м като мъж
а като сперма
р като лято
и като щастие
я като край

 

неизвинени отсъствия

сърцето ми –
циганче дишащо лепило
бягащо от училище
надървено и черно

 

око за око, зъб за зъб

чекията е хубаво нещо
но при ебането човек
се запознава с хора
а с друсането
ги забравя

 

19-и век, 2016-а година

на сутринта когато слънцето залезе
не стига въздух
делфините се давят в небето
всяка буква от сърцето ти
е като книга
палиш доживотната си цигара
и я допушваш

 

***
слагаш ме в джоба си
като кръста на врата си
за да те пазя
от сърцето надолу

 

викът

щастието
е да си мислиш
че човекът
от картината на мунк
получава оргазъм

 

no future

гадая миналото по тялото ти
целувките падат от столовете
погледите – от лицето
стъпките – от стаята
дрехите – от леглото

днес чувам само гласа ти
думите са деца които си отиват
без да се събличат

 

точка 18

понякога
всички деца ми напомнят за теб
и всички възрастни
и винаги –
всички мъртви

 

смисълът на живота

не можеш да влезеш два пъти
в една и съща река
но можеш завинаги
да излезеш

 

опит за убийство

всичко
освен религията
и любовта
ме отегчава
до смърт
а ти ме занимаваш
с поезия

 

паркът на свободата

паметникът слезе от поставката си
изпика се в розите
пенсионерите помислиха че е от възрастта
тийнейджърите – от тревата
а този който пиеше от шишето
стана и го прегърна

туристите останаха на поляната
и продължиха да умират

 

ефектът на пеперудата

когато в дъждовните гори на амазония
една пеперуда размаха криле
ченгетата чупят черепа
на 15-годишен бежанец
в харманли

 

световната конспирация

хората гласуваха за тръмп
защото им е писнало
от тях самите
и са готови
последният идиот
да им покаже
че царството небесно
не е на земята

 

ватерло

войната с детството
е единствената
която можем да спечелим
ако не умрем от любов

 

краят на историята

строят концлагери
завладяват света
а всъщност искат
просто да се наебат

 

краят

знам
че никога
не си съществувал
но не мога
да те забравя

 

голямата любов

ти
разби психиката
и живота ми
но няма да ти оставя
смъртта си

 

боси

срамът се издига на пръсти сух като птица
плачат облаци от различен пол

очите ни целуват петата на небето
преди да ни смачка

 

умирам
за теб
както слънцето
прави любов с облаците
и после залязва завинаги

 

смъртта на бащата

„Нека делата
ти да бъдат такива
каквито би желал да си ги
спомняш в края на живота си”
Марк Аврелий

ти си география на времето
кръвоносната ми система
пришита с кол в сърцето
белите ми дробове
пълни с кислород и никотин
татуировка с правописна грешка
мисъл на марк аврелий
в която смъртта е най-убедителна

 

Христос

не се тревожи
няма да те забравя
любовта е всичко
а след теб
смъртта е просто
най-добрата част
от живота ми

 

***
любовта ни
е толкова голяма
че дори да спрем
да се обичаме
ще ни обича вместо нас

 

***
толкова е красиво
да мълчиш
за най-важното –

един без друг
ще бъдем
винаги нещастни

 

вечност

нямам време
да пиша стиховете
които не са
за теб

 

силата на слабите

дори любовта ни
е по истински случай
защото само с теб
когато се докосваме
можем да направим всичко

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
Разсъмва се като по ноти,
аз обаче
така не се научих да разчитам
оплетените петолиния
на всекидневието
и живота
гадая по обърнатите
длани…
миг по-късно, миг по рано ли,
ако засея ветровете си – ще ме ожъне
на бурята ми покосяващата крачка.
Гладна съм
за времена и разстояния
и за загадъчния
текст между очите ни, когато
неизвестното се разширява и
остава само
любовта
да е работното заглавие.

 

Основен материал

С очи, които приласкават космоси,
с костенурка в джоба и
черпак от междуметия
Големия Готвач
се е надвесил:

развихрят се ротонди от високи
камъни назъбени архитектури
се сломяват
докато светът е хлабав
неразбъркан
неприклещен още сред кориците
на Великата готварска книга

Докато първата рецепта на реалността
е рехава
и белите джуджета изкипяват,
дегустацията е приключила…

Каква чудесна кал!

 

…
Имам си Родина
Тя не е
ни добра ни лоша нито мащеха
Тя
е догонващ ученик през вековете но
Е поет на междучасията
Тук и там
се засичаме на двора
виждам я
дърпам й ръкава да я спра
ала
той се къса после пъргаво
ми се изплъзва като гущер
шмугва се
в некакво кьоше да пуши скришом

Ех!

