Ганчо Петришки – Най-хубаво да си готов

 

Искам тютюн с бандерол, искам кола.
Искам Свободата ми да не е гола.
Беден и свободен, дали е възможно.
На гол задник – пищови, положение сложно.
Блеещ и наведен, или барикада.
Охулен, присмян, или награда.
Тоз стих идеята му се губи.
Но Гането няма да загуби!

 

Роб на роба гръб обръща.
Слугата иска в господарска къща.
Вечно господари и роби.
В сметките сме им някакви дроби.
Роба полека се надига.
Ангела на свободата му намига.
Ще може ли нещо да направи в това блато.
Борба за строшени окови, не за злато.

 

Аз приятели и врагове не броя.
Аз имам истина своя.
Истина че ще сърбам квото дроба.
Че ще плащам след гроба.
И ще платя сам, без кръчмар.
Ще живея рано или късно без господар.

 

Тихо се сипе белия сняг.
Всички си блеем дружно във такт.
Снежен прашец ми нежно шепти.
Стига със тези овчи мечти.

 

Стиха няма да е прекрасен.
Но ще бъде както винаги ясен.
Плюя аз на вашия ред.
Дето ценното е да си отпред.
Дето взимаш без да даваш.
Дето и себе си и родина предаваш.
Иде време без господари и роби.
Идат хора свободни още от своите утроби.

 

За робите мислят закони.
Вериги имат под своите балтони.
Мирни главици отглеждат.
Джендеми подреждат.
Но останаха още самотни войни.
Чакащи тръбите бойни.

 

Идеи употреба втора.
Поредна смяна на отбора.
Народ наведен.
Ще види театъра пореден.
Билета за театъра има една цена.
Смачкан се нарича тя.

 

Хапна, пийна, тихичко оня, тоя охули.
Тихичко, наведен няма кой да те обрули.
Живот ли бе, някой да го опише.
Няма смисъл, той мерише.
Може и аз да съм като теб, незнам.
Поетите мълчаха, за техен срам.

 

Въображението – не за бягане от реалността.
Въображението – за създаване на реалността.
Човека е Бог в развитие. Той е Творец.
Истината ще го направи свободен. Ако бягаш от истината, тя бяга срещу теб.
По-хубаво е да се срещнеш където ти искаш с нея, а най-хубаво да си готов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Бедните

 

holy

изтрит е лакът на китарата като
смеха й от очите му мъртви
тя пее
в небесните пасбища
с рамене опрени във тревите
взела главата му в скута си
пее
гласът й изяждан от рижия смях на негаснещи залези
пее
очите блестят с дъждовете на вечните кладенци
пчелите са златни
по тъмния мед на косите й
пчелите са златни
по тъмния мед на кръвта му

тя пее. не спи. не умира.

 

бедните 

кой може вас да убие?
докато спите с едно сляпо и едно отворено око
докато утрото прави нощта ви на въглен
докато прахта е в ноздрите ви с първото изплакване
докато калта стига до гърлата ви но не стига на бог
докато без път пръхтите ни осли ни коне ни кентаври
докато ребрата ви се люлеят по небесните ченгели
докато водата ви е слуз и пот и семе
докато голите ви венци огризват слънцето
докато наричате курвите си любима
докато в пустите земи зеят изоставените ви гробове
мъртви не можете
мъртви не можете
не можете
да умирате
само ставате повече
кой може вас да убие?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Александѫр Николов – Поематазаразобличаваненаидолите и 3 сонета

 

седем.

искаш ли да потрошим муабет на некоя слънчева пейка,
когато времето го позволява, ако бех велик поет, щях да напиша
сонет за слънцето, за баиря, от който излиза, за колесницата,
за колесничаря, всеки път едно и също до секновене, после

змеиците се прибират при слънчевата майка у двореца
и става спокойно наоколо, и баровете отново са пълни
с девойки, които още не ги е любил змей, циклично време,
искаш ли да потрошим муабет на некой слънчев

баир и да посрещнем изгрева пияни, както, когато бех
велик поет и пишех сонет за слънцето, за колесничаря
после спрях да си мисля, че съм змей, защото не намерих

пътя за двореца слънчев, беше по секновене всяка година
едно и също, изгорих върху пейзажа книгите си,
а ти ми се обади да потрошим муабет некъде наоколо

 

Долината на тракийските царе
/Сонет за влизането в храма/.

Шест дорийски колони под
допотопна дъсчена конструкция
създадена да ги предпази
от навяванията на времето.

Отпред дървото е отсечено,
преди години място за дарове
под него, сега заварих само
празни каменни легени

и бетонни кошчета за боклук.
Издраскана на пейката И
от Кирилицата или Латинска N

обожавам този храм без идоли,
но там видях на топка свито в ъгъла
избеляло европейско знаме.

 

Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.

– – – Обръщение към слушащите – – –

Българската поезия има нужда от оваряване

в post-mortemна поза
вашите тела, позиционирани
в тези агнешки кожи. Отвътре сте вълци,
които отвътре са овце.

Аз разлиствам страните
на вашите чела, въпреки
божествената кротост там,
друг признак за живот не намирам.

Вие, които слушате, докато някой друг
чете това.
Послушни деца, яжте, пийте и си носете
новите награди.

– – – Начало на поемата – – –

Увод, отправен към слушащите,
на слово, имитаторите на слово,
предшествани от онези, които
са разрушили собствените си идоли,
за да препишат от тях. Увод крайно клонящ
към разобличаване, тъй както гръбнакът
на тази сянка се сдвоява все повече
с нея. Увод, последван от началото
на Поемата за разобличаване на идолите,
в чийто текст ще намерите описание
на това какво представлява поемата, без
всъщност тя да съществува със сигурност
в този си вид тук, така, както ни я представят
думите. Като идол е тази поема, която четете
сега създадена по същия принцип, по който
са направени идолите. Нека думите да бъдат
златото за бика, нека образа, който
изграждат те бъде идол на Поемата за
разобличаване на идолите и за да е още
по-сложно, нека двете неща носят едно
име. С този начален тласък
дезинформация, се тълпят много
хора, които искат да прочетат истинската
Поематазаразобличаваненаидолите, но тъй
като тя може и да не съществува, ние им
показваме този идол на Поемата, за която
са дошли – на нея да се кланят, това е техният
кумир, ръкотворното представяне на нещо,
което иначе би било непредставимо,
защото по всяка вероятност го няма. Така
от всяка порядъчна представа за бог
се прави идола, другото съмнение е
в Съществуването на справедливост.

– – – Следва разговор с турчин – – –

В колата има броеница, закачена
под огледалото за задно виждане.

Той говори с по-различна фонетика
от моята, но езикът е същият.

Гледам долу в махалата, имаме мюфтия,
построи си къща. Кажи ми как се вдига

къща с една заплата, човече?
Имаме Байрям – колим животни

дават му пари за 40 животни
той купува 4. 1500 лв струва

едно животно, какво прави
с останалите пари?

