Ваня Вълкова – От ежедневието

От ежедневието

Запомних всичките детайли от мозайката на тротоара.
Те бяха грозни и опасни.
Знам всички дупки и извивки, които да последвам – отваряйки вратата на града.

От вчера
цялата картина – смес от натрошени плочки – спомени за разноцветни токчета е черна.
Дими.
Мирише на асфалт.

Сега е лесно да се стъпва, но бързото и лесното не е красиво.

 

Пейка от пазара

През ъгъла на ириса
захващам
силуети-образи-лепило

Пейките на пазара са залепени
с
хора на които краката им ги няма

Лепкавите каши – къщи – ризи
жълто и кафяво
цвета на моите очи се сменя, вечер
а
през деня остава пъстро кафеникав

Един кашон от нещо
започва
да излита бавно
и
въртеливо се оплита с виковете и го няма

А пейката-тъга е тежка

 

Пазарище-игрище на протяжност

Из уличките на пазара се извива време
от умора
от протяжност
от тъканта на другост
прегради, ограждения, подвижни маси за продажби
на думи,
образи,
парчета от мазилки
и мириса на Изток
сладкиши-риби-думи-чехли, извивки на металните балкони

От линиите на пазара се разплитам
и
бързо-бавно-тихо
се завръщам вкъщи.

 

EС (емоционална скала)

Степента на търпението
не се измерва
не се определя
не се задава
не се изчислява
не се планира
не се програмира
не се изобразява
тя е вариантна и мобилна
жива и разнородна,
плачлива и самотна
тиха и шумна
яростна и плаха
стъпаловидна и линейна
онази от утре и тази от днес.

Степента на търпението е
отношение към самите вас.
Отношение към живота и не-живота
Отношението към аз и не-аз
Онова и това
Другото и познатото

Степента на търпението е
вашата любов към не-любовта и не-възможността.
вашата не-примиримост към не-любовта и лъжата.
Дотук.

 

Рецепта за оздравяване

Приложих противоживот една таблетка
на всяко денонощие и много мента –
бонбони, чайове и освежители за въздух,
но
стаята ми не прерасна в гора и нито птиците, кълвящи на перваза,
поискаха да си починат там,
където почва зеленото измамливо вълшебство на тревата.
Това е фотография и те го знаят,
те знаят повече от мен за тишината и гората,
те знаят повече от мен
за сините пространства и водата;
водата е кафява, прилича ми на разтопена мед, но няма мирис.

Предписаха ми тези кръгли, цветни, мънички останки противоживот
и аз реших да ги оставя да се смесят в мен
без страх.

Оставих мъничките цветни хапчета да се опитат да ми сътворят
трева и въздух, и гора, и езеро, в което рибите на са измрели;
оставих ги да ме лекуват,
докато спя и в пръстите ми не тече опасен ток;
оставих ги да ме лекуват,
без опасност за живота;
оставих ги да ме променят,
но само в границата на картината, която аз рисувам;
оставих ги и бавничко заспах.

Изкуството и любовта са просто наниз от химически реакции,
но аз не вярвам във това.
Човекът е животно, което е контейнер на химически съставки,
но аз не вярвам във това.
Химическите елементи в организма
ме карат да се смея и да плача, да тичам бързо или да заспивам,
но аз не вярвам във това.
Науката на бъдещето ще спаси човека от неговите страхове и мисли за смъртта,
но аз не вярвам във това.

Отварям си очите и всички шумове от улицата залепват по перваза
и заедно със гълъбите влизат
и почват да променят всичко в стаята, в която съм заспала.