Пресекулчеста пресечена Родино
Спри!
И аз пораснах…
Няма вече
поривни вълни от трепет нежност
ябълкова обичлива невъзможност
как да се откъснеш
от сърцето си
?
Това сърце
Не може да е ничие
Но не е твое
А моето е друго
Аз
съм като гръцки бог по пълнолуние
Богиня!
съм на тенджерите и тиганите
Титан
във кукувичето гнездо
Пирон във черепа
Балкон през зимата
Калкан в кооперацията
Риба – Ψάρι
Аз
Намръщено момиченце
в отминал кадър
стискам гумен заек
и не зная нищо просто пушек
през ореховите листа
съм аз съм аз
Световната Елена
Аз
Която се обичам
Аз обичам дъщеря си

азнезнамкоямиеродината

Но продължавам

 

…
Някога
аз може би съм раснала
аз може би съм се достигнала
съм се наситила
на ръст
и вече тегна
Искам да се разтека
да се разгърна да се вливам
някъде
И да ме вливат също.
Аз искам
същността ми
да остане
в „може би”-то
да се оглежда по-обширно по-надлъж
по-напред назад наоколо встрани
Да има стъпка

Да е ласкава към себе си
И към илюзиите си
Да им отпусне
за безсрочно сантимента

свободно волно необмислено

Да скочат върху първата скала
и да запеят

И да танцуват

(да мисля че добре ще им се отрази да потанцуват)

А после искам
да се срещнем отначало
да ме притиснеш до стената
да не бягам
да се утая
презрамката ми
да се смъкне

И да ме целуваш
като непозната

Аз искам
искам
искам
да се
сблъскаме

 

Каквото бих

Ако някой ме попита, ще му кажа: тя
е прелетната сянка над шосето,
ятото
в мрежите на някой непознат
и почти невидим като парата на чайник
вятър.
Пейка в есенния резерват
на таласъмите
и крадла
на окапали листа и корморани.
Няма как
да обясня, че ми е взела лятото назаем.
Кацнала е на върха на нечий гръб,
лази несмутена, нетъркулната,
по ръба на масата туптяща
малка
капка.
Тя довършва всеки залък.

Ако който ме попита настоява,
ще му кажа: тя
е ден, забогатял от думи и готов
за лягане.

Тогава този, който, ако би ме питал,
бих му казала,
ще замълчи, но всяка вечер ще поглежда
под възглавницата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

детството ми е като отхапана ябълка –
червена отвън
но кафява
около слюнката

 

на колене

шумът
от толкова грешки
се проветрява само
предварително
докато си още малък
и имаш прошка
за разменяне

 

чакам те

на границата
на хартиения свят
от който ще излезеш –
създание на мрака и надеждата
ще отговориш ли
на болката ми

 

семейство

на баща си ще оставя
едно поле мълчание
празен параграф
обърнато с гръб лице
мамо
вината не е в този
който я изпитва
но не е и прах
който да избършеш
най-красива съм
в дрехите ти
малко след като
съм изгубила дете

 

страданието ти свети като ореол
пия от цвета му –
претопил е всяка острота
не остана нищо
с което да изрежа
всичко което ми пречи
да се пожертвам за теб

 

***

аз съм черен облак
изпран от слюнката
на птиците
с всяко тяхно приземяване
живея смъртта си наобратно
и гледам как снега
започва от очите ти

 

загубих те преди да те открия

сто пълнолуния
почерняват като миди
преди да мога
да умра спокойно

 

***

ти си като втора кожа
под която е винаги
студено
нося ноктите ти като обеци
мисля те като реалност
но знам че би било
варварско
да съществуваш

 

материя на мириса

забранено е да се говори за това
мълчанието ми се сношава
с образ
от вътрешната страна
на усмивката ми
един скорпион
тъче верига от коса
в която ще те хване
и приспи

 

***
дъждът
ослепява като море
за да стана рапан
да допреш ухото си
и да ме пуснеш
да вляза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Прецедент

Накъде би погледнал летецът,
ако остане сам в стая
с всички предишни терминали,
които е кръщавал
с имена на домове?

 

Блаженство

Има острови, на които
мъглата никога не пада,
бариерата на ония от другия край
никога не разделя,
границата им не посреща с куршуми.
А цяла година ти
преписваш името на тази абстракция
в кръстословицата, която
продължаваш да избираш,
все по-далече след всеки квадрат.