 

шест.

виждам крепости от конструктори лего по моя под,
раздробени на части, пластмасови светове, тапетни
небеса, твърде съм голям да се скрия между тях
виждам празни стъклени бутилки от немска

крафт бира, евтин джин, водка и червено вино
по полски обичай чуквам бутилката в ръката си
да излезе духа от нея, не мога и там да има
твърде съм голям, за да се скрия между стъклата

и твърде малък, за да изляза пред огледалото,
което не може да ме счупи на фрагменти
– защо толкова егоистично подхождаш, сине

към тези стихове с добър PR; – винаги съм искал
да бъда само част от орехова черупка между зъбите
на орехотрошача, който си купих преди две коледи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Акош Дьорфи – Из „Не помръдва“

 

Спрямо нейния

Какво e за птиците,
какво са за тях техните
утрини, вечери,
денят на една птица
какъв е, а и отгоре
както ме вижда, аз
да пристъпвам полека
в замръзналия пясък,
отблизо какви са очите
на врана, на лебед,
както и на онази все
още жива, но с пречупен
гръбнак дива патица, която
преди десет години
кучето ми намери
в плитчината, спрямо
нейния поглед да съизмерваш,
винаги спрямо нейния
зрението.

 

На също толкова

Отрязана глава на елен,
опряна на кръчмарския тезгях.
Очите са затворени, от устата
капе кръв на пода. Около главата –
топла пара, сякаш не е напълно
мъртъв, сякаш е близо до себе си,
тук е в кръчмата, изпълнена
с всепроникващата му миризма
и с онази топлина, която е той.
Преди няколко часа е бил
в дъбовата гора, в
краткия отрязък между
последните мигове на нощта
и първите на зората, в онзи
неназовим период, който не е
повече от минута или най-много две.
Излязъл на просеката, под електрическите
проводници, пресичащи по дължина планината,
спрял е, следващата му стъпка
е била по-скоро едно разпростиране,
едновременно във всички посоки
от един пулсиращ център, навярно
като тайнствен, невидим
атомен проблясък, след това
е бил навсякъде, отстоящ от всичко
или във всичко също толкова далеч,
а зората още не е била настъпила,
кървави следи от обувки
по линолеума.

 

Божествено

Един зелен бог бягаше по пътеката
нагоре. Беше в детството ми,
не помня преди колко години.
Тялото му бе покрито с мъх,
блестящ от капките дъжд. Свеж
пролетен мъх, цялата долина
дни наред ухаеше на дъжд след него.
Видях как се обръща и за миг
ме поглежда в очи. Тогава в мен
порасна гората, от поглеждането му
порасна внезапно и от това поглеждане
се появи в мен страхът, съществуващ
в еднаква мяра в камъка, сърцето и облака,
божественият страх в камъка, сърцето
и облака. Бягаше нагоре, гледах
подире му, един бог, който се страхува.

 

Халщадската култура

В памет на Д. В.

Табуретка до входа на погребалната зала, някога
е била бяла, боята се лющи от нея. На нея –
високоговорител, като по стените на училищни
коридори. Към високоговорителя са прикачили
с тиксо уокмен, носи се Бах. Накъсо, на отрязъци,
без каквато и да е система, контактът е лош.
Домакинът на гробището каза на някого,
че е Бах, и го чух тъкмо когато го каза,
иначе нямаше да го разпозная.

Все по-дебели облаци надвисват над долината.
Ниските хребети на планините не се виждат
вече. Идвайки към гробището, се отклоних
към потока. Исках да го видя. Да намеря
един мост, да изпуша една цигара на него
и да гледам потока, това исках.

Не знам за какво място жадувам. Образът,
който живее в мен за потока, не съществува
в реалността. Нещо все не е на място,
или нещо винаги липсва. После все пак спрях
на един мост, изпуших цигара и гледах
потока. Гледката му не ми каза нищо,
само онази мека, подобна на памук
стена се издигаше както винаги, стената,
която ме опасва, която приглушава гласовете
и ароматите, която прави матови образите. Не
изпуска и не пропуска.

Само няколкото, едни и същи, връщащи се, монотонни въпроса.
Какво е това, какво значи, какво се случва. Тези
три въпроса и веднага трите отговора,
нищо, нищо, нищо.

От другата страна на моста две момчета тренираха бойно куче.
То висеше на похабена гума, завързана за долния клон
на една елша. С челюстта си се държеше за периферията
на гумата. С челюстта си се държеше, четирите му крака
стърчаха опънати напред, висеше и полека се въртеше
в кръг. Едното момче държеше тояга, от време на време
го удряше и крещеше: стискай, стискай, стискай. Стискай.

Върнах се по обиколен път към гробището. Неколцина
вече стояха пред погребалната зала. Баща ми също, под
един бор, сам, пристъпвайки от крак на крак.
В ръцете на мъжете – чантички, алармите поред
изпиукваха и изтракваха бутоните на ключалките.
Изтраквания нагъсто едно след друго.

Под бора слушахме младия свещеник, баща ми
и аз. Прясно изкопаната купчина земя вдигаше пара
в ръмящия дъжд. Изпод бора виждах отчасти
ямата. По-светли и по-тъмни ивици в пръстта,
дебели по двадесет-тридесет сантиметра.
По ръбовете на ивиците се гърчеха червеи,
на две отсечени от лопатите. Ивиците обозначават
култури, помислих си, за някой друг мислейки,
който веднъж до друга яма ми го прошепна. Тази
средната, пепеляво сива ивица е да кажем халщадската
култура. Три хиляди годишна ивица. Или не е тя, вероятно
не е, но пък звучи хубаво, халщадска култура. Младият
свещеник стоеше с гръб към нас, говореше
с наведена глава към ямата и към спускащото се
тяло там долу. А то къде ли е. Не му вярвахме.

 

Имаше форма на костенурка

Всичко зависи от това, почна слепият с едното си око
домакин на хижата в гората, два месеца и нещо
след срещата ни, като стоеше на неотдавна построения
мост над потока, силно наблягайки на от това, защото
проумях, почна, или не, по-скоро изведнъж просто знаех
някак си, че това от това първоначално със сигурност
са казвали с голяма буква, или всъщност така са го подразбирали:
От това зависи всичко,

този израз, или каквото и да е, на нищо не знам точното
име, не се сърдете, та значи, този израз, да се спрем на
него, човек чува навсякъде, в автобуса,
в магазина, в кръчмата, навсякъде, и всъщност колко
е важен той, и какво ли значи в действителност,

една молитва е според мен, младежо, нищо друго, ако
вземете една по една да изреждате думите,
би станало ясно, че всяка дума е молитва, казвам,
по начало, само някак от тях е изчезнало, е изгнило
онова, от което всяка и сега би могла да е молитва,
като празната коруба на костенурката са, това се сетих,

когато при Ипой веднъж много отдавна намерих една,
някак така сигурно се е случило и с думите, това,
което ги е движело, точно то ги е напуснало, по форма
са си останали същите, както преди, форма на костенурка
имаше и онова, и онази коруба, която намерих, но все
пак тя не е костенурка, не е ли така, ако не се сърдите,
обърна се към мен, дотогава сякаш говореше
на придошлия от стопилите се води поток, почерпете ме
с една истинска цигара, ужасно бих желал цигара
с нормален вкус след многото, мисля, украински боклуци.