 

Тишината на града

Южен парк

В средата на есента
гора в града – тишината на града

Извън представите ни за реалност,
извън понятия, родени от представи.
Извън.
Звъни града и неговия механизъм на умора
Извън мотора на страха
Отвъд представата за време
аз
неочаквано се спрях
и
лекичко открехнах малката врата
за тишината
да почакам
пред езерото с лилии,
пред езерто с гласове от село
И патиците идват бавно…
жълточовки
Чакам…
И още някой е дошъл да чака…
да чака тишината да прерасне
в люспите на риба – огледало на небето.
Отпред пред езерото
скрито
от града и сред града.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Елена Коева – Катастрофите ставащи напоследък

*
В тишината между мислите си
проговорих на (не)реалността.
Обсъдихме тъмнината, дълбочината,
сладкия вкус на захарта,
ефекта на енергийните напитки,
животинските инстинкти,
радостта от малките неща.
Посъветва ме да си намеря жена
по точно тези критерии.

Сега съм пожертвана,
гипсирана и с фрактура на черепа.
Трябваше да поговорим и за катастрофите,
ставащи напоследък.

 

*
изтръсква цигарата
върху сърцето ми
душата ми вдишва
от сивата пепел

на пръстите й
отива филтър
завиждам му за
следите от червило

 

*
в Стаята на Тайните държах под ключ

някакви чувства в кутии различни

цветове с катинари тежки и черни

окачвах жертвоприношенията си

в тъмния коридор на куки

вечно разплакани от тежестта

но никога не се отказваха

сами бяха избрали съдбата си

п.с някой смени ключалката
затворената врата е затвор и за двете страни.

 

*
Тя настъпи сърцето му
прониза го с тънкия ток

Душата нахлу вътре
в жалък опит да го спаси
но силата бе извънземна

И душата се изгуби
в тъмната бездна
на една колекция

Когато нямаше какво
повече да вземе
изостави безжизненото
му тяло в локва болка

Тя убиваше
със същия финес
с който завладяваше

 

*
Твърдиш, че живееш в безвремие,
а часовникът на ръката ми
отмерва ритмично твоето присъствие.
Когато те няма
ритъмът се губи, тръгва си.
Поглеждам часовника на стената
той също е спрял.
Отивам за батерии,
за да дойдеш по-бързо.

Ако променя посоката на стрелките,
ще променя ли и течението на ритъма?

Твърдиш, че живееш в безвремие,
ти носиш времето със себе си.

 

*
времето постепенно е
сложило воал
върху циганката,
която ни гледаше на карти
не помня очите й –
моите бяха в пръстите,
стискащи със сила ръката ми
молейки тълкуванията
да се сбъднат или не.

бъдещето е (не)използвано
с карти за игра не се чертаят траектории на събития

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Светлозар Игов – Две стари стихотворения

 

Реплика към пиедестала на президиумите

Любомиру Левчеву

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

Това стихотворение (ако подобен социално-критически текст може да се нарече „стихотворение”) бе написано след дългогодишни наблюдения върху общественото поведение и граждански морал (= цинизъм) на тогавашния председател на СБП. Повод за написването му бе зловещата гавра, която Левчев устрои на своя колега Васил Попов и която ускори смъртта му. Връчих стихотворението лично на човека, комуто бе посветено, а приятелите ми го размножиха и то стана твърде популярно сред българската общественост. През януари 1981 г. Левчев „отговори” на моята непубликувана творба със стихотворение, публикувано в „Литературен фронт”, в което ме обвиняваше в какво ли не – и най-вече в клевети срещу българските класици (точно по това време моята „История на българската литература” бе забранена и читателят не можеше да знае как аз „клеветя” класиците). Едва ли е необходимо да описвам пороя от репресии, който бе предприет през следващото десетилетие срещу мен и семейството ми. Ненавистта на Левчев към мен обаче не се задоволи със стихотворните му вдъхновения. Няколко години след стихотворението си срещу мен той публикува в „Работническо дело” главата „Карнавал” от бъдещия си роман „Убий българина”, в която съвсем прозрачно свързваше моето име с някакви покушения, които „вражеската” емиграция уж била организирала срещу живота му. Въпреки нежеланието ми да пиша нови памфлети, бях принуден да напиша нов отговор, който също остана непубликуван, но в преписи се разпространяваше широко сред българската общественост. Ето го:

