Етикет: поезия

 

***
котката дреме върху горещия паваж
дишането й е почти незабележимо
ала равномерно
тя не знае
че не сме приключили все още
епохата на експлоатацията
тя не знае че човекът все още
за човека е вълк
тя не знае
че уж единственото живо същество
способно на съчувствие и любов към ближния
изнамира и прилага все нови методи на поробване
изтезание и изтриване от лицето на земята
сега тя отваря загадъчните си
египетски очи
и ме поглежда
тя не знае
защо виновно
отвръщам поглед

 

може би

може би къщичка с дворче, средна класа кола в гаража
(ипотеката изплатена за няма трийсе години)
мила жена и може би едно или две деца
сигурно работно място, може би даскал или служител в спестовна каса
всичко както при другите
може би само една идея по-така и по-спретнато
така виждаха родителите ми един успешен живот за сина си
предвидимо и с двата крака на земята знам
какво са преживели за да виждат така нещата

може би все пак се е случило объркване в родилното
иначе как биха получили за син този номад

Скопие, 29.07.2016

 

да познаеш жена
(на юлия)

най-сетне знам
защо е речено
„да познаеш жена”
в мига в който нашите тела се сляха
и погледите ни потънаха един в друг
познах мадоната от картината
в която се влюбих някога
(да, ти беше наистина модела!)
никога не съм се чувствал по-закътан
в Бог

 

поезия и проза
(на юлия)

откакто ме познаваш
можеш да летиш с пречупени криле
написа в стих за мен
гълъбице моя
на моята възраст човек мисли
малко по-прозаично
по-добре си изцели крилете
и тогава полети
с когото и където искаш

 

пред витрина в историческия музей на кишинев

от мнозинството хора живели тук
не е останало на практика нищо
малко богослужебна утвар в една витрина
безпомощност на учениците
нима тук наистина са живели евреи?
добре свършена работа
от бюрократи и палачи
довършена както винаги
от спътниците на извършителите
ревизиращите историята
с удоволствие широкопръсти
с удоволствие затварящи си очите
с удоволствие прочистващи учебници по история
и музеи от всяващото само смут
за да се чувстват всички като жертви
освен изличените

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

 

Откритие

Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките
към тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваме…

 

През август въздухът мирише на сбогуване.
Надипля лятото златистата си дреха,
отръсква песъчинки от сандалите,
прибира в куфара седефените гривни,
дарени от морето на разсъмване…
Когато най-накрая
се загърне в облачния шал,
ще бъде най-възможно близко
до тъга.

 

Днес чашата ми
е наполовина празна.
Защото аз съм
повече от препълнена
с непостижими желания,
с неосъществими срещи,
с неприложими разнообразия,
с необратими разминавания,
с непреодолими невери…
Толкова много „не”-та,
че намразвам всички морфеми!
Утре…
Ще си допълня чашата
и ще си измисля
или връх,
или котва.

 

Алтернативно

Там, където не искам да бъда
радостта е несподелено откритие.
Там, където не искам да бъда,
любовта е неосъществено понятие.
Там, където не искам да бъда
усмивката винаги е в почивен ден.
Там, където не искам да бъда,
хвърчилата са забранени,
птиците са с дрипави криле,
пеперудите – сиви,
а нощта – какавидена.
Там, където не искам да бъда,
всички врати са заключени,
пътищата – завързани,
реките – пясъчни,
часовниците – неми.
Там, където не искам да бъда
винаги ще се подминавам.
Трябва да има пролука,
през която да се измъкна.
Трябва!

 

Умира къщата,
престане ли да бъде дом.
Агонията започва,
когато си отиде смехът.
После
човеците се превръщат в обитатели.
И няма значение
дали паяците са повече от ъглите.

 

Градът отново е с дъждовната си дреха.
Качулки и чадъри скриват лятото,
което тича босоного през тревата
с нозете на момичето от вчера.
Дъждът през лятото… О, той ни е приятел!
Дарява всеки с щедрата си ласка.
Под капките единствено трепери
допусналият зимата в сърцето си.

