Етикет: поезия

Термити

От високото жилищният блок
прилича на бучка сирене,
нападнато от термити.
Черните точици щъкат
навсякъде –напред-назад,
потъват в лоното
на бялото, после се
появяват пак, влизат-излизат…
Тези двете са като нас
с тебе – тръгват и се връщат,
враждебно размахват
крачка, после притихват,
допират муцунки –
там, на третия етаж вдясно.
И си мислят:
“Всичко е о`кей!“
Но само от високото
се вижда как бучката
намалява, намалява.
В един миг разбираш –
няма къде да се върнеш.

 

Кучето

Кучето се казва Омир.
Порода питбул.
Донесоха го от Америка.
( Тези американци!
Само те могат
да кръстят куче
с такова име. )
Изпълнява команди
единствено на английски:
“Сед! Даун!“
“Гуд бой, Омир! Гуд бой!“
Иначе му говорят
и на български.

Кучето Омир
редовно препикава
розите на стопанката.
Вместо да се почувстват
наторени, те залиняха.
“Нот хиър! –
заповядва мъжът
с нужната нотка
твърдост в гласа
( според инструкциите ).
“Не, в розите!“
“Не, в розите!“ –
вика и прислужницата.
Нищо не помага.
Опитват и на гръцки:
“Ми! Охи!“
Ефектът е същия.
Розите умряха.

 

Наблюдение

Орловите пера на гълъба.
Те са невидими.
Видимо е настървението,
с което кълве
подхвърлените трохи

 

Диво и питомно

Всяка пролет засажда цветя –
да радват слънцето и очите.
Всяко лято тревата, незасята,
залива всичко наоколо.
Потъват в нея и цветята,
и прагът на къщата.
Накрая скри и покрива
на сетния му дом.

 

Чашата

Отпих от чашата,
но жаждата ми не премина.

Водата заприижда и
корабите се залюшкаха,
страховете в трюмовете
се раздвижиха,
като олово тегнеха
към дъното.
А хоризонтът – сив гранит –
не предвещаваше спасение.
Тогава го видях –
стоеше, вперил поглед
в тъмните талази.
На възрастта на моя син
( и сякаш беше той ).
Красавец? – не. Но обаятелен.
Не тръгна по вълните,
не ни нахрани
с хляб и риба, ала
присъствието му изпълни
цялото пространство.
И силата прииждаше
на тласъци. Забравили за
дребните си щения,
корабите ѝ се подчиниха.
Една от мачтите
разкъса облака и освети
пътека към дома.
Когато стигнахме,
денят преваляше, но
още дълго пяхме,
прегърнали нечаканото
избавление. А той –
изчезна, внезапно и безследно.
Не забелязахме кога и как. А после…

Чашата е пак на масата.
И чака.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

живея в триединство с две саксии –
безименни,
зелени,
нецъфтящи.
Листата им растат на воля,
едната вече заприлича на горичка.
Не си говорим често.
Водата пием от една и съща чаша.

 

Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
мете, измива пода,
рафтовете бърше старателно и сръчно,
потта избива по лицето,
лъщи над устните,
покрай носа,
в очите влиза.
Нетърпеливи са натрупаните книги на бюрото.
Ръцете си почиства, подсушава,
сяда,
в картоните надлежно ги отписва,
усмихва се
и почва нещо свое да реди.
От стаичката в дъното наднича шефката
и както винаги невиждащо поглежда –
сега ги разнесѝ, където трябва.
Чистачката, която обича да се прави на библиотекарка,
разтуря арката,
от книги изградена.

Досущ Парижката,
онази,
Триумфалната.

 

Моливче късичко
с графитче изписано
и гумичка стара и твърда
в кутията с брошки намерих.
Моливче.
Дръвченце оглозгано –
без клони,
без листи,
без корен.

 

Пред огледалото години
мерех шапки,
лицето си измъчвах,
разпъвах и разравях сетивата си,
посявах благослови и анатеми.
А винаги
съм подозирала –
зад огледалото е онзи,
който ни оглежда
и отглежда.

 

Къщата, от която сутрин купувах мляко

Къщата с кравата Неда,
с топлите тъмни очи,
гальовния топъл език
и щедрото виме.
Къщата всички отпрати.
Продължи да отглежда цветя.
Жълти, червени, оранжеви.
През оградата с телена мрежа
кремове бели надничат.
Добра среща,
казвам.
Добра среща,
остаряло момиче!