И пак ще ти кажа

Напразно заемаш героически пози
и репетираш безсмъртната си смърт.
Твоят път е постлан не с куршуми,
а с думи – парфюмени рози.
Твоят път е безпътица,
а не път.
И напразно се заканваш,
че ще изпиеш отровата.
Няма даже кой да ти я даде.
Но живота на твоите събратя
ще тровиш
със забрани,
със закани
и с юбилеи.
Срещу теб ще стрелят само с конфети
в карнавални
и разни
дворцови игри.
Ще ти бъдат другари злодеи, не поети
или поети със слова от лигнин.
Ще се кълчиш на изток,
ще се мяташ на запад
във родината своя
международно нелеп.
Докато някой ден
не узнаеш
внезапно
че в страната на убити поети
си на убийците
поет.

Преди няколко дни Александър Томов написа в „Демокрация” текст за пагубното въздействие на властолюбието върху българските писатели по времето на тоталитаризма. Там между другото споменава, че никой не се осмелил да се изправи срещу властолюбието на Любомир Левчев. Впрочем той казва, че българската интелигенция не е реагирала своевременно срещу властолюбието на неколцина лакеи на Живковия режим. Има право – „българската интелигенция”, поне писателската, надаваше крясъци на одобрение, когато един писател, вземайки повод от моите „посегателства” срещу Левчев, че ако си носел пистолета, щял да ме разстреля, тъй като хора като мен не трябвало да живеят. А един известен полицай поет публично заявяваше, че трябвало да благодаря, че са ме оставили жив. Каква милост!
Позволявам си да публикувам тези свои творби – и за да освежа паметта на приятеля си Ал. Томов, който много добре ги знаеше още при появата им. И за да подпомогна бъдещите изследователи на поезията и прозата на Любомир Левчев, които без тези стихотворения не биха узнали кой е бил предмет на ненавистта му.

 

Първа публикация във в. „Литературен форум”, брой 4, 25-31.І.1995

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Мария Ергина – Там между краката ти

шедьовър

ти си като картина
лежаща в леглото ми
голото ти тяло е като шедьовър
рисуван от мнозина известни художници
и съвършенството
което са постигнали ме оставя
без думи
очите ми остават по теб
и мога да те гледам с часове
но чаршафите ни покриват
и аз потъвам в произведение
на изкуството
лежащо в леглото ми

 

what time is it?

подарих й часовник
и аз имах
същия
купих ги от един човек на пазара
били само три от тоя модел
каза ми че били специални
така и беше
като от приказка

нашите вървяха в синхрон когато бяхме далеч
и спираха когато бяхме заедно
сега моя е спрял
нейния обаче продължава
продължава да върви в синхрон

 

нещо в 4:15

Стоя с телескопа
и те наблюдавам
по цели нощи

как изнасяш
бляскавото си представление
след това бързаш
да се скриеш зад сцената

оставяйки ме
да пляскам
на

други

 

let’s drink

нека пием тогава..
хайде да се напиваме..
да сме пияни от сутрин до вечер
от понеделник до неделя
аз заради теб
ти заради нея

 

там между изкуството

там
между краката ти
е друго изкуство –
чертая криви фигури
рисувам по бедрата
с влажна боя
там
между краката ти
пиша поезия
върху кожата
там
между краката ти
с един инструмент
правя музика без ноти
и чувам всеки тон
от твоята уста


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Виолета Колева – Покажи ми тъмната си страна

Инфлация

Никога не знаеш
с колко ще поскъпне
свободата днес

 

*
Дали оставих теб
Или оставих в теб
Себе си –
Така и не разбрах.

 

*
Вечер.
Ръка към теб протегнах.
Грешно меко
е лицето ти на тъмно.

 

*
Какво още чакаш? –
не ме попита
никога никой.
Аз за това
и така продължих да си чакам.
Красив е бил животът ми,
който пропуснах.
Бях зает, имах работа.
А ти така и не се обади.
Нито пък аз, все нещо чаках.
Така и не разбрах какво стана с теб
и кое е най-съкровеното ти желание.
Така де, нали всички имаме
по едно такова.