 

Тресавището на съня
не ме освобождава…
Държи ме здраво в коварния си плен
на невъзможно истинските срещи
и невъзможно истинските измерения…
Заклещени във коренищата на мрака
не могат мислите да пропълзят до светлото
и то остава в някаква миражна
измислена действителност от спомени.
Не знам дали да си поискам утро.
В 6 сутринта, когато няма сенки,
един след друг изстъргвам пластове
превърнали душата ми в корава буца сол.
И сътворявам смисъл
за поредния си ден.

 

Там, където осъмвам,
е винаги понеделник.
Безспирно вали листопад,
времето е напукан тротоар
с отъпкани фасове,
пощата идва в осем без десет,
но аз не я чакам,
тишината е с остри ръбове,
после ударят камбаната…
Няма те.

 

Докато още се изпълвам с бъдеще
светът ще е един огромен Лунапарк.
И ще ме вдига люлката все по-високо,
за да обгръщам най-далечното на хоризонта.
И ако мога да си нарисувам нова приказка,
ще назова Очакване
най-светлото на дните си.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

 

***
очи, а всъщност
луковици без корен;
кога
цъфтиш,
момиче?

 

Еждер

Наведи се да опиташ от на извора водата
как клокочиш, стих отровен, в тинята заровен.
Змията да ти изпие очите от главата.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
смок не съм от сто години да се крия,
когато стъпих тук, различни демони ми обещаха
гердани – люспи на шарани
нося по врата си.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
змей не съм – дете на майка бледа,
когато идвах тук различни демони ми обещаха
белези от змийски зъби
нося по гърба си.

От амулети нямам място
повече за грешки,
пръстите, за да изровят
стиховете почерняха.

 

зарибяваща дълбоководна дискотека за ценители

който ме познава, знае:
не обичам да танцувам,
а съм медуза, имам отговорности –
под мантията ми, там, където
още пипалата ми не са започнали,
там, където съм почти неонов и
блестя като ужасен надпис,
там поканих риби, които са събират
да танцуват

впрочем те са, казаха, шизофреници, чуват
музиката – с прости думи:
supersonic kettles под налягане
от очите ми потича чай
мастило черно, мислят си
‘какъв е кръвожаден’
от този ден планктона злобен,
който не поканих на купон
нарича ме ‘убиецът на октоподи’

 

текила

кожата има памет –
при лек натиск вдишва
черната първична маса
и киха небе
съзвездия – кактуси в чаши

 

Справедливост

Справедливост? Лозунгът гласи:
„Музиката, която всички обичаме”
От крадците на военни складове,
със сергии, отрупани целите
в маскировъчна екипировка и кубинки,
до продавачите на дини по пътя
за морето.
„Музиката, която всички обичаме”
е рафт от чалга дискове в бензиностанция.

Полето гори.
Вазата със слънчогледи от съня,
днес е първосептемврийска изгоряла нива.
Горските пожари са прегръдката,
в която първа скачаш и врабчетата ти
идват на прозореца ми, за да кажат: ЧАО.

Пчелите в меден рудник
работят неуморно, за да може вечер
искрите от огньовете
да скачат до небето и да стават на звезди.
Циганчетата ловят умряла риба
във водите на достъпно замърсения Караагач.
Някъде момче лови коли със палец.
Някъде поляк катастрофира в мантинела

Лозунгът гласи: „Внимателно шофирай. Някой
те обича.”

 

***
Ти си само кайсия, на летен
свети Атанас, почти възкръснала;
втори път готова за живот,
ставаш дом за много, но никой
не те припознава като плод:
за охлюва си по-сигурна черупка-пещера,
за мравката – магистрала, където да ходи,
за гъбката – мъхеста, нова гора.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

 

Облаци

Прахта
степен на отхвърляне на мисли
Отдалечаване
от звуци и незвуци
Денят е разпад
на вечно-преподреждащи-спомени-мозайки

Музиката
от пуснатият музикален интернет облак
или
от трептенията на въздуха,
отразена и променена
от всички архитектурни прегради

Частици
Пясъчни бури, слели се
с
ръката на копача-монтьор,
малкото дете в цъфтящата градина,
останките от прелитащият метеор-звезда на паметта
Летят
Форми
на нашите настоящи и бъдещи дневници
затрупани в прахта.