 

И е хубаво, и е тихо.
Птиците
са помежду си.
Вдигат земята нагоре,
Сред тишината я спускат.
При нозете ми,
в ниското,
мравките внасят порядък.
Тихо животът нараства
иззад треви и загадки.
В буците пръст
някой диша.
Глътката въздух поделят
думата недописана,
хребетът и пределът.
И е хубаво, и е тихо.
Времето
се откъсва.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Кюнец

Седи сам в ъгъла.
Пие ракия
и сам си говори.
Носи кюнец,
с прокарано през него въже,
като раница.

– Защо ти е кюнеца? –
някой го подиграва.
– За комин. –
сърдито, но благо,
той отговаря.

– Остави го. Луд е.
Не пречи на никого.
Пие ракия във ъгъла
от двайсет години.
Носи кюнец
и мечтае за къща.

Колко еднакви сме, Господи!

 

Разлики

да откриеш разликата между
пътешественик и скитник
и да опознаеш всички видове усмивки
а сълзите…
а булевардите
калните пътеки
жените с клепачи като черчевета
на планинска къща
толкова мънички
а в дъното минават влакове
река бучи
сокол прелита
и изчезва зад баира

да степенуваш човеците
на странници
колеги
познати
и понякога приятели
а болката…
а виното
бели покривки
улични пейки
някой те отминава
друг те прегръща
ръцете им уж са еднакви
в очите и дланите най сме различни

 

Сърдечен хирург

красиво момиче
заровило ръце до лакти
в книгите на сергията
тършува
на няколко крачки във тъмното
чакам
за да знам на какво ще даде живот
когато
някой ден дълбае
със същото любопитство
в сърцето на мъж

 

Като реки

Като река
по път за Океана
да се влееш в себе си
и сам да станеш Океан.
А после накъде?!
Светът е твой
със цялата му самота.

Като реки по път за Океана
да се влеят във едно
и двамата да бъдат Океан.
А после накъде?!
Светът е общ
събран
в окото на дете.

 

Сиво

Сиво.
И димът отказва вече
да влиза в гърдите ми.
Като огнедишащ дракон.
Като камина със запушен комин.
Бълвам навън сивота.
Отдавна съм изгубил способност
да разделям
на черно и бяло
хората,
котките
и случващото се.

Времето,
в крак с мен,
изтърси някъде представата
си за контраст.
Само
Слънцето,
като подправен етикет,
държи да ни убеди,
че е Май.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
двукрил прозорец
между двете ми лица
нищо

 

*
двама в дъжда
гонят се сянката
и нейното куче

 

*
мушица
трепва
ръката ми

 

*
по три торби
в ръка
двете с клошарката

 

*
благовещение
лети срещу вятъра
пеперуда

 

*
стъпки зад мен
вятърът търкаля
сухо листо

 

*
такава любов…
забива нокти и ме гледа
с котешките си очи

 

*
толкова много цветя
пеперудата
… на бодил

 

*
вятър в тополата
… а облаците
не помръдват

 

*
дълбока нощ
луната изплува
от пяната на облаците

 

*
дълъг следобед
къщата бавно обраства
със сенки

 

*
ръждива релса
олюлявам се на косъм
от калта

 

*
тиха молитва
господи кога ще млъкнат
продавачките на свещи

 

*
шепа фъстъци
колко им трябват
на врабчето и стареца

 

*
отдръпват се тихо
чува ли ги слепецът?

 

*
сиамска котка
крехка е вазата
от син порцелан

 

*
пръски туш
политат в синята мъгла
стотици косове

 

*
йерихонски тръби
събужда ме водопроводът
посреднощ

 

*
приятелка от детството
на старата катерушка
сврака

 

*
хоро
топла е земята
под родопските терлици

 

*
призрачно слънце
в мъглата блуждае
сянка… на птица?

 

*
дъждовно…
колко ли капки остават
до влака?