 

*
Ще бъдеш ти
поредния човек в живота ми,
когото съм поглеждала в очите.
Малцина са обаче тези, които са видели в себе си.
За това съм тук, докато ме има.

 

*
Тих
стих
съм.

Бих
бил
сам.

Но с теб
е някак си
по-пълно.

 

*
Покажи ми
тъмната си страна,
за да я обикна
и да стане светла.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ружа Матеева – Толкова е лесно да убиеш някого

толкова е лесно
да убиеш някого
изпразни
единственото пълно чекмедже
в сърцето му

 

*
мечтая за безметежно време
в което да забравя
за себе си
може би тогава
пейзажът пред двама ни
ще е еднакъв

 

*
веднъж бях
в съседната стая
веднъж ти също
беше там
в този сън
в който стаи
не съществуват

 

дори в миналото ни няма
подари ми като твоята памет
за да не дишаме

 

спря да чуваш
и туптенето в теб
се изравни
с мократа акустика
в дискотеките
нищо не изгнива
по-бързо
от преполятото

 

искам сълзите си
обратно
не са ти нужни
не си ми нужен
пресушен
като неполивана с разкаяние
любов

 

усмихни се
с празнините
между зъбите си
те ме познават
точно толкова колкото
празното пространство
между думите ти

 

някога запалих
свещ
с обичта си
защо се върна
да я духнеш

 

нощем по ръцете ти
се разхождат сенки
преструвай се
че си сляп
на тъмно
като всеки разумен
страх

 

остави се да бъдеш обичан
просто е
меко
като масло върху филия
разтопи се
в слабостта на езика
към съвършената сладост
просто е
да те оближат
и никога повече
да не се доверяваш
на хляба

 

*
не-твоите думи
в не-твоето спасение
са моят начин
да те спася

 

*
колко живота
ще заблуждаваш
сърцето си
че е само мускул
и ще пускаш ръката ми
защото изпомпваш мисли
вместо обич
изморих се
да се прераждам

 

*
да се сбогуваш без думи
е будната кома
на сърцето

 

*
носталгията е чуждица
в богатия речник
на ума ти

 

*
колко ще е късно когато
усетиш белезите от вина
в основата на дланта
останал сам
човек често гледа ръцете си
като единствена точка
в настоящето
колко ще е късно когато
настоящето е само
твое

 

ще боядисам косата си
чак когато побелее
не искам да разбирам
твоята страст
към оцветените нишки
любов

 

някой ден
звероукротителите
ще се откажат от своите
затворници
етажите ще се приближат
до земята
и ще заприличат
на стълби
от които никой не може
да скочи
кръвта ще е топла
и ще спаси
тялото си
умът ще разбере
всички зависимости
и няма
да се прероди
някой ден
небето
ще е в теб
а не
под клепачите ти

 

*
исках да спъна
твоите думи
преди тръгване
но ти остана на място
безмълвен


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мар Ина – Рязан

на кафе

не съм забравила книгата на перваза.
отнеси я в парка,
да направим тройка.
ще я открия един ден в някой кашон,
опустошена от този град,
за който е писана.

 

ще ме очакват
при червения фенер в мрака, по мократа поляна
като кучета
танцьорките
и Блъди Мери
тръстикови жени,
прибрали
мъжете си на сухо
ще пропътувам
разстоянието
сама
до високите езера,
където се къпят
самодиви момичета
ще мe очакват отново,
при синия фенер до лабиринта за загадки,
за да позная отговора
на природата си

 

коне

сини
сини
сини
индигови
цигани
събират с пръчки торби нехайство от минаретата
по поляни с коне
сини
сини
с венци червени
и жълти зъби
на площади за търговци
и бели бели майки
с мустаци
бутат сини колички с бели бебета
сини сини сини
цигани
като китове
в магазини за вафли
теглят пръчки
по поляните
и събират капачки

 