 

Преведе от унгарски Николай П. Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Виолета Златарева – Децата са черни и весели

 

Яви ми се богът на изгубените десни чорапи
и тръгна да ме убеждава,
че съвсем не прилича на този на левите.

Обвиних го, че изпускам трамвая
и не посещавам познати,
че в краката си гледам разсеяно.

Единия ме тегли към бъдеще от прежда,
а другия назад мирише стари крачки –

разправям разгневено, а богът е отсреща
и скришом ми прибира пак десните чорапи.

 

Почти земеделско стихотворение

Взимаш листо от произволно растение
и ползваш колорадски бръмбар за мастилница,
оглеждаш се за вдъхновение,
все едно е някаква гостилница.
Дали защото пишеш със перо от патица,
потича зелева чорба наместо стихове.
Все пак я носиш в яката си раница –
да черпиш срещу левче махмурлиите.

И доволно те отпиват проклетите,
а е време да измислят пестицид срещу поетите.

 

Мама му стара копа картофите,
кърпи чорапите и пресолява боба всеки път.
Ако навън вали – плете гащи
от разплетените пуловери на мъртвия си съпруг.
Мама му стара се радва на козичките,
защото няма внуци и им пее
„Да видя къде са ви ръчичките,
прибирайте ги бързо, преди да дойде змея!“
Мама му стара ходи в неделя
на църква, на пазар и на кръчма,
като вика „Боже“ и в трите.
Примряла дохожда във малката си къща,
когато вече спят козите.
Мама му стара е самотна жена,
копа картофите и пресолява боба.
Синът и е куклата от двете кълба,
които разплете от своя пуловер.

 

Бащицата ми все думаше – „не се суркай
щерко, като рънгел по надолнище.
Ако си бърза – ще паднеш, ако си бавна –
ще дразниш, ако застинеш – не ке си на ‘убаво
место.“

С ушите го знаех, но краката не слушаха
и ръцете все бъркаха в торбата с орехи –
един гнил да е – ще го хванат, или пак
ще са празни без да чопнат и шума за ресто.

„Немой“ все гълчи ме „като куцо магаре
на сметище с набодня в зурлата да се вайкаш –
в крайна сметка, мое мило Виолетище –
и да псуваш и да не псуваш на майка –
ти си си виновна и за ‘леба и за ножа“.

Колко мъдър човек е бащицата! Де да можеше,
ах, де да можеше и на мен да ми уври главицата.

 

Антиутопия

Под листака на студените папрати има град,
построен от огризките на големите хора.
Там смахнати са само туристите,
а туристи съвсем не минават.

Децата са черни и весели, корав и черен е
хлябът във който старици отнесени
и стени, и мазета дълбаят.
Крилото на мрака ги скрива като заговор
за революция. Не разбра ли, човеко –
щастливи са без тебе дори и боклуците.

В окото си бръкнах с молив, а после и във второто.
Усетих леко неудобство, но нищо не се промени.
Започнах да гледам отново към хората,
със двете си слепи очи,
а те пак цвърчат и подскачат нанякъде
по горещия котлон на деня,
всеки мисли за сън или просто за ядене,
за имането скрито в града.
И графитите с провалена мисия се сливат
бавно със зеницата, а исках просто
тихия и мирен свят в тъмницата
на собственото си спокойствие. Какво да пробода?

С едното си око ме гледа и казва:
„Има Господ. И помага. Повече на богатите,
отколкото на бедните.“
И аз във старото палто,
което е в последната си ера,
му давам само някаква цигара.
Слушам за последните убежища
на стария бездомник и за едничката му
гордост, че не е по затворите, че те
отвеждали към Ада.

И казва го със страшната сериозност,
с която ние с теб дори не можем
да разчупим хляба. „Какво
се случи с другото око?“ е дупка
в плиткия ми ум, а той подава длан
да се сбогуваме. Ръката му не крие
нищо зло, но аз я скривам като шум във този стих
след който е тъжно да си спомням, че съм влюбена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кристина Крумова – Довечера ще позволя на онзи мой простак

 

*
Суша
лази през накъсаните
преспи на клепачите
Без знание
вадичките намират пътя си по-лесно
Времето коли и беси
но дори то
остарява

 

Блудница

истините за страх и свобода
обладават съзнанието ми
по няколко пъти на ден
групово и поотделно
грубо
унизително
с внимание
въпреки това не откривам
не достигам
не формулирам
екстаза
в мислите –
причини и причинители
на безбройните,
регулярни сношения
вечерите използвам,
за да налея в тялото си
спиртни преживявания
и с тях рисувам на живо
върху времето
поемам
бивам поета
болката е лукс в играта
със свалени карти
размерът има значение
броят също
сюжетите примамват
ударите са нежни
целувките оставят кървави следи
атрибутите са задължителни,
когато и усмивката е атрибут
грехът в живота
на една блудница
е произведение на изкуството
изкуството в живота
на богоугодните
е грях

 

*
Ела!
Ела, Живот!
Свърши
и си тръгни!

 

*
Прелъстена и безочливо изоставена
от собствените си мигове…
Копелета!
По шарените ширини
на настоящето измерение
никой няма право да бъде жертва
Намирам облекчение единствено
в клишетата
Те се стичат спокойно
по запотеното стъкло
на безумието
Слизам по стълба към небето
блъскам глава в стената
и продължавам
да си представям

 

*
Последната, измита от мазното
чиния, напълних с люти чушки
подсуших ръцете, сбръчкани от
влагата
отпуснах наднорменото си тяло,
прилично украсено със стрии и
подути, синкави вени,
срещу телевизора
и въпреки, че косата ми мирише на лук,
довечера ще позволя на онзи мой простак
да рисува върху мен,
помислих си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Марио Коев – Докато се озъбим се

 

Ха! Да направим всички възможни гримаси.
РЕМБО, „Един сезон в ада”

 

ВЪВЕДИТЕЛНА

От стари времена не съм зафащал,
да понапиша нещо пò така; нещо потъкмено.
Нещо постъклèно и – да река – по един и същий начин
все променяно.
Както река.
Порив на простàта – желание за алармиране
гъделичка през денонощите и … така де…
в полюшкащите тлашъци – още, още! ошшш…

Нужда от армиране – долу,
и от изковаване на рими – горе.

(Нали е собствено благочестиво да се каже: Изковавам стих!
А не: съзиждам, прогласям, откъсвам, изкандилквам, изблювам, екстраполирам, антропоморфинирам, натунквам, изшмърквам, услужвам, окастрям, одрусвам;
а и онез „шептя”, „мънкам”, „съскам”, „вклисявам” –
дори да ги не помисляме за новоочукване…
А пък почти триптихно е:
„Изсъсках стих,
Набримчих рима!”).