 

Вот на изтребление

Ако на гладната ти майка във Сирия
й бе нужен моят глад,
нямаше да пожелая да е друго.
Ако на нямата ти майка в Афганистан
й бе нужен моят глас,
нямаше да пожелая да говоря.
Ако на теб ти бе нужно
социалното ми осигуряване,
за да качваш модели на яхти;
щях да дам своя глад на Халеб,
щях да сам своя глас на Кабул
и да заминем.

 

Сняг

Гледаме бялото на небето
и неговото моногамно мълчание,
докато очите ни завалят
върху суровия асфалт
в най-чистокръвния
месец на зимата.

 

Dark necessities

Тъмните потребности звучат по-добре
от мръсната тераса на хотела,
отколкото от втори ред правостоящи
на националния терен.
Стигам дъното, а ти ме караш
да се върна откъдето съм дошла;
прибираш се без да довършиш,
затваряш дървените си прозорци.

 

***
Ако беше жена щеше да бъдеш
Първият стълб на мирния преход
от Голгота до Едемската градина
и да събираш вярата на грешниците,
когато настане революция.

 

***
тя се спъна на площада
той пусна ръката й
вината в нашите павета

 

Преход

Шестгодишните на третия свят
се раждат с наведени глави
не заради новините за холера,
позицията на Тръмп за глобалното затопляне
или болестите, предадени им по наследство;
раждат се и после цял живот
разглеждат само стъпалата си
колко са остри.

 

Екстремист

Заради теб жена ти мина през въглените
боса, със затворени очи
и четири месеца по-късно
я накара да се хвърли в преспите,
затрупали обувките ти,
без да забележиш раните по стъпалата й,
без да забележиш, че си е отишла.

 

Човек е съвършен

И две години по-късно
мисли за съобщението,
което Господ не прочете.
На първата им среща
в подлеза в Надежда
сменя темата от неудобство.

 

***
На Задушница само мъртвите не отчитат
износената тема за смъртта сред поетите
и крият раздаденото между зъбите си,
поглъщат в своя памет вместо мен.

 

Аскеза

Нахвърляни образи по цялата ти
нова земя, не би трябвало да ги събирам, нали?
отделям дрехи от бутилки
торби от подаръци
нейните чанти от нейните бутилки
прeразкази с неравен почерк,
прозата не била силната й страна?
Не знаеш
Вече знаеш
предозирам с отсъствието си
в ъглите на друг дом
друго пристанище,
на което жените на моряците не чакат своите мъже,
да се завърнат с улов и неизлечима болест, и след прощаването с тях на кея
отварят камерите на всичките си животи
за някое ново екзотично име,
истински колос в занаята;
вече не търся чарковете, които оставих
в ъглите на дома, който не беше чужд
Изпращат ме от боклука
Смеят ми се от боклука
Намини пак донеси бутилки
– Сърцето ми има място за всички
защото това е нещото,
което просветлението прави с хората като мен
това е пълното вътрешно отражение
което ме научи в морската столица –
до белите лилии на плажа,
оставени от овдовелите съпруги;
това е нещото, която всяка
уважаваща себе си модерна жена прави
с останките на сухия моряк
не ги показва на никого до 40тия ден
и даже тогава не им връща името,
те вече са никой,
обесени във влажното им геройство
Бог нахранил бедните с риба
Бог взел от бедните рибата и всичкият живак
в сивите им вени.
Твоят дом е твоето богатство
най-тъжната му придобивка
е свободата на първото лице
– Аз се научих да сглобявам –
което не пожела да ме спре
в завръщането при моряците

 

За моряците и хората

Морякът попита стареца на кея,
къде продават фуражки по-евтино,
мъжът се усмихна, изслуша
нещастната изповед
за някаква буря навътре в морето.
Попита моряка кой е откраднал
нощес немитата с месеци риза,
която оставил в основите на моста
да приюти опашките
на слепите кучета.

Заливаш с неми контракции
всеки безпаметен бряг,
за да не може да оплаче
твоето име на рибарите,
които сутрин търсят хляба си
във водите ти; намират само
разкази за кораби.
Заливаш децата им с железни неистини,
къде ще доплават, когато пораснат,
къде ще ги отведеш
за посмъртна награда,
къде ще намериш бялото им щастие,
което циркулира във вените на бащите им,
което майките сънуват
и се будят от кошмари.

Възкачи се над земните престоли,
да чуеш зъбите на жадните пътници,
деца на някой чужд дом,
където преди вечности
водите ти са галили
безплодна напукана пръст.

Морето не ти донесе спасение,
морето не ти донесе препитание
отдалечи самотата ти с лунна година,
приближи я към плажната ивица,
за да удави във водите си всичко божествено
и да изплува на бреговете ти
след четири месеца.