небе

под московското небе из това предградие шлиферите шумолят широко
носят се фигури на зрели хора, всички са отбрали поздрав
руси ангели влачат леките осанки, а с другите си лапки хапват банани
днес валя
в Москва
някой ме следи, за да съм малка кестенява кукла
бледа от сини стрели през изопнати в балтон рамена
Ако прескочиш трупа на този чичо-бойлер ще имаме тайна среща
пак ще те смаля,
да цапаме в локвите
и да стискаме нотни папки

зданията чакат
как откриваш тесните места,
които крием
с разпилените си шлифери

 

стратег

паднахме с имена, които е дала
и я извикахме при нас,
като първа безтегловна мисъл,
дойде нощта.
и премълчахме дъщерите,
сестри,
завинаги тихи,
при огнената яма,
където на марсиански разкрач от всеки седи по един стратег:
ще си направим железница
с кожени купета,
ще вземем дивеча
из безименна пазва,
ще стоплим билката
при котлето от лава
и ще дадем
имена.

 

картички

открий пишеща машина
вземи от съседа русофил
разглоби я
върни всичко на място
напиши ми картичка
от антикварен магазин
пусни я в кутия с парче торта в лъскав картон
и Чужденецът
представи си, че ти се воюва някога
за още една машина,
ще ти пиша къде крих моята
махалата, ръкавиците без пръсти и офицерската кашлица
също

 

влакчето

влакчето ще ни откара далеч от всичко е музика
далеч от тигрите по тъмното игрище
далеч от обърнати улични кофи
далеч от целувките с магьосницата
от виковете ми в екстази съседната стая
от крайното по-горно легло
и петното като птица на паважа
влакчето те кара да се съмняваш, че ще оцелея без музика
но и аз имам твоите уши
боли от влакчета
от бълнуването нощем
и от толкова захар още ме боли
влакчето не е дори писмо на чайковски
всичко си казахме
на пълнени чушки с троскот

 

момичето отчасти е врабец

виждал ли си я?
момичето-жена
с тънички крака

как профучава покрай парапета

изстисква портокалов сок с онези устни,
които доизмисляш сам

чувал ли си я?
момичето с гласа
в бутилка

как рони царeвица и пристъпва
сред пепелищата, по белезникав друм

отъпква необходени истории,
които доизмисляш сам

следвал ли си я?
момичето със сплъстени пътеки

как профучава покрай парапета,

сандалена и в рокля от сатен,
същинска амазонка, а отчасти е врабец

как профучава…

падаш

през ръба

на парапета

 

рязан

на чешмите ме поглъща бученето около дълъг алжирец
иска да слушам музика с Джибри в джоба
приятелите му са от Иран, Египет и Афганистан
в Египет шестите пръсти на дългомиглия мъж са отрязани в детството
и на двете ръце и на краката
личи
по белези
разказва за сестра, родена с шести пръсти само отляво
също отрязани

 

златен прах

вярвам в един Бог и една планета,
в езика, на който те разбирам
пред хотела, където не спим
като хиляди малки лъчисти иглици, през бронята на прохладно лято,
вярвам в един Бог и една планета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Roads

Ние чувстваме болка

Ние чувстваме болка
докато ви чакаме
в някой мрачен
и студен ъгъл.
Какво ви направихме
че заковахте
входовете.
Изливате ни
ярост
подхвърляте ни
отрова за мишки
или стъкла.
През зимата
се топлим
на тръбите
и старите шахти.
Бягаме
защото можете
да ни хванете
и приспите
Беззащитни сме.
Мразим ви.
Никога повече
няма да ви се доверим.
Страх ни е.
Имаме нужда от толкова много.
Къде сте?

 

Повей ветре
Глухият шум
пада в полетата.
Бръмченето на жиците
се усилва.
Мъглата пътува
по шосето
към нищото.
Смъртта ми
слабо вали.

Повей ветре
сивия отъпкан път.

Повей ветре
това древно
приятелство.

