Етикет: поезия

 

Ще сравня по крехкост
намерено крило в полето
с влакната в човешкото ми тяло.
И в двете има някакви пихтии,
отделят газове при гниене,
играят важна роля за движението –
оттам за мястото, местата и местенцата.
С перата са писани много истории
за крехкост,
отнесени покриви,
за крехките есенни пориви,
за трудните зимни разследвания
по вълчите стъпки, във вълчите нощи.
С влакната са гонени вълците,
с капани от черна стомана –
остриетата плуват във бяла сланина,
вълчетата плуват в бездънни утроби.
А крехките мускули
се отпускат и свиват,
отпускат и свиват,
отпускат и сливат със крехката кал,
отпускат и сливат със зимното слънце,
което ги свива в сърцевините си,
крехки като отрязани крила
в небето.
Давя се в облака
с форма на брадва.
Не искам от нищо
по много.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

Истината
зачерквана
охулвана
изнасилвана
арестувана
окована със забрани
цензури
и чувство за безнаказаност

кърви истината

болката
капка по капка
руши скалата под себе си

приижда
гневна
непреодолима река

Пазете се
от гнева ѝ.

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

Пускам след себе си късове минало вместо сух хляб –
гаранция че нощните птици ще изядат всичко.
От устата ми се ронят премълчани думи и
се препъвам в тях, като в бостан с едри дини.

Няма за какво да поглеждам назад!
Ей го на ъгъла камшика на безразличието.
Гледа ме на изпроводяк как се отдалечавам,
как се смалявам – жалка и отхвърлена.

Оприличавам се на Гретел и
добре, че нямам брат или посестрима с мене,
защото няма да се връщам.

Окапалите листа шумят изпод босотията ми и
оплакват клоните на оголялата си майка.
Вдигам поглед към месечната, а
очите ми полепват по овалната й снага.

Хвърлям парченце минало в устата си.
Нещо изхрупва.
Разтварям шепа и изплювам
няколко „от инат“ и половин „липсваше ми“.
Къде по дяволите е другата?

Нямам какво да губя!
Оставих недоразуменията у дома,
защипани между страници с поезия
и недоизпита чаша вино.

Дали съм се отдалечила достатъчно?

Не поглеждам назад, а застудява.
Страх ме е от студ и безразличие –
ако трябва да избирам измежду двете
ще помоля учтиво да ме оставят високо в снежна планина
с червена рокля и снимка по избор.

Долавям ухание на канела.
На рамото ми каца богомолка –
отпива жадно от червеното мастило на Мака.

Лицето ми пламва, а след него и ушите.
Според народно поверие, някой злослови за теб –
в случая се присмива над наивната ми влюбчивост.
Казвам име три пъти на глас и огънят стихва.
Сигурна бях!

Искам да съблека всичко.
Аз като стигна за където съм тръгнала ще ме облекат
и ще ми предложат стол на масата.
Чаша, прибори и дървена паница.
В далечината проблясва жълта светлина,
напомня ми любимия филтър за снимки.

Все пак решавам да погледна назад:
Пътеката чернее, оживяла от гладни гарвани.
Радвам се, че миналото ми им се услажда!

Вече нямам тайни.
Признах на синевата, какво бе за мен
а тя ми изясни, какво няма да бъда за нея.

Идват дъжд и сняг.
Те ще заличат напълно пътя ми обратно.
Не се тревожа, че няма да мога да се върна,
защото по тези пътеки се минава по веднъж
и смело.

 

Сергей Рожин, Чуждо място, принт, маркер, 48х58 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

…Помня как упорито
Плувахме с тебе.
До Кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто.
А обратно с ритници
богоравните хора ни връщаха.
Да си вземем отново лекарствата-
за Време. И място.
(Те бяха ли свършили?.. Не помня от слънцето.
Излекуваните лежаха над моя клиничен случай.)
И си мислех колко ли бурета още
има под нозете ни за търкаляне.

А миришеше от тях на домашна ванилия.
И на прясно поръчана вакса.

Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо! Капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема надве прокълнати Българии,
съхне на завет тук
Нищото…

Зад фитила пъпчив на луната
Слепецът у мен
Почуква с тояжка Времето.
Чука… чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
или в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей. Или плът от молитва.

Да остави очите си
в тях да покълнат.
Отново.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

Нямам време за нищо.
Времето се смалява
И изчезва.