 

*
неделен следобед
примижваме
на слънце с котката

 

*
море от хълмове
носят се на талази
гласове на гайди

 

*
планинска гара
слизат тихо
мъглите

 

*
далечен лай
над пустото поле
залез

 

*
дълбок сняг
между дърветата пътеки
светлина

 

*
самолетна следа
по разнищените облаци
се спускат птици

 

*
висок прозорец
дълъг е коридорът
към светлината

 

*
вечер на свещи
разказваме си истории
за неплатени сметки

 

*
шарена сянка
по слънчевите петна
божи кравички

 

*
сутрешна луна
циганка замита
парче геврек

 

*
таен обожател
гадаем
по почерка

 

*
ясно небе
сипе се сняг
само под вишните

 

*
трепти въздухът
над полето
синя пеперуда

 

*
повалена топола
над мътната река
кръжат два корморана

 

*
синьо небе
въздухът и раницата
все по-леки

 

*
сергия за сърца
окъснелите влюбени
не подбират в тъмното

 

*
нерешен спор
настъпват се обувките ни
в антрето

 

*
условен рефлекс
поглеждат го – вика
топли гевреци

 

*
киша и кал
шляпа пред мен
сврака

 

*
сянка слънце сянка
равният ход
на коня ми

 

*
блеснало слънце
усмихва ми се
непозната старица

 

*
тъмносиньо
в здрача се сливат
небето и Витоша

 

*
сняг на пух
ту горе ту долу
черната вранка

 

*
запознанство
преплитат се
каишките на кучетата ни

 

*
изпит
внезапно млъкват
свраките вън

 

*
кокичета
събрали глави си шушукат
три момиченца

 

*
зимна градина
сред бели хризантеми
мъгла

 

*
есенен плаж
небето почернява
от щъркели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

В окото на гарвана
белият сняг
завинаги отразен.

 

Капка по капка
от разваления кран
времето тече.

 

Слънчево петно
по хладни люспи.
Пролет в рая.

 

Не, аз не съм ангел
и перата във възглавницата ми
не са от моите крила,
които крия…

Но понякога го сънувам.

 

Смъртта поклаща тежкото си виме.
Животът, с хилави крачета,
пристъпя смешно и залита,
а в мозъка му свети надпис:
“Ах, мила мамо, нахрани ме!”

 

Стоим и смаяно се вглеждаме:
Очакваме да дойде онова хлапе,
което “Царят гол е!” ще извика,
а пълен е пейзажът със царе.

 

И да си знаете, апостоли,
че видими са ви преструвките.
Когато сребърникът е един,
ще станат тридесет целувките.

 

Дъждът
размърдва океана,
разпенва го и подсладява,
но някъде във дълбините
той мрачен
и солен остава.

 

Тревата свежа е и хладна,
а пролетното утро е от тия,
в които нелогично и нахално
витае жива радостна магия.
Небето е бездънно. Обещава
разкошен ден и птича песен.

„И тази пролет ще ми падне“ –
мърмори бъдещата есен.

 

Черни зимни гарвани
грачат посред нивите,
за да чуят всички,
че са още живи те,
че напук на вятъра
свирещ по перата им,
че напук на зимата
и леда в крилата им,
че напук на всичко
бяло покрай тях
има черни гарвани,
с черна кръв във тях.

 

Когато тишината слегне
над нощната библиотека,
към своите книги
мъртвите поети
намират тайната пътека.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
в живота две неща не се
забравят плуването
и карането на колело
в моя са три
горните
и нея

 

*
съдба няма, но дано
ни срещне отново

 

*
наблюдавам се
с опакото на очите си
слепците не знаят
колко са привилегировани

 

*
погледът ти е начален стадий
на бедствие
повярвай ми всеки мъж
мечтае да умре така

 

*
когато дойде виждах само теб
когато си тръгна виждах само теб
от много гледане се ослепява

 

Кафяво

едното ти око
в хамака на времето
другото ти око
заключва стаята
на безкрая

толкова нежно
могъщество
под веждите ти

а какво остава за усмивката

 

*

красива като роза
рядка като еделвайс
единственото което искам
е да поникнем заедно

 

*
ти си моят въздух който вдишвам
и издишвам през устата
когато те задържам летя

 

*
заспах мъртъв
и се събудих дете

 

*
по очите най-добре се познава
човекът дали е нещастен

по очите най-добре те познавам
че с мен ще си щастлива

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017