 

Roads

Стъпвай внимателно
по небето на живота си.
Навсякъде има мини.
Маршрутът на себеоткриването
не е лесен, но минеш ли го,
започваш да чакаш
смъртта.

Стъпвай внимателно.
Всяко небе
води до някъде.
Миг невнимание –
стъпка в мина.

 

Болница (част 1)

Тъмни престилки се надпреварваха
по белите коридори.
Сенки на хора лежаха
и стенеха върху белите
легла.
Тези техни сухи ръце изкривени
и болни
и тези техни очи
може би вече вгледани в другия свят
пускат своите болни усмивки.
Лампи примигваха и намигваха над
пътуващите пациенти
някакъв писък тихо раздираше
долния етаж.

 

Петролна планета

Горе на небето
разстилат черен пушек.
Чуват се в далечината
парни чукове
и зверовете нефтени
изсмукват земния
корен!
И отново – тресат се небесата!
О, петролни богове –
разграбихте смъртта!


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Виктория Костова – С Господ спим на двуетажно легло

*
С Господ спим на двуетажно легло.
Сутрин той слиза по стълбата.
Страх ме е някой ден
да не поиска да я изкача.

 

*
Тя пълни с ведро
млечноснежните Алпи.
Разклатена капчица
изхвърча,
удря металната дръжка.

Лавина.

Тя поема с устни всички авантюристи, които се стелят по пътя към недрата ѝ.
Тя е крайната дестинация на неутолимостта.

Знаеш ли, че
за да даде мляко една крава,
тя трябва да бъде изнасилена
и нейната рожба да бъде отнета?

Поглеждам света през очите на кравата.
Развратни разкрачени тичинки.

Обръщам посоката.
Оголено виме.

Пръскам лава.

Лепне лилава лъжица.

– Мамо, сложи ми мляко в мюслито.

 

*
Прокарвам пръст по настръхнало гръбче
на риба.
Извива се във възглавничките на дланите,
пръхти.

Защитавам душа в ръцете си.
Разполагам с душа в ръцете си,
а в двете състояния на материята
тя е съхранена и не е съхранена,
тя ме съхранява и не ме съхранява,
само не трябва да поглеждам.

Тихо жужене в стаята.
Премигвам и отварям очи.
Шрьодингер съзира кутията с котката.
С периферията
вълновият спектър дисонантно се измества.
Алтернативните състояния завземат битието.
Трансцедентален ред.

Кола минава на червено.
На мантинелата – детски обувки.
Кой пусна ръката в синхрон?

Рибата още е в дланите ми.

Аплаузи.

Мухата излита доволна.

 

*
Когато лъв
напада лебед
саваната пристъпя бавно.
Да дебнеш победителя –
отчуждаването на природата
Ако носи нож
дали важи да го забие във гърба?
Или тогава
трябва да изстърже пера от шията
и да постави ножа
между престъплението
като в онази норвежка сага?
Дали Ромео и Жулиета
са така романтични,
защото нямат пистолет?
Или сега,
ако бяха избързали с още една открадната целувка,
Сафо нямаше да ги подмине
и щеше да качи Жулиета
на ковчега на Ной?

Ако Бог беше сляп
и изпуснеше една балетна пантофка,
точно преди Възвишението,
дали лебедът щеше да изпее
своята последна песен
преди да захапе лъва?

 

*
„Планините, които носиш, трябваше само да изкачиш”

Обесен чорап на най-високия клон
– това е войната.
Хората с длани изкачват ствола,
кората се лющи и пари,
смола и мъзга хвърчат и мътят очите.
Но хората бързат,
кръговете от кожата на дървото са лабиринтът,
през който егото трябва да премине,
за да се докаже и успокои.
Гордостта при войната не е просто самочувствие,
тя е част от всяка материя
от тленното и непреходното.
Войната е зараждаща сила
на всички първични ереси,
на вакханалиите с всевишното.
Хадес нахъсва кучетата си
след Тристан и Изолда.

Войната изкарва човека
от всички дефиниции.
Войната е еклектична, но така проста
и достъпна.
Хората чакат войната и искат
възмездие.