 

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
не описват върху своя циферблат
земното притегляне, скоростта,
с която отдалечи бялото ято,
– германските машини
и техните залпове полетяха
неудържими в небето на Победата-
не върна седалките в изправено
положение и не благодари
на персонала за най-евтиното кафе
на дъното на инкрустираната чаша,
която извади от джоба си.

 

Нонстоп

Казвам на всички колко те обичам
когато при 50-годишната изключиш телефона си
не се обаждаш със седмици не си
спомняш за завършването ми
вместо това след месец ми разказваш
колко часа си спал когато наркотиците
те изхвърлили отново на земята
и този кошмар не звучи по-добре
на чалгата в колата ти.

 

***

Каляваш навиците ми,
научаваш ги да плуват
в изстинал бездънен басейн;
запушваш всички отвори,
не им позволяваш да си тръгнат,
побъркваш ги с безразличието си,
докато се давят в гняв.

 

Нечетно

Всички възли на паметта ми все пак ще те забравят
два часа, след като реши да не отговориш;
три часа, след като реших,че ми трябват
пари, поезия и футболисти,
а не някакви банални двустишия.

 

Закономерност

Ще дойдеш на последната вечер
преди падането на държавата,
преди раждането на новата власт,
за да се заслушаш в дванайстата молитва
и да чуеш единствената ми молба
най-накрая да тръгна по пътя си,
най-накрая да води далече от теб.

 

Продължаваме

Надеждите всички седем милиарда
да повтарят имената ни на заспиване
за да можем да кажем на децата си
че ни стиска да не бъдем данъкоплатци
не в буквалния смисъл на думата ти имаше
държавно училище за малката руса глава
на сина ти но спести от уроците по пиано
поощряваше либералните изкуства за да бъдеш
запомнен като най-добрия баща.
напред с опитите за нетленна смъртност,
напред с опитите да забравим имената си.

 

***
Децата ни ще оцелеят,
само след като потопят ръцете си
в студената бяла вода
и начертаят жертвени кръстове
върху челата на всеки отляво,
без да можем да застанем на пътя
на техния светъл Великден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Лолита

това момиче
знае как да инжектира
електричество в рефлексите
на мъжкия род,
тогава земя и свят
нямат силата да
противоречат
на такова сблъскване
между две начала,
които пипнешком
отгатват пътя
от разплитане на косата
до леко стъпало във въздуха
с инстинкт да трепери
през нощта.

 

Толкова много

дете в близостта,
момиче в тялото,
жена в ръцете,
мъж в смелостта
алкохол в очите,
дантела в бикините,
целувки в кожата,
бързина в дишането,
сила в стремежа,
крясък в тъмното…

толкова много
поезия в леглото –
все свършва.

 

Балада

днес
вечерта е така тъжовна,
даже нищото
около мен
ми се струва пълно
със коприва
и всичко пари червено
като залез,
наситен с боя
от мотив за утре,
когато ще остане само
спомен за беда
в това стихотворение,
което, вместо поета,
само се нарeчe
„Балада“

 

Картата на моя живот

моят живот
прилича на себе си,
расте като
парниково цвете
и плавно
повтаря грешките
сякаш са валс
на Шостакович
във филм за Анна Каренина
от бъдещето,
където вместо влака
я убива
Вронски.

 

Клетъчен глад

познавам добре
часовете преди вечеря,
когато те чакам
с авокадо, маслини, гуава
и други подобни
ядливи желания
от утробата на природата,
които са вкус
за клетъчния глад
на кръвта ни,
създадена
да се нахрани изцяло
единствено с досег
до насъщeн вулкан
в екстаза.

 

Байкал

очите ти
прожектират най-чистия
извор на живот
като Байкал,
мога да гледам в него
толкова дълбоко,
колкото е необходимо,
за да видя рибите,
с които Господ храни
хиляди гладни.

 

Охолно

когато човек пише,
в него има брат художник,
който пoзнава тежкия път
на действителността,
като нищо повече
от зелена нагласа
в очите на гледащия
пожар отблизо.

 

Дуенде

дух, душа и тяло се събират,
когато дуенде трае
еврейската половина в мен,
топла като цял континент,
със спомени отдясно
за силата на възникване
и страха от неживота.

 

Сърце

ако бях защитена
като някой,
който използва числа,
вместо думите,
сърцето ми нямаше
да се разбива
осем пъти на ден
и също толкова по пет
през нощта,
когато се опитвам
да попитам Господ:
не съм ли добър човек
и защо не спирам
да плача магнезий,
а само живея
с половин възприятие
за сила,
понеже не разбирам нищо
от събиране,
освен, че сърцето ми
отказва да работи,
разкъсано
на 40 парчета.

