Етикет: поезия

Инфлация

Никога не знаеш
с колко ще поскъпне
свободата днес

 

*
Дали оставих теб
Или оставих в теб
Себе си –
Така и не разбрах.

 

*
Вечер.
Ръка към теб протегнах.
Грешно меко
е лицето ти на тъмно.

 

*
Какво още чакаш? –
не ме попита
никога никой.
Аз за това
и така продължих да си чакам.
Красив е бил животът ми,
който пропуснах.
Бях зает, имах работа.
А ти така и не се обади.
Нито пък аз, все нещо чаках.
Така и не разбрах какво стана с теб
и кое е най-съкровеното ти желание.
Така де, нали всички имаме
по едно такова.

 

*
Ще бъдеш ти
поредния човек в живота ми,
когото съм поглеждала в очите.
Малцина са обаче тези, които са видели в себе си.
За това съм тук, докато ме има.

 

*
Тих
стих
съм.

Бих
бил
сам.

Но с теб
е някак си
по-пълно.

 

*
Покажи ми
тъмната си страна,
за да я обикна
и да стане светла.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

толкова е лесно
да убиеш някого
изпразни
единственото пълно чекмедже
в сърцето му

 

*
мечтая за безметежно време
в което да забравя
за себе си
може би тогава
пейзажът пред двама ни
ще е еднакъв

 

*
веднъж бях
в съседната стая
веднъж ти също
беше там
в този сън
в който стаи
не съществуват

 

дори в миналото ни няма
подари ми като твоята памет
за да не дишаме

 

спря да чуваш
и туптенето в теб
се изравни
с мократа акустика
в дискотеките
нищо не изгнива
по-бързо
от преполятото

 

искам сълзите си
обратно
не са ти нужни
не си ми нужен
пресушен
като неполивана с разкаяние
любов

 

усмихни се
с празнините
между зъбите си
те ме познават
точно толкова колкото
празното пространство
между думите ти

 

някога запалих
свещ
с обичта си
защо се върна
да я духнеш

 

нощем по ръцете ти
се разхождат сенки
преструвай се
че си сляп
на тъмно
като всеки разумен
страх

 

остави се да бъдеш обичан
просто е
меко
като масло върху филия
разтопи се
в слабостта на езика
към съвършената сладост
просто е
да те оближат
и никога повече
да не се доверяваш
на хляба

 

*
не-твоите думи
в не-твоето спасение
са моят начин
да те спася

 

*
колко живота
ще заблуждаваш
сърцето си
че е само мускул
и ще пускаш ръката ми
защото изпомпваш мисли
вместо обич
изморих се
да се прераждам

 

*
да се сбогуваш без думи
е будната кома
на сърцето

 

*
носталгията е чуждица
в богатия речник
на ума ти

 

*
колко ще е късно когато
усетиш белезите от вина
в основата на дланта
останал сам
човек често гледа ръцете си
като единствена точка
в настоящето
колко ще е късно когато
настоящето е само
твое

 

ще боядисам косата си
чак когато побелее
не искам да разбирам
твоята страст
към оцветените нишки
любов

 

някой ден
звероукротителите
ще се откажат от своите
затворници
етажите ще се приближат
до земята
и ще заприличат
на стълби
от които никой не може
да скочи
кръвта ще е топла
и ще спаси
тялото си
умът ще разбере
всички зависимости
и няма
да се прероди
някой ден
небето
ще е в теб
а не
под клепачите ти

 

*
исках да спъна
твоите думи
преди тръгване
но ти остана на място
безмълвен

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

на кафе

не съм забравила книгата на перваза.
отнеси я в парка,
да направим тройка.
ще я открия един ден в някой кашон,
опустошена от този град,
за който е писана.

 

ще ме очакват
при червения фенер в мрака, по мократа поляна
като кучета
танцьорките
и Блъди Мери
тръстикови жени,
прибрали
мъжете си на сухо
ще пропътувам
разстоянието
сама
до високите езера,
където се къпят
самодиви момичета
ще мe очакват отново,
при синия фенер до лабиринта за загадки,
за да позная отговора
на природата си

 

коне

сини
сини
сини
индигови
цигани
събират с пръчки торби нехайство от минаретата
по поляни с коне
сини
сини
с венци червени
и жълти зъби
на площади за търговци
и бели бели майки
с мустаци
бутат сини колички с бели бебета
сини сини сини
цигани
като китове
в магазини за вафли
теглят пръчки
по поляните
и събират капачки

 