И рекох, и като рекох, казах:

От стари времена не съм зафащал,
долу-горе е момент като всеки:
или сега – или никога;
жребият е хвърлен.

Рубикон туй, Рубикон онуй,
ама без Цезар не го брой.
Словата тръгват на бой,
написаното остава.
Но пò така – хем с крила,
хем държейки свитък.

I
Изсъсках стих,
набримчих рима,
видях, че тука нема,
там пък има.
Изсъсках стих,
набримчих рима.

Това е само оркестрация по повод концептуалния момент от въведителното – онзи, в скобите, и нищо от сорта няма да бъде прогласено повече тук – нито в хореичен, нито пък в друг безличен, но изкован с претенции за анекдотизъм и малко зютизъм стих; щото не ми отива, и не за друго не ми отива, ами задето човек трябва да се държи на положение, че положението никога не е било по-неприятно, тоест трябва да си отиваме от него тук, а не да се държим, с което вече изпадам в противоречие със себе си и със света. Което и беше целта на доказателството защо трябва да се държим на положение.
Та както казах, а след туй и рекох, затуй да не съм видял вече идеи за изковаване на словото, мании за охибридяване на структурните изоморфизми посредством понятийни лакеторазблъскваници между категория, метафора, аналогия, антонимия, антиномия, метонимия, метрономия и накрай синтез… Опа-а! Подковах се. Нищо. Всичко ще бъде простено и ще стане излишно, доколкото ще се престори на вечно. Междувременно всяка катастрофа ще бъде изровена от великите покойници строфа. Ката ден. Ката нощ.
Дитирамби в катакомби. Ех!

II
Страдайки (макар че това е опошлена от силата си дума) от онази изоморфна форма на клаустрофобията, наречена страх от площада или, с други думи, страх от обезличаване, поради което сърцето ми започва да си проправя път с чук през ребрата като онзи там поетикокомунистически герой – труженик на светлото бъдеще, пък околностите на света се превръщат в място от сенчести хора и недовършени в пространствената си разположеност предмети, улици, котки, кучета, гълъби и домове; затова и не ходя нито по манифестации, иже нарицаеми митинги и протести, нито по стадиони, нито по молове, нито на което и да е от местата, гдето се събират много хора, за да се порадват един на друг, че са умни, млади, красиви, отговорни, вярващи, интелигентни, образовани и още каквото там решат да си добавят.

Като казах молове, ще река нещо за моловете, чиято анатомия и физиология познавам отлично от телевизионни репортажи, както и от изкуството на рекламните прекъсвания най-малко опростяващи отношенията с простатата, макар че аз лично, когато цветното изображение се промени с наситено цветно и гласовете, вместо да си гласят нещо, започнат да призовават към щастие, неотклонно изключвам звука и съзерцавам картината на отворените бели зъби и мамещите кожи на жените с не толкова загатнати, колкото оформени от бледи воали форми. А когато на тяхно място се появят мъже – е, нито полит-, нито секс-, нито каквато и да било друга измислена коректност не е в състояние да ме изюди да ги съзерцавам, защото бих могъл с повече смисъл да съзерцавам себе си в огледалото, ако чак толкова ми се ще, да не говорим и че съм с брада, а не с благоизбръснати гърди. Жените нямат нужда да си бръснат гърдите, което добавя поредица от благовъзвисяващи основания да ги предпочитам.

Но да не се отлоняваме дори и на грам от мола, за който искам да говоря. Не просто искам, а трябва. И не само трябва, а съм длъжен. Длъжен съм, защото така съм решил. И за да не обяснявам елементарната инак връзка между решение и дълг, спомнете си горе за изпадането в противоречие. Нали инак някой може и да се почувства обиден, че го вземам за глупак, обяснявайки му очевидното морално предимство да бъдеш нонконформист само когато това не нарушава житейското предимство да си бъдеш такъв, какъвто си – конфитюр. Прочие, в моловете се продават всякакви марки конфитюри и изборът ти би бил изключително сложна смесица от интелектуални напъни и емоционални инверсии, ако не съществуваха рекламните прекъсвания с хубавите жени и техните още по-щастливи деца и успешни съпрузи, мажещи си сутрин дебели филии с конфитюр, преди щастието да им се усмихне и да се отдалечат от нас до следващата неочаквана, но затова пък още по-вбесяваща ни от завист среща.

Да, да! Вярвам, че най-силната, ако мога така да се изразя, причина да запомним едно или друго нещо, което се продава в моловете, и да го купим всъщност е завистта, гдето сме я понесли и сме я вчегъртали дълбоко нейде в себе си, гледайки как едни очевидно успели и по-красиви от нас хора потребяват нещото.
Ерго, ходенето в молове има за свой конфитюр завистта. А завистта е надежда, под която стои полепващото по вътрешностите ни знание, че шансовете в този свят винаги са отредени за другите. А защото другите са абстракция, лесно е да ги смениш с очевидно успелите хора, потребяващи шанса си по телевизора. И макар и да знаеш все пак, че те също са измислица, имаща за цел да те включи в хоровода на умните, интелигентните и на внушилите си още куп недостойни за когото и да било – с изключение на теб, разбира се, неща, ти вече не си в състояние да се отделиш съвсем от надеждата, доколкото за теб този свят едновременно е съставен и се състои именно от неща. И постигаме баналното отколе откровение, че материализмът е по същество мистицизъм, само че пò така. Никой веке не мое – да, никой не може вече да бъде залъгван с философски доказателства, че между вещ и res би могло да има и онтологична разлика според културната рецепция на думата (брей!), щом тè тази тук на рафта или в склада вещ си има точно определена парична стойност и единственото, което евентуално би подлежало на доказване, е, че парите, чрез които най-сетне я докопваш, са от трудови доходи, както споделят помежду си ревизорите например.

И когато излезеш навън с препълнената пазарска количка, па и я разтовариш в автомобила си на паркинга, ти, дори без да го усещаш, но с чисто сърце, навлизаш в оназ възжелана цветна измислица, служеща ти за свят, за да си в състояние на другия ден отново и отново, и отново да работиш, може би без пот на челото, а само с вратовръзка зад компютъра, но да си заслужиш завръщането отново и отново, и отново там, в този свят, макар че вероятно знаеш – ако си запазил малко разсъдък и малко чувствителност – че всичко това са празни откъм тебе идеи на други умове (впрочем същите като теб, абстрактни).

==========================================

Аз патки не сум пасъл,
но са ме гонили гъски.
И аз сум гонил гъски
в пошлото кръгче
ин-ян, пълнено с ориз.

В пошлото кръгче
ин-ян (с ориз пълнено).
В змията, зяпнала
в опашката си
от банална мъдрост.