Забравата го пита
Дали я помни.
Не – отговаря времето –
Но можем да се запознаем отново…

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

Силно е усещането за нашето нищо,
което може би ще бъде някога нещо
или което било е някога вечно.
Какво ще остане, когато отвориш очи?
Безлика мъгливост с парчета в нея.
Белезите ни са страдащи, безпътни,
свободни, страстни и покварени скитници –
живеят в онези мигове без мигване;
без нито един край, без нито едно начало,
без нито един тайфун, без повторение,
без контури, без вой, без никаква цялост
– мигване без мигове на мигване
или миг през мигове в мигване?
Какво е значение?
Намигване – това ли ще бъде всичко?
Отворени вече очи ще затворя
и ще си спомня, и ще забравя,
и ще остана, и ще замина,
и ще съм с теб, и няма да бъда,
и ще те няма, но ще си някъде там
и ще мислиш, ала няма да си,
докато чакаш капката да се свлече,
за да я няма вече, но и да бъде;
капка пот, паднала на твоя гръб
ще остави белег и ще си отиде –
съвсем като отронена сълза,
съвсем като всичките други –
капката, която е мен или която е теб,
капката, която ще бъде и която била е.
За капка пот ли ще умираме,
родена от сластния ни акт
или пък ще се преструваме на живи,
заради сълзи от мрачни нощи?
Еротика е цялото ни съществуване.
Еротика е цялото ни съществуване.
Наистина – какво е значение?
на миг наш миг нас миг
миг
миг
миг
миг

 

Сергей Рожин, Чък от цигари, цигари, акрил; 10 х 15 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

Всичко вече е приключило.
Връщане обратно не е препоръчително.
Думата „ако” е лукава и коварна.
Съмнения за пропилени възможности навява.
Не е могло да стане другояче.
Човекът действал е по свой собствен начин,
според разума и обстоятелствата,
които в онзи момент са били налице.
От събитията все по-отдалечен,
е склонен постъпките си предишни да осъжда.
Подходящи уж решения се изкушава
със стара дата да предлага.
Но рискува погрешни предположения да прави,
защото с поведението си тогавашно,
вероятно е избегнал други неприятности.
Безсмислено е взирането назад със съжаление.
Миналото не подлежи на изменение.
Само в една посока тече времето.

 

Сергей Рожин, Глухарчета, намерено стъкло, бял маркер; 120 х 60 х 80 см, 2014

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

Мълчанието е Благодат!
Така казваха старите,
а аз се чудех кой е този Благодат.
Познавах Благовест и Благомир,
познавах Богомил, та дори и Божидар,
но за първи път ме удари по челото
това име Благодат.
Трябва да е онзи,
смиреният човек,
който стои най-отзад в кръчмата,
със съсухрените ръце
и още по-съсухрените джобове,
от които капеха скъсани билетчета
от Националната лотария.
Той бе от истински мълчаливите,
които, когато ги попиташ за часа
се кривят на една страна и с погнуса ти казват:
„Де да знам! Мина ми времето да се притеснявам за часа.“

Но когато един ден
Благодат излезе на сцената,
фанфарите спряха.
Изпиваща съзнанието тишина
и мълчание.
Кротко вдигна лявата си ръка
и посочи в другия край на залата…

*прожекторите осветяват дъното на залата*

Кръст!
Кръст!
Кръст!

Тракането на зъби пак разтърси залата
в панически страх публиката си свали дрехите
хаосът в техните очи обзе и крайниците им
започнаха стенания, упреци, хулни
и след това кръстене, след кръстене,
нагоре, надолу, надясно, наляво…
Алената пътека между седалките се превърна в пръст,
в която всички започнаха да заравят греховете си,
в чест на триметровия кръст, който ги бе заподозрял
в кравешко преживяне на живота.

А Благодат, все така смирен и мълчалив,
свали лявата си ръка,
сложи я в съсухрения си джоб
и след тържествен поклон
излезе през десния изход на сцената
с думите:
„Часът е точно седем.“

 

Сергей Рожин, Черна Работа, масло на платно, 30 х 20 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

… Кой помни острова на щастливите хора
с герданчета от морски охлювчета
които си подаряват един на друг,
за да получат в дар тръстика тортора –
за къща и лодка.

Кой помни летящите риби
и океана на тяхното пиршество –
сияйни водорасли
и мастиленосин планктон.

… От океана остана високо езеро,
спасило солта след потопа.

Когато от острова израстват Анди
щастливите гиганти отплават
към родилното на звездите.

 

Сергей Рожин, Синя работа, масло на платно, 20 х 30 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

 

***

Котката е правоъгълник ушат,
подаващ си главата и свитите лапи
иззад врата.
Макар и правоъгълна,
притворена прилича на трапец.

Но как така трапец
е правоъгълникът,
а правоъгълникът
бил е коткоъгълник?

И формата ли,
както според някои истината,
оказва се въпрос на гледна точка?

 

Сергей Рожин, Жълта работа, масло на платно, 20 х 30 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019