небе

под московското небе из това предградие шлиферите шумолят широко
носят се фигури на зрели хора, всички са отбрали поздрав
руси ангели влачат леките осанки, а с другите си лапки хапват банани
днес валя
в Москва
някой ме следи, за да съм малка кестенява кукла
бледа от сини стрели през изопнати в балтон рамена
Ако прескочиш трупа на този чичо-бойлер ще имаме тайна среща
пак ще те смаля,
да цапаме в локвите
и да стискаме нотни папки

зданията чакат
как откриваш тесните места,
които крием
с разпилените си шлифери

 

стратег

паднахме с имена, които е дала
и я извикахме при нас,
като първа безтегловна мисъл,
дойде нощта.
и премълчахме дъщерите,
сестри,
завинаги тихи,
при огнената яма,
където на марсиански разкрач от всеки седи по един стратег:
ще си направим железница
с кожени купета,
ще вземем дивеча
из безименна пазва,
ще стоплим билката
при котлето от лава
и ще дадем
имена.

 

картички

открий пишеща машина
вземи от съседа русофил
разглоби я
върни всичко на място
напиши ми картичка
от антикварен магазин
пусни я в кутия с парче торта в лъскав картон
и Чужденецът
представи си, че ти се воюва някога
за още една машина,
ще ти пиша къде крих моята
махалата, ръкавиците без пръсти и офицерската кашлица
също

 

влакчето

влакчето ще ни откара далеч от всичко е музика
далеч от тигрите по тъмното игрище
далеч от обърнати улични кофи
далеч от целувките с магьосницата
от виковете ми в екстази съседната стая
от крайното по-горно легло
и петното като птица на паважа
влакчето те кара да се съмняваш, че ще оцелея без музика
но и аз имам твоите уши
боли от влакчета
от бълнуването нощем
и от толкова захар още ме боли
влакчето не е дори писмо на чайковски
всичко си казахме
на пълнени чушки с троскот

 

момичето отчасти е врабец

виждал ли си я?
момичето-жена
с тънички крака

как профучава покрай парапета

изстисква портокалов сок с онези устни,
които доизмисляш сам

чувал ли си я?
момичето с гласа
в бутилка

как рони царeвица и пристъпва
сред пепелищата, по белезникав друм

отъпква необходени истории,
които доизмисляш сам

следвал ли си я?
момичето със сплъстени пътеки

как профучава покрай парапета,

сандалена и в рокля от сатен,
същинска амазонка, а отчасти е врабец

как профучава…

падаш

през ръба

на парапета

 

рязан

на чешмите ме поглъща бученето около дълъг алжирец
иска да слушам музика с Джибри в джоба
приятелите му са от Иран, Египет и Афганистан
в Египет шестите пръсти на дългомиглия мъж са отрязани в детството
и на двете ръце и на краката
личи
по белези
разказва за сестра, родена с шести пръсти само отляво
също отрязани

 

златен прах

вярвам в един Бог и една планета,
в езика, на който те разбирам
пред хотела, където не спим
като хиляди малки лъчисти иглици, през бронята на прохладно лято,
вярвам в един Бог и една планета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
С Господ спим на двуетажно легло.
Сутрин той слиза по стълбата.
Страх ме е някой ден
да не поиска да я изкача.

 

*
Тя пълни с ведро
млечноснежните Алпи.
Разклатена капчица
изхвърча,
удря металната дръжка.

Лавина.

Тя поема с устни всички авантюристи, които се стелят по пътя към недрата ѝ.
Тя е крайната дестинация на неутолимостта.

Знаеш ли, че
за да даде мляко една крава,
тя трябва да бъде изнасилена
и нейната рожба да бъде отнета?

Поглеждам света през очите на кравата.
Развратни разкрачени тичинки.

Обръщам посоката.
Оголено виме.

Пръскам лава.

Лепне лилава лъжица.

– Мамо, сложи ми мляко в мюслито.

 

*
Прокарвам пръст по настръхнало гръбче
на риба.
Извива се във възглавничките на дланите,
пръхти.

Защитавам душа в ръцете си.
Разполагам с душа в ръцете си,
а в двете състояния на материята
тя е съхранена и не е съхранена,
тя ме съхранява и не ме съхранява,
само не трябва да поглеждам.

Тихо жужене в стаята.
Премигвам и отварям очи.
Шрьодингер съзира кутията с котката.
С периферията
вълновият спектър дисонантно се измества.
Алтернативните състояния завземат битието.
Трансцедентален ред.