 

Любовни вариации

първото намерение
на този, който обича
е картина,
по мотиви на Климт,
за момиче с червена коса
и целувки в златния вятър –
такова намерение
има много
ефирен свят,
който с лекота
може да се превърне
в пяна и кристали гняв
или кълбо
от студения дъх на вик,
рисуван от Мунк.

 

Нещо като радостно стихотворение

в музея на щастието
са изложени органите на радостта:
смях, удоволствие и веселие.
там, хората с животна недостатъчност,
отиват, за да потърсят
трансплантация на смисъл
да се въртят в затворен кръг
от сутрин до вечер
със завързани очи, подчинени ръце
и безплодни души,
които не принасят възможност
за дори малко успокоение или залъгване,
че добрината ще надделее поне веднъж
във везната на жребия,
но резултатът
винаги е мъчение,
защото всички пренебрегват
нерушимата истина,
че щастливите хора
са измислица на пресата.

 

Грешна епоха

втори пореден
петък мечтая
да живея причудливо,
а този ден
е така самотен
от сутринта,
когато се събудих нарочно
от кошмари, плач
и болки в коляното
заради студеното време
в Русия
преди 132 години,
във време по-удобно
за моите мисли, дела
и неродени деца,
които сега са просто
посветена поезия
заради писъците,
в главата ми,
от грешната епоха,
където съм принудена
да светувам.

 

***
на дървото вече
има 27 листа,
годините са обратното
на есен.

 

Години

на езика на човек
годините са живот,
който намира промяна
като дарение
във всяка катастрофа
въпреки язвата на времето,
която разлага мъдростта
на измислици, въпроси
и световъртежи
в очите на съмнението,
когато те са празни
от вяра и раждане,
защото да се родиш
на езика на човек
е покръстване.

 

Сърдечна криза

пулсът е неравноделен,
когато вътре нещо умира
от безсилие
до заекване на думите,
които и без това
не могат да обяснят
колко
голяма е болката
в този омърсен
външен свят,
където вече няма
вкоренени
вяра и свян,
затова
даже дърветата съхнат
без развиделяване,
което е заровено
някъде,
но въпреки всичко
остава едната
щедра мисъл,
че животът е вечен
на друго
свещено място
в милиони лъчи светлина
с общо съзнание
за върховна победа
на чистото
благотворение.

 

Поетично за поета

литературата живее
както си иска,
ражда без упойка,
знае, че красотата
е в различното,
а технологията на свободата
е да стигнеш до край,
щом на масата няма
сирене, хляб, босилек и вино
въпреки цялото
съзидание
в горчивия свят,
като нещо много горчиво,
където литературата бърза
да живее
както си иска
и тя е обратното
на очакване,
защото никой не чете
живите поети.

 

Свободата на словото

най-ценното изпитание
за един поет
е да запази
свободата си цяла
като парче хляб,
което не се рони
от режими, робства
и други основания
Лорка, Данте,
Маяковски също,
да водят война с мастило
срещу реда в езика,
защото все някой
трябва да остави
прямо слово
вместо кокали в земята,
в противен случай
бъдещето просто
не си заслужава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

философия

ако нямаш обувки
които да обуеш
макар и бос
все пак ходи
ако нямаш
какво да кажеш
мълчи копеле

 

блек рам

допри бузите си
към асфалта
пий
плачи
обичай
и отново
счупи бутилката

 

***
за всеки
паднал от болест
се полага носилка
за всеки
паднал от любов –
кръст

 

***
скрий греха
и насечи пътищата му
така дори да знам
къде си
няма
да те потърся

 

мъртва зона
(не по кинг)

студено небе
сълзи от безразличие
и цял свят
изгубени души

 

ще бъда
сламата
която расте
високо
цял живот
и няма вятър
който да скъси
краищата й

 

абсурд

преди всяко
театрално представление
идвам два часа по-рано
и броя хлебарките в залата
в антракта си купувам свещи
а след края излизам
и всеки път
се самоубивам на входа
чрез самозапалване

 

***
раздирам всички люспи
от тялото си
преплитам кожата си
наобратно
режа петите си
и ходя по стените
на църквите
като цапам
всяка икона
само по очите

 

тайната вечеря

всеки път когато
ми наливаш вино
се надявам
начинът
по който гледаш чашата
да не се премести в мен
за да не видиш страха
от всички
скъсани покривки
празни чаши
и остатъци от агнето
което готвиш в печката

 

катастрофа

две сърца
чакащи да стане
зелено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017