Банална, ама мъдрост.
Мъдрост, ама банална.
Аресвана от ората,
щот им банва нещо,
дет и те си го барат.

И се усмихваме се,
докато се озъбим се.
Па накрай преден ми
зъб падна.
Като за начало падна.

Като за подготовка за великото приключение
или за тихото отключение.
Малка вратичка в оградката ми,
а ключето високо.

По-високо от Прееверест
и при всички положения
от философичнатавсякакоза
засвойкрак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Яна Букова – Конникът

 

Неподвижната Земя

На Неподвижната Земя спокойно се живее
(а някои казват дори – безнадеждно),
защото слънцето тук не залязва
и нямат прилив и отлив моретата,
и сенките показват вечно пладне,
и някои казват, че сме в Ада,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е интересно
да наблюдаваш как се борят птиците
без успех със земното притегляне
и се задъхват във водата рибите,
и никога не се отронват капките,
и някои казват, че е наказание,
а други, че това е
силно преувеличено.

На Неподвижната Земя е малко скучно
– откакто я създаде Галилей
в деня, когато се отрече,
не може нищо вече да се случи.
И ако за нещастие заспиш,
веднага бъдещето си насън познаваш.
И някои казват – кошмари,
а други предпочитат
да не говорят за това.

[1986]

 

Конникът

Спокоен и навярно уморен
клепачи конникът притваря.
Зад тях навярно слънцето догоря
и си отива още някой ден
на още някое си лято в края.

А за досадата от вечността,
дори да си помисли е досадно
– времето протича твърде равно,
забавено е сниман този свят
и е монтиран после безобразно.

Ръката си, създадена за сеч,
прозявайки се, слага пред устата.
И само по гравюрите познати
ще се досетиш, че с изваден меч
ще броди този конник по земята.

Но дотогава – вечността.
Лениво вечерта се спуска.
И скуката не го напуска –
колко часове до сутринта,
колко много време до закуска.

[1987]

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Михаела Ангелова – Времето е мъж

 

бог

аз спомням си тръгнах към тебе;
във влака смърдеше на фас и на киша.
лютиброд минах, през моста, през вадите,
на гара лакатник тропах със крак
и пътя се виеше много далече,
а нямах търпение да сляза от влака…
в илиянци вече усещах дъха ти –
тежък, цигарен, замесен със спирт,
как носиш в очите си бог на безсмъртие,
дърпаше релсите, режеше пътя,
към тебе затичах в гонитба със времето
и именно там завъртя се часовника:

стоп.
наобратно –
релси,
дъхът ти,
лакатник и вадите,
фасове, киша,
не тръгнах към тебе
и нищо не помня.

вселенския страх го усетих на гарата –
там, дето бях, а пък после ме нямаше –
уплаха я стисна за гушата (с право)
и спря със измама рождение на бог.
черната дупка отворихме с тебе,
дето ще глътне и време, и все,
дето затрива вселената, сетне
ражда един и единствений бог –
дето е всичко и нищо, навсякъде,
дето се ражда веднъж, или никога,
дето сатурн прокълна в нерождение,
дето спаси и вселена, и все.
„за добро“ си помислих, а как ми се искаше
пак да те видя… и пак.. че и пак!
живота със фас изкован е във киша
и редно не беше да раждаме мрак.

 

Сънувах

Октомври сънувах…
е, име не помня,
но ето ти друго –
с очи изпод вежди
поглежда
премрежено
(не мен, а друг,
или другаде…
нещо!)
и смешно
прихлопват се
тежките клепки
напразно будували
нощ подир нощ.
Искат да паднат –
ранени войници
в паницата супа
от час недокосната.
Лека усмивка
(насмешка ли,
нещо…)
помръдва по устните
силно подути
от страстни целувки,
от хапещи зъби
(съвсем по неволя).
Не моли, а казва:
„Умирам да пуша!“
досущ и по детски
намръщено гледа,
оглежда по масата,
пали цигара,
затваря очи
и аз се
събуждам.

 

Смърт

Усещам миризмата ти –
смърдиш
на прогнили
умиращи органи,
рани отворени,
кръв
от порязана грешно ръка.
Смрад металическа!
Дъх на мухлясал
от времето хляб.

Сядаш на масата
посред нощите
и мляскаш, въздишайки,
хляб и салам.
Колко те мразех
посред нощите
и лягах с познатото
чувство за гадене.
От теб ми се гадеше!
Ти ми засядаше
някъде в гърлото;
тебе повръщах
и твоите нощни
пиянски въздишки.

Пушиш цигари
(мизерно направени)
Ох, тая смрад!
Тая смрад
на мухлясало
мъртво
месо!
Все е вчерашно
и все е прогнило,
и все ми се гадеше
от твоята смърт.

 

Мръсна свиня

„Знаеш ми мярката“
казва ми тъпо
и аз му наливам
дотам и не повече.
„Мръсня свиня“
със яд премълчавам,
после доливам
и пръст лимонада.
Сядам до него
и той ми разказва
за хиледен път
позната история.
Аз му се смея,
но там – между зъбите
се е заклещило
„Мръсна свиня“

 

Не храни, майко

Майка ме хранеше
още от малка
с думи сладникави,
лесни за гълтане.
Закуската правеше
толкова вкусна
и сплащаше дрехите
толкоз прилежно.
Тя се стараеше –
тук си признавам
и беше ми лесно –
тук също признавам,
но някак със времето
хапките ставаха
твърди на камък,
закуската ставаше
някак си постна,
понякога даже
закуска и нямаше.
Думите станаха
горчиви и кисели,
а моите дрехи
лежаха на пода.

Станах голяма,
реших да направя
на майка закуска,
а може би даже
да сплащам и дрехите…
малко се мина
и аз осъзнах,
че е толкова трудно
да правиш закуска,
да сплащаш прилежно,
да гълташ горчивото.
Ех, мила майчице,
голяма съм, питам –
защо си ме хранила?

 

Левче на стотинки, прана семка и свободно място в джоба

Имах
левче на стотинки,
прана семка
и
свободно
място в джоба.

В нощния ми унес
звънна номер.
Скрит.
И пита:
„Искаш ли
да ги смениш
за временна,
но сладка
свобода?“

Затворих телефона.

Дали от младостта,
или от времето,
или от нещо древно,
изначално,
родило се от
мрак
и
светлина,
преследвам
временна,
но сладка
свобода.
За нея знаят
всички сетива,
намирала съм я
и в кратък звук,
и в силуета крив
на нощна птица,
обаче най се чувства
в
присъствието
на проста липса.
Една свещена
простота,
открила
свободата
в липсата
на кратък звук,
дори на нощни силуети.

Затворих телефона.

Нощта
ми липсва
като спомен,
но спомням си
на сутринта,
когато избледняваше
небесната чернилка,
когато чу се
кратък звук
и видях
силует на нощна птица,
разбрах,
че евтина е
временната свобода –
смених я
за изпрана семка,
левче на стотинки
и
свободно
място в джоба.