Аз се боря със себе си
да надмогна инстинкта.
Твърде стриктното предпазване
ядосва природата.

Каква гротеска –
да съхраня теб за себе си.
Съвсем забравих
свободата,
съвсем забравих,
че си направена от макове
и само вятърът те подчинява.
Сега сме само аз
и пазя себе си
да не бера полски цветя
и да не купувам растения без саксия.

Затварям прозорците
през пролетта,
за да не ме навестяват полени,
защото запушват гърлото ми.
Или май аз кашлям
заради едни други власинки
от гърдите до гласните струни.

Станах цветар
и започнах да давам съвети
за занаята:

Не правете букети от цветя,
ако нямате достатъчно дълбока ваза.
Подкосете им стъблата!

Вярно, ще загубите аромата и цвета им
и в дома ви пак ще се стелят
бурени.
И през кожата пак ще прозират
тръни,
но поне ще престанат да растат
ненапоявани.

Насърчавам група от таралежи.

 

*
Утопично бездомно е знанието,
скита в едно перманентно безвремие,
унесено в блянове,
как то заслужава
да бъде прието,
как някой екзалтиран младеж
с хипнотични зелени очи
ще го повика,
припряно ще го покани в дома си,
ще направи кафе, почти без да стъпва,
а за знанието – водорасли на прах за японска мачта.

И ще правят любов
в сюблимни екстази и стонове.

Каква порочност е
да се отдадеш на интерферентните вакханалии
на страниците,
черно-бели ивици,
черно и бяло
в монотонни концентрични кръгове.

Дифракционни решетки
в спирали.
Въртят се.
Цветът е химера.
Светът е химера.
Евфемистично крадеш живот
почти да не засегнеш другите,
че си позволил на себе си съществуване,
без хедонизъм.
А само с класици
и философия.

Има ли смисъл от толкова сиви моменти,
само букви и листове?
И няма насищане.
Какво придобива значение
ако краят го няма?
И как да спреш фанатичната вечност,
било то и в полите на Рая
в полата на Рая
(Елена от Троя,
Елена от Тракия
в земната същност)
и в корсета на Ева
(и жартиера на Калина от бара)?

Режа части от плат
и ги маркирам с тебешир.
Оцветените са тези, които вече съм научил.
Празните са предстоящи начинания.
Бели и черни,
шах на пешеходна пътека

Ако имам повече бели, отколкото черни,
защо да продължавам, като знам толкова много?

Ако имам повече черни, отколкото бели,
нарушавам стандарта.
Губи се време.
Достойният не пропуска.

Имам поравно.

Смесвам цветовете
и правя конфети.

Късам си крайче от тебеширена страница –
същинска хармоника!
Свиря на лист.

 

*
Бог се протегна в кревата си.
Дървото изскърца.
Хората тичаха в паника.

А днес просто беше Неделя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Денис Олегов – Мразя любовната лирика

Очакване

Георгиевската армия
е последният пристан
във война
срещу ламя хилядоглава.
На черната звезда
ще бъдем принесени
в жертвоприношение.

 

*
Работнически каски
тракат в каменните
кариери,
докато черепите им
не се превърнат
в съдържанието
на пепелника.

 

Сънувано спасение

Звуците в газовата камера
се разстилат до брега
на клетото сънувано спасение.
Безкраен труд убива
жертвите на вятърничавата
утопична революция
в избрания от тях рай.

 

Цветни революции

Жълт дъжд
от черното небе.
Червени капки
в сивите очи.
Зелена далечина,
кафяв тунел
виолетово море.
Безцветните кораби
ще отплават
към белите облаци.

 

Мразя любовната лирика

Мразя любовната лирика,
когато с карамел залива
всички останали сетива
и удавя повърхностно
своя истински смисъл.
Мразя самотните викове,
сякаш пронизани с нож,
съкратили красотата
на болката
до проста физическа сила.
Мразя да казвам „обичам те“,
ако това се разбира
още във първия ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017