Кола минава на червено.
На мантинелата – детски обувки.
Кой пусна ръката в синхрон?

Рибата още е в дланите ми.

Аплаузи.

Мухата излита доволна.

 

*
Когато лъв
напада лебед
саваната пристъпя бавно.
Да дебнеш победителя –
отчуждаването на природата
Ако носи нож
дали важи да го забие във гърба?
Или тогава
трябва да изстърже пера от шията
и да постави ножа
между престъплението
като в онази норвежка сага?
Дали Ромео и Жулиета
са така романтични,
защото нямат пистолет?
Или сега,
ако бяха избързали с още една открадната целувка,
Сафо нямаше да ги подмине
и щеше да качи Жулиета
на ковчега на Ной?

Ако Бог беше сляп
и изпуснеше една балетна пантофка,
точно преди Възвишението,
дали лебедът щеше да изпее
своята последна песен
преди да захапе лъва?

 

*
„Планините, които носиш, трябваше само да изкачиш”

Обесен чорап на най-високия клон
– това е войната.
Хората с длани изкачват ствола,
кората се лющи и пари,
смола и мъзга хвърчат и мътят очите.
Но хората бързат,
кръговете от кожата на дървото са лабиринтът,
през който егото трябва да премине,
за да се докаже и успокои.
Гордостта при войната не е просто самочувствие,
тя е част от всяка материя
от тленното и непреходното.
Войната е зараждаща сила
на всички първични ереси,
на вакханалиите с всевишното.
Хадес нахъсва кучетата си
след Тристан и Изолда.

Войната изкарва човека
от всички дефиниции.
Войната е еклектична, но така проста
и достъпна.
Хората чакат войната и искат
възмездие.

Аз се боря със себе си
да надмогна инстинкта.
Твърде стриктното предпазване
ядосва природата.

Каква гротеска –
да съхраня теб за себе си.
Съвсем забравих
свободата,
съвсем забравих,
че си направена от макове
и само вятърът те подчинява.
Сега сме само аз
и пазя себе си
да не бера полски цветя
и да не купувам растения без саксия.

Затварям прозорците
през пролетта,
за да не ме навестяват полени,
защото запушват гърлото ми.
Или май аз кашлям
заради едни други власинки
от гърдите до гласните струни.

Станах цветар
и започнах да давам съвети
за занаята:

Не правете букети от цветя,
ако нямате достатъчно дълбока ваза.
Подкосете им стъблата!

Вярно, ще загубите аромата и цвета им
и в дома ви пак ще се стелят
бурени.
И през кожата пак ще прозират
тръни,
но поне ще престанат да растат
ненапоявани.

Насърчавам група от таралежи.

 

*
Утопично бездомно е знанието,
скита в едно перманентно безвремие,
унесено в блянове,
как то заслужава
да бъде прието,
как някой екзалтиран младеж
с хипнотични зелени очи
ще го повика,
припряно ще го покани в дома си,
ще направи кафе, почти без да стъпва,
а за знанието – водорасли на прах за японска мачта.

И ще правят любов
в сюблимни екстази и стонове.

Каква порочност е
да се отдадеш на интерферентните вакханалии
на страниците,
черно-бели ивици,
черно и бяло
в монотонни концентрични кръгове.

Дифракционни решетки
в спирали.
Въртят се.
Цветът е химера.
Светът е химера.
Евфемистично крадеш живот
почти да не засегнеш другите,
че си позволил на себе си съществуване,
без хедонизъм.
А само с класици
и философия.

Има ли смисъл от толкова сиви моменти,
само букви и листове?
И няма насищане.
Какво придобива значение
ако краят го няма?
И как да спреш фанатичната вечност,
било то и в полите на Рая
в полата на Рая
(Елена от Троя,
Елена от Тракия
в земната същност)
и в корсета на Ева
(и жартиера на Калина от бара)?

Режа части от плат
и ги маркирам с тебешир.
Оцветените са тези, които вече съм научил.
Празните са предстоящи начинания.
Бели и черни,
шах на пешеходна пътека

Ако имам повече бели, отколкото черни,
защо да продължавам, като знам толкова много?

Ако имам повече черни, отколкото бели,
нарушавам стандарта.
Губи се време.
Достойният не пропуска.

Имам поравно.

Смесвам цветовете
и правя конфети.

Късам си крайче от тебеширена страница –
същинска хармоника!
Свиря на лист.

 

*
Бог се протегна в кревата си.
Дървото изскърца.
Хората тичаха в паника.

А днес просто беше Неделя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017