 

Времето е мъж

Времето е златната стотинка
на аристократ с бастун –
старикът, дето пише нощем
в кабинета си.
В себе си държи часовник,
мери
стотните и още –
аутопсия под лупа на умрелите.
Времето се реже с меч,
човече, изкован ковчег
от женско неприсъствие –
мъст издрала дървесината
на днескашната
маска на безсилие.
И ето – днес
мъстиш за нечие умиране,
но не! Смъртта изисква секс,
а после кърмиш
старик умиращ в думите
на ненаписано от него Вчера.
И ето – той е в кабинета си
с бастун опрян о дървесината
и пише думи в саждите:
“Времето е мъж,
жена не се е още раждала.”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кирил Василев – Битка в небесата за спасението на една душа

 

Владимир Сабоурин: Отдавна искам да проведем този разговор като естествено продължение на много други през годините и течащи в момента. Няма как да не започнем с равносметка на 90-те, времето, което ни формира като автори. Вече е в ход война на интерпретациите за наследството на това десетилетие, което очевидно е ключово за упражняването на символна власт над настоящето и бъдещето на литературното поле. Твоите ’90?

Кирил Василев: През 1989 г. бях на 18 години. Мисля, че е изключителен исторически шанс да си млад и да преживееш радикални, но ненасилствени политически, социални, културни и икономически промени. В този смисъл нашето поколение би трябвало да е безкрайно благодарно на съдбата. Ние получихме възможност едновременно да станем автори на собствения си живот и на социалната структура, в която той щеше да се реализира. Друг е въпросът как се възползвахме от тази възможност. Днешните млади също имат свободата на индивидуалния избор, само че в рамките на една социална структура, която вече е установена. Това е фундаментална разлика. Усещането за свобода, която имах през ранните 90-те, не може въобще да се обясни днес. Свободата като единство на истина, справедливост, солидарност и индивидуално щастие беше осезаема възможност. Сигурно звучи наивно или високопарно, но за мен това е сърцевинен опит, от който се ражда всяко същинско политическо и социално усилие. Този опит не бива да се бърка с философските и политически доктрини за свободата, колкото и възвишени да изглеждат те. Най-голямото поражение на нашето общество е, че в един момент реши, че този опит от ранните 90-те е бил лъжа. Това повтарят до втръсване циниците и от ляво и от дясно. Аз съм категоричен противник на този цинизъм. Ако днешното ни общество е твърде далеч от този опит за свободата, това е, защото допуснахме сериозни грешки. Отговорността е на всички, които са участвали и участват в създаването му със своите морални, професионални и политически избори; от политиците, бизнесмените, университетските преподаватели, писателите… до последния безработен в най-забутаната община. На първите свободни избори по-голямата част от българското общество избра БКП и това предопредели всичко по-нататък. Комунистическата партия не рухна, а мимикрира и не позволи появата на същинска лява партия у нас. Големите престъпления на комунистическия режим като „Възродителния процес“ не бяха осъдени, а партийната върхушка и шефовете на репресивния апарат не бяха отстранени от политическия и икономически живот на страната. Антикомунистическата опозиция не намери сили да се справи с мимикриралите комунисти по друг начин, освен като заимства част от техните методи – създаване на синя олигархия, контрол над съдебната система, създаване на свои банкери и т.н. СДС извърши важни реформи по време на управлението на Костов, но не можа да предложи и наложи алтернативен начин да се прави политика в България. Това е най-големият им провал, а не приватизацията, или неуспеха на съдебната реформа. Но битката не е приключила и няма да приключи. Тя не е приключила и в най-проспериращите демокрации, защото този опит за свободата, който гражданите в различните общества са придобили в различно време и условия, не оставя никой честен човек на мира. Лъжа е, че сме се излъгали в надеждите си, лъжа е, че сме обречени, лъжа е, че няма друг шанс и възможност. Излъгахме се само в представата за самите себе си, надценихме способностите и решимостта си да създадем това желано общество. Но способностите се развиват и култивират, ако има воля за това. Понякога този процес може да отнеме много години. Забравим ли обаче опита за свободата от ранните 90-те, тогава наистина сме свършени. Всеки, който си мисли, че индивидуалното щастие е възможно без истина, справедливост и солидарност е пълен глупак или е откровен злодей.

В. С.: Ти дебютира през 2004 с поетическа книга, която, твърде необичайно за дебют, работеше в жанра на поемата. Дебютът ти бе определен тогава като „малко късен” спрямо постмодернисткия мейнстрийм и със сигурност прекалено висок естетически и жанрово. Продължаваш ли да вярваш в поемата като ултимативния, контрафактически, контраконтекстуален поетически залог?

К. В.: Да, но в един особен смисъл. Не съм литературен историк и теоретик, но мисля, че поемата е модерно изобретение. Тя е опит да се съвместят лириката, епоса и драмата по един противоречив и затова фрагментарен начин, т.е поемата е жанров микс. Тя е границата на модерния субективизъм, защото свидетелства за неговия желан разпад. С времето започнах да възприемам поемата не просто като жанр, или микс от жанрове, а като екзистенциален проект. Всеки от великите поети на модерността е автор на една поема, която пише през целия си живот. Пише не е точната дума, защото поетът по-скоро се стреми да умре в тази поема и така да се надживее в нея. Понякога той я въплъщава в поеми в тесния смисъл на думата, а понякога в кратки стихотворения. Уолт Уитмън и Емили Дикинсън са образцови примери в това отношение. Уитмън има безкрайно дълги поеми, а Емили Дикинсън пише съвсем кратки стихотворения, но и двамата създават и се надживяват в животи-поеми или в поеми-животи. Тези поеми не са просто сборът от всички създадени от тях стихотворения, а са онзи безкраен и противоречив Аз, в който поетът е умрял или се е надживял, и чиито изгубени писма са отделните стихотворения. Тази Аз е едновременно личен и надличен и затова досегът с него освобождава, както от тиранията на безличното, така и от тиранията на личното. Това е усещането за себенадмогване, което получаваме, четейки някой от великите поети. За да можем да преценим качествата на един поет трябва да го четем в цялост, а това означава след смъртта му. Има поети, които са автори на гениални стихотворения, но не са истински велики поети, защото не успяват да се умъртвят в надличния Аз на поемата. За да се случи това, е важно също поетът да живее дълго, да изчерпи опита на всички възрасти. Качествата на едно или друго стихотворение не са най-важното. Важен е мащабът, силата и остротата на визията зад тях. В това отношение поезията на Фернандо Песоа е образцова. Неговата сила не е в отделните стихотворения, нито в идеята за хетеронимите, а в мащаба на цялото; в пълното изразходване на себе си в тези стихотворения, което е и форма на освобождаване от себе си и на себенадмогване.

В. С.: За разлика от определящата част от литературния истаблишмънт, чийто генезис е в по-голяма или по-малка степен университетско-академичен, ти си преминал през реалните сфери на голяма медия, общински отдел за култура, НПО, тежка държавна институция в сферата на изобразителното изкуство. Би ли разказал за този свой опит?