София 2017

 

Преминаващи пространство – високо над Майн

Струните на ветровете от стъкло, сиво-синя острота
Архитектура на паметта
пресичаща
полетата на търговия на едро, вода и пари
преминаващи
крака, ръце, умора, забрава, невъзможност за връщане на
около 10 хил. евреи в периода 1941-1945 г.
преминали
пространството на тъга към складовете
на мечти, очаквания, дрехи, пари, сълзи, обувки
отправени към концлагерите
по коридори
Струните на ветровете от метал-артерии-памет
оптягат времето в което пребиваваме,
набързо
и в коридорите протича много атмосфера на пътуване
Преминаващи пространствата
Затворени врати
Неконтролируеми кабини на земно притегляне,
пътуват
Нагоре и надолу, наобратно
Изтласкани от невъзможност
за достигане
на атмосфери с много пре-ухания
А скъпите парфюми изтъняват и изтляват
изпаднали цветя от стари-скъпи-вази-саркофази
Едно непито, непоискано кафе – безплатно
Възможност от последният етаж на едната кула
Стъкло-зелени клони-метал – сиво-синьо-бяло
и преминаване в другата кула
отвън
е недокоснато усещането за мъничко летене,
преместване и преминаване
от личното в полу-лично и общественото
Кръстосаните тетива – стомана
обтягат
времето в което приминаваме,
летищните пропусквателни пунктове
са го замразили и спрели
за един час
разпределен във две височини от 185 м и 165 м
и невъзможност за свободно падане,
без предпазител и аеробно дишане

юни, Франкфурт, 2017
––––––––––
Преминаване през двете кули на Европейската централна банка във Франкфурт

 

Смъртоносни хапчета-реалност

На улицата тъканта е лепкава и твърда
Непробиваемите вкусове ме смилат
Изтласкват ме
Извън
От правата в която се опитвам
ДА ПРОДЪЛЖАВАМ
Извън витрините
от образи на купена реалност
Извън хлебопекарната на много сънища
създадени от ръчно смлени книги
Непотребни.

Изкуството е хапка безполезност
е надписа с който се продава мир и радост.

август 2017

 

Структурно-бяло-време
/издигане и влизане/

Високо
Миланската катедрала ме облива
винаги
със студена пот
от двете страни на времето
на контрафорсните наклони
в което се доизтичам
на ветрището и смазващата белота на слънцето.

Милано е град с много бели
извивки
Преди да погледна дребността на магазините-галерии
от последното място
на безопасността
видях кодовете на транспортните артерии
докарали ме до другото ми впечатление-мечта
от преди 6 часа – далеч
Назад
в нетърпимата белота, на събърба
насочил магистралите си
Далеч
и
Близко
докосващи белите завихрящи се
структури-мрежи на времето
изопваща сетивата гравитация
Без да говоря извървях не-времето-пространство
на Fiera Milano.

Архитектурата е
пропиването в което
тишината, метала и липсата на невъзможност
срещат нетърпението на радостта ми
Самота, абсолютно прави магистрали,
дизайн и производство,
недостижимост на технологията
и
удоволствието да я наблюдавам
извън и вътре в нея.

С часове
на слънце, без памет, до припадък,
едвам
в космическата капсула на тоалетната до метрото
чакаща светлинната скорост на мотрисата.

Прибрах се
В града
Вратите на Миланската катедрала, вече ги затвориха.

Спомени от едно пребиваване в Милано, страховитото бяло великолепие на катедралата и посещението на не работещото, извън сезона, невероятно архитектурното бяло-структурно-пространство-гравитационна мрежа на Fiera Milano.

 

Точка на пресичане

Времето, в което
извървявам и изхвърлям
невъзможното постигане
към
Свободата да съм
е
Времето, в което се разделям
с искания в прости форми –
нагоре се изтичат
надолу се отварят
От другата страна
на светофара
е
бяло-черното поле
забрава
Пресечна точка на тъгата.