К. В.: Отскоро аз също работя на трудов договор в университет, но е вярно, че като човек и поет съм формиран извън него. Това беше важен опит за мен, защото ме сблъска със собствените ми граници. Дадох си сметка какво мога, какво не мога и какво не искам. Видях различните форми на корупция в бизнеса, в неправителствения сектор и в държавните културни институции. Научих се да не бързам с моралните присъди. В бизнеса, който е свързан с местния пазар, корупцията в държавната и местната власти просто не дава шанс дори на тези, които не искат да участват в тези процеси, защото в противен случай ще фалират. Това не е просто личен проблем, защото от него зависи и прехраната на много други хора, служители и работници. Как би трябвало да постъпи един бизнесмен в такава ситуация? Ако попита работниците си, дали те биха му казали да не дава подкуп на местните дерибеи, за да може да реализира определен проект? Същевременно, давайки подкуп, той става зависим и се налага да прави все повече компромиси. Невъзможна ситуация. Десните политици и интелектуалци не проявиха никакво разбиране към тези дребни и средни бизнесмени. Те ги осъждаха с лека ръка, без да могат да им предложат помощ срещу местните дерибеи. В медиите също наблюдавах нещо подобно. Дори в най-корумпираните медии работят журналисти, които полагат неимоверни усилия, въпреки натиска на собствениците, да спазват някакви професионални и морални стандарти. Те също са поставени пред невъзможен избор. Ако откажат да правят компромиси, ще бъдат уволнени. Независими медии почти няма, така че те нямат алтернатива. Трябва да се откажат от професията, в която са инвестирали години усилия, а ако тези хора напуснат професията, корупцията в медиите ще победи окончателно. Работата в медиите ме научи да не се доверявам на отделна медия, а на един или друг журналист, който се опитва да запази, въпреки всичко смисъла на професията. В неправителствения сектор видях друг тип корупция. Това е безумието на проектното финансиране, което не е предназначено да реши даден проблем, а да удовлетвори определени формални критерии, които са разработени някъде много далеч от мястото на проблема. Там се запознах с хора, които живееха охолно с пари от консултации за писане на такива проекти, защото бяха станали проектни виртуози. Но се запознах и с хора, които бяха създали неправителствени организации за подпомагане на хора с различни нужди, работейки без никакво заплащане, мотивирани от това, че самите те имаха такъв близък.

През цялото това време наблюдавах отстрани академичния живот и си дадох сметка, че завишеният социален статус на интелектуалците и хуманитариите през 90-те е инерция от времената на комунизма, когато този статус беше компенсация за липсата на интелектуална свобода. Днес интелектуалците и академичните кадри в областа на хуманитаристиката имат интелектуална свобода, но нямат висок социален статус и това е нормалната ситуация. Тя е може би заслужена. През ХХ в. много от тях в България и по света участваха в създаването (или подкрепяха) най-чудовищните политически режими, появявали се някога в историята на човечеството. Вероятно днес изкупваме тази вина. Когато започна отварянето на досиетата в България се оказа, че много от тези, които като млад смятах за интелектуални и морални образци са били доносници, най-често от кариеристични подбуди. Оказа се, че знананието, интилектуалните способности, добрите обноски и умелото говерене не са достатъчни, за да бъде един човек морално и интелуктуално устойчив. Разбира се основната причина за ниския социален статус на интелектуалците и хуманитариите е в типа общество, което постепенно се създаде и у нас. В технологизираното общество на виртуалния капитализъм няма място за хуманитаристика, особено когато самата хуманитаристика в лицето на някои от най-значимите си имена обяви края на човека. Технократите са напълно съгласни с този извод, но изхождайки от различни предпоставки и формулирайки различни очаквания. За тях краят на човека не е извоюване на нова форма на свобода, а е капитулация пред научната рационалност и възможността да се управляват безкрайни процеси на символна трансформация.

В. С.: Макар през 90-те да съжителствахме в общото поле – по онова време стимулиращо – на в. „Литературен вестник”, аз се срещнах фронтално с поезията ти чак при втората ти книга Липсващи страници (2010). Как изглежда отвътре пътят, извървян от Три поеми (2004), контрафорсно свързани с 90-те, до пословичната втора книга (която лично за мен поставя началото на нова епоха в съвременната българска поезия)?

К. В.: Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. След първата книга ми се струваше, че повече няма да напиша нищо, но ето че постепенно се оформи втора книга. Първата книга имаше ясна триделна структура от идентични по форма поеми. Втората беше предизвикателство, защото трябваше да оформя цяло от различни по големина и форма стихотворения. Темите и гледната точка ми се струва, че преляха във втората, но тонът в някои от стихотворенията стана доста по-саркастичен, а образите още по-гротескови. В първата книга поемите бяха съставени от сравнително кратки части. Между частите, както и между отделните строфи и стихове имаше много празни смислови и сюжетни звена. Във втората книга също има такива поеми, но и дълги и монотонни стихотворения, в които има силно вътрешно напластяване на образи и понятия. В тях се отпивах да разгърна една продължителна и равна музикална линия. Бях повлиян от есетата на Бродски, които настървено четях по това време, и идеята му за монотонността на времето, която трябва да се отрази във формата на стихотворението. Другото ново бяха опитите в различни стихотворения да свързвам конкретна делнична ситуация или обикновен предмет с определена етическа, философска и религиозна проблематика. Същевременно исках да избягам от предварително изградена концепция за отделните стихотворения и за книгата като цяло. За мен всяко стихотворение, а и всяка поетическа книга би трябвало да е нещо като битка в небесата за спасението на една душа. Истинските битки нямат предизвестен край. Не ме притеснява провалът в стихотворението. Притеснява ме дали е имало същинска битка, до пълно изтощение.

В. С.: След Липсващи страници имах привилегията да прочета в ръкопис твоята дисертация „Отвъд теизма и атеизма. Религията в постметафизична перспектива” (2013) с научен ръководител проф. Владимир Градев. Едно от ключовите положения, което споделяме, е трансцендентното измерение на естетическата модерност. Как се вписаха академичните ти занимания с теория на религията в концепцията ти за и правенето на поезия?

К. В.: От една страна, академичните занимания са съвсем различни от заниманията с поезия. Целта е различна, подходът е различен, езикът е различен, екзистенциалната нагласа е различна. От друга страна обаче, темите, които ме занимаха като поет, не са далеч от темите, с които се занимавах като докторант. Как стои днес въпросът за Бог? Може ли изобщо да бъде зададен? Какво се е случило с религиозния феномен през модерността? Какво значи спасение и можем ли изобщо да говорим за него? В дисертацията си се опитах да проследя внимателно съвременния философски дебат върху религията и да си дам сметка къде са философските граници на религиозния феномен днес. Но също и къде са границите на самата философия. Струва ми се изключително важно въпросите за Бога, светостта и спасението да присъстват в изкуството и културата, оставайки напълно отворени, без дори да се опитваме да им отговаряме. Това ще ни предпази както от технонаучния, така и от религиозния фундаментализъм. Много важна за мен беше срещата с Владимир Градев, който в началото беше просто мой научен ръководител, но постепенно станахме приятели и днес мога да общувам пълноценно с него. Това, което ме впечатлява при него, е ведрата съсредоточеност и посветеност не само в изучаването, но и в живеенето на религиозния феномен и същевременно отвореността към интелектуални позиции, които изглеждат максимално отдалечени от християнската гледна точка. Той е един от малкото християнски интелектуалци в България, при които не откривам никакъв фундаментализъм, никакво презрение към друговерците, инославните и атеистите. Това не означава, че е конформист, защото той единствен написа протестно писмо срещу провеждането в СУ на конференция, посветена на Людмила Живкова, както и срещу гостуването на иранския посланик.

В. С.: Знам, че си заклет меломан, безразсъдно харчиш по-скоро за дискове, отколкото за книги, виждаш вкаменяващата загадка на естетическото по-скоро в музиката, отколкото във визуалните изкуства, колкото и важни да са те за поезията ти. Баща ти Васил Ганчев е художник, съпругата ти Христина Василева се занимава с камерно пеене. Как се разполага поетът между естетическите – и все по-отявлено политикономически – суперсили на музиката и визуалните изкуства?

К. В.: Вярно е, че за мен музиката е образцовото изкуство. Нейната способност да изразява, без да си служи с думи, действия и образи разкрива същността на изкуството изобщо. Във всяко изкуство ние търсим музиката, т.е. онова, което то изразява, без да можем да го назовем или посочим. Тази дефиниция на изкуство дължим също на модерността. Всъщност музиката е най-великото постижение на модерния западен свят. Античността и Средновековието също имат своя музика, но тя е съвсем примитивна в сравнение с това, което бива създадено от Ренесанса насетне в западния свят. Не е така по отношение на другите изкуства. Архитектурата, поезията и скулптурата на Античността и Средновековието са напълно равностойни на създаденото от Ренесанса насам. Същото важи и за другите цивилизации. Архитектурата, поезията и скулптурата на Египет, Индия, Персия и Китай са напълно равностойни на тези създадени в Европа, но не и музиката. Великата музика на Запада е родена в лоното на християнството и това говори за тясната връзка между музиката и религията. Не си спомням кой съвременен композитор беше казал, че всяка хубава музика е религиозна. В музиката има няколко съществени за религиозното отношение компонента. Първото е именно възможността да се изразява нещо, което надхвърля способностите на мисълта и езика. Второто е, че музиката е форма на драматизация на времето. Тя кара слушателите си да възприемат времето по начин, който е различен от рационалните модели за време. Времето в музиката е екзистенциална проекция, както е в християнството и останалите библейски религии. И третият важен компонент в музиката е обещанието, което тя носи. Всяка музика носи обещание за спасение, за безсмъртие. По парадоксален начин това обещание произтича точно от времевия характер на музиката. Защото в нея онова, което вече не звучи, не умира, а се проектира и живее в онова, което звучи в момента и същевременно призовава онова, което предстои да прозвучи. Това е форма на спасение, което не изключва смъртта, а я превръща в път към надживяването. Трансцендирането на езика, екзистенциализирането на времето и обещанието за спасение оформят структурата на музикалния феномен и в него винаги ще се отразява религиозния феномен. Това личи дори по начина, по който музикалните критици говорят за музиката. Без непременно да са вярващи, те много често използват думи и изрази, които имат религиозен характер, за да опишат преживяванията си. Разбира се аз говоря за онова, което неправилно наричаме класическа или симфонична музика. Но дори и в популярните жанрове можем да долови далечен отглас от нещата, за които говорих. Най-малкото, защото в основата на съвременната популярна музика има много от религиозната музика на чернокожите афроамериканци.

Визуалните изкуства, от друга страна, постоянно напомнят за материалния и обектен характер на света, в който живеем. Също и за технологичния му характер. При музиката винаги има опасност да се изпадне в лоша мистика. Контактът ми с визуалните изкуства е начин да се връщам към конкретния материален свят и да си припомням, че истинското мистическо е онова, което се открива в самите неща, дори в най-грубите и материални неща. Визуалните изкуства също имат своята връзка с религиозната традиция на християнството. Догматът за Въплъщението е от фундаментално значение в това отношение. Той има не само историческо, но и структурно значение за развитието на визуалните изкуства в западния свят. Това е идеята, че в смъртното се е въплътило безсмъртното, че в крайното на образа може да се открива безкрайното на смисъла. Но също и идеята за едно нетоталитарно единство, в което разликата никога не се заличава. Както в музиката спасението, надживяването включва в себе си смъртта, така и във визуалните изкуства просияването на изобразеното, в този смисъл неговото спасение и надживяване, включва в себе си разрушаването на материята, както е в изпочупените статуи или в напуканите и олющени икони. Или в пожълтяването на хартията на снимките. Това важи дори за дигиталните образи, които се депикселизират.

Къде е поетът във всичко това? На пресечната точка между музиката и визуалните изкуства, но и леко встрани от тях. Поезията е и музика и образ, но и свобода по отношение на тях и тяхната връзка, защото образът не е фиксиран и винаги включва визуалната памет на слушателя или читателя, която е строго индивидуална. Музиката също не е фиксирана, защото е възможно да изречеш или напишеш едно стихотворение и на друг език. Тази свобода за музика и образ, за отношението между тях е предимството на поезията. Поезията предпазва както от лошата мистика, в която може да изпадне музиката, така и от схематизма на изображението, в което може да изпадне визуалното изкуство.

В. С.: Третата ти и за момента последна поетическа книга Провинции (2015) е моята чаша чай в уникалния й бленд на високомодернистична трансцендентност, социалнополитическа чувствителност и ракурси откъм визуалните изкуства. Месията идва от забутаните провинции, местата на изгнание, перифериите на империята с техните музеи на местното изкуство и останките от културата на метрополията. Накъде сега след идването Му от провинциите?

К. В.: Провинцията е мястото, където Месията се ражда, умира и възкръсва, но не за да й даде някакво предимство и реванш, а за да изобличи едновременно гордостта и високомерието на столицата на света и ресентимента на провинцията. Днес светът няма столица и провинцията постепенно завладява света. Най-лесно разпознаваемият знак за това е възхода на фундаментализмите, национализмите, изолационизмите, сепаратизмите. Ресентиментът е на ход. Затова може би по-категорично трябва да се припомня, че столицата на света (в лицето на Пилат) си изми ръцете и заслужи с това провала си, но провинцията (в лицето на бунтуващите се тълпи) уби Месията. Ние оставаме в провинцията и трябва да свидетелстваме и за двете престъпления, но и да останем на страната на губещите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018