юли, 2017

 

Един изтръгнат спомен за филма „Левиатан“

Левиата́н (Дракон, Drakon) (древноевр. – навит, лъкатушен змей) –библейски демон и „чудовище морско“ с формата на змей, понякога отъждествявано със Сатаната. В Книга на Йов е наречен Цар (Йов 41:26).
–––––––––––

Очите на застинало море
на север,
далече без надежда
Метално синьо с много сьомга
необработена, без жалост за ръцете
А те са винаги жени и с много празно време в очите
За хората е невъзможно
да преодолеят границата – самота
Един дълбокомислещ мъж, на думи
е спрял
и чака
да говори
на празното пред него
в калта и ветровете
От черното му расо падат сълзи,
отблъснати от огледални нишки
втъкани във метала на сърцето
Готов е да строи заводи и летящи хора

Едни изтръгнати от времената кости – чудовищни
и нямащи прегради в страховете – затихнали протяжни звуци
Брегът е пъстър с тях, а те са бели рани
Стените ранно боядисани във бяло
на църквата
в която има множество очи, без поглед
Поместена на остров – бял затвор на думи-без-значения

А костите на морското чудовище
Отпращат ветровете
оставайки следи
на загуби,
по северните бреговете, далече.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

 

Кой сега е в лабиринта

…
Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява

…
Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното

…
Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената

…
Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен

…
Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре

…
Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите

…
Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж

…
Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете

…
Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

 

II.
Такава е волята на произведението

…
Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)

…
цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)

…
В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)

…
Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)

…
ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

 

„…работата въобще не е харна”

Казармата няма да помогне,
лекарите с екзотични имена,
прелетели като камъни,
хвърлени насам от западната култура,
няма да помогнат.
„Научете своите внучета
да издържат като кучета.“
Научете милите си дъщери
да не говорят толкова много.

 

***
Няма любов,
няма идеологически групировки,
няма спорове за поточни линии,
няма поезия,
няма сити и гладни,
никой не вярва в мечтите ти;
има само истина,
която никога не бива
справедлива.

 

Меланхолия

Дъждът между краката ти
рисува цветен полумесец
огражда го със обръч светлина
очите ни се раждат винаги затворени
ето още няколко
случайно подхвърлени думи,
които не значат нищо за никого
и точно заради това
хората ще ни ръкопляскат.

 

Карма

Много е тъжен моментът, в който
думите ти изреченията ти
влязат в деликатната форма на изповед
за теб
любовта никога не е била във въздуха
любовта винаги е оставала по килима.

 

Стана време да бъдем сериозни

Думите ни пишат изречения
вместо нас, докато ние
само гледаме независими филми
и се преструваме на вдъхновени
през оставащата част от времето.

 

Детство

Нека имам достъп
до леглото, което тежи като
корона, инкрустирана със скъпоценни камъни
в дните, в които
мога да понасям само нея.

Забравих колко е меко слънцето
върху здравата ти кожа през лятото
лъчите му награда за
усилията, които си полагал
през изминалите месеци,
в които си задвижвал пазарната
капиталистическа машина
ето няколко реда за това как
всичко се свежда до производството.

Ако депресията ти беше за продан,
то индустрията щеше да я бутилира;
ако мъгливата ти меланхолия
беше за продан, работниците щяха
да я разпределят в пастелни пакети;
но не, сега ти остава
цял живот да рекламираш
разни неща на непознати.

А исках само един ден
да бъда толкова малка,
че да не мога да стъпя върху нищо
да бъда толкова достатъчно малка, че
да не трябва никога
да пораствам и да не трябва никога
да казвам на хората
колко е самотно да бъдеш дете.

 

Peace

Какво сме всички ние, ако не
обърната нагоре дясна
Фалопиева тръба,
размахваща яростно най-дългия си пръст
във знак на мир?

 

***
Вълните докосват челата си
и ние с теб с босите ти стъпала с наивността ти
се заравяме в дъжда от песъчинки
в луфтовете между бялата ти кожа и душата ти
в завесата, която пада над зениците ти
и в бистрия отблясък на ума ти
там, където не мога да бъда
там е моето съзнание.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017