Етикет: поезия

 

Малко поетическо изкуство

Леге артис казва мама
и очите й пламват като на момиче
познало мъжествената сила на изкуството
зад угасналия поглед на старица

Законите на селския произход
на копнежа по духовност на попска щерка
красотите на земята комизма на щуращата се
из двора обезглавена кокошка

Златното благоутробие напращялата
мадонеста калокагатия сестрата близнак
на туберкулозата потрошените стъпала на дядо
в септемврийската нощ кое е

по-възвишено по-духовно нивиците
продадени за повече купечески закони на красивото
после в града идват селяните предрешени като комунисти
комунистите в овчи кожи на селяни

после идва реституцията на уморените от комунизма
селяни в реални граници запустение заеми срещу земя
превръщането на чернозема в чистия дух на приложения
ферми във фейсбук закони на виртуалния капитализъм.

 

Прекоси суверенно гетото
край летището възвиси се на митница
аерогара софия възвиси се с десет български
библии от китай или цял контейнер за освобождаване
все тая възвиси се със служителките в черно каишки или
книжки изрусени възвиси се с черен лак възвиси се с черни
нашийници с шипове възвиси се с държавата или жерава на луфтханза
възвиси се над сралника на митничарските кучета пред пристигащи с мръсния
силует на планини възвиси се с хранилището за авиационен керосин
на лукойл с превръщането на литературата в образование
държавна поръчка възвиси се над рейса смърдящ на бдж
над суверенното гето на терминал 1 възвиси се

 

Четири билборда на Подуенския пътен възел

Изрусени жени по билбордовете
Изрусени мъже по билбордовете
Изрусени деца по билбордовете
Да българия

 

Цветница в китайски ресторант в Подуене

Масивни двойни брадички велурени сака черни
кожени якета изрусена жената изрусена дъщерята феерия
изкуствени цветя маратонките маркови имитации бродерии
под стъкла от отдавна забравена столова света на китайчето разцъкващо
смартфона си различен ли е от света ни най-голямата халба айрян най-големите големи порции в града олюкенит в подуенския чайнатаун сляп оберлихт
над несъществувал грядущ китайски атриум по мрачен диагонал в дъното
святая светих на мърсотията на кухнята най-евтиното умиротворение
на пресищането цветница е

 

Музей на поета авангардист

Учителю в непрогледната нощ на музеите
Окото ти самотно сияе върху велурена възглавничка
Некропол с липсващи тленни останки урна с липсващ
Прах след всесъжението на всички езически капища всички
Египетски пещи всички полицейски районни управления всички
Селскодребнобуржоазни храмове всички тракийски могили
На националсоциалистическия орфизъм учителю в непрогледната нощ
Окото ти самотно сияе върху велурената възглавничка на дисплеите
Авангардът е мисия сред езичниците.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Говоря
И всяка тъпа дума той не чува.

Кой ли ?
Тоз на койт’ говоря.

Повтарям но не ме разбира както искам, само чува.
Не си струва.

Потретвам и явно няма да спра да настоявам, да разбират
това коет’ говоря, това което казвам.

Няма как, но гад инат
пак ще напре да кажа как по дяволите трябва да ме чуват.

Казвам, не какво да е,
но някво копеле не ще да разбере каквото и да е.

Добре. Поне…
Кажи че ме разбра, макар да знам, че не.

 

Литературен войн.

Лъжи и истини.
Искреност и лицемерие.
Товарът на гърба ми и давя се в безвремие.
Естествено всичко е красиво.
Растението на живота расте си диво.
Асимилирам жестове и емоции.
Тренирам се, поднасям си уроци.
Уроди възползват се от мен и теб.
Ръководим ний живота, но не и тоз късмет.
Алчници, крадци – всичките за смет.

 

Градски легенди

Сивите улици пусти са.
Глупави братя разхождат се на глутница, но мисля, че глухи са.
Вия. Не чуват сега.
След време ще се сетят за воя, след като падне зад завоя луна.
Пуста съдба.

Пускам по гърлото гореща вода с буца лед и мисълта
спря.
Гори пак лошата гледка и огъня топли, добре е така.

Но следва затишие, студенина.
В глутницата от всичките, баш единака умря.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

74 е, а аз съм се родил
и още съм нямал представа
какво ще стане с мен.
После съм паднал на главата си
от леглото и лекарите казали,
че нищо ми няма,
но може да съм малко смахнат.
Уикипедия пък казва,
че през тази година
са родени още художникът Банкси
и Масаши Кишимото,
японски манга създател,
не ги познавам, обаче
с какви глупости се занимават, а,
по-смахнати са и от мен,
ако трябва да се сравняваме,
манга и хитри графити…
Глупости на търкалета.
А са си отишли тогава от тоя хубав свят
Дюк Елингтън и Ерих Кестнер,
Дюк свирел разни мелодии на пиано,
Ерих написал „Антон и Точица“
и създал в поезията стила „нова предметност“,
ние всички сме нови предмети на тази планета,
а също и Фриц Цвики, астрономът,
открил тъмната материя
и уморената светлина,
а после накъм умората хванал
и Василий Шукшин само на 45,
защото като по-млад пиел,
пишел за руските селяни и пиел,
така преоткривал и той тъмната материя,
аз сега съм на 43 и искам да живея
поне още толкова,
но също пиех и ме е страх,
защото не знам този черен дроб
има ли още лимит
или съм си изпил и преливките
и тъмната материя и уморената светлина
няма да дойдат предсрочно за мен.

На уики не можеш да вярваш винаги,
но на черния си дроб си длъжен да вярваш, братле.

 

Цитати

Морфей вика на Нео, ей
абен си като брус,
де посегни си земи едно апче де,
чеп за зейе не става от тебе.
А па немилият Милчо
викаше, че иска
да го нарисуват
прав у ковчег.
После умре,
отнесохме го,
докато го спускахме надолу,
едното въже се изплъзна
и ковчегът се изправи.
Но немаше кой да рисува.
И там на гробищата
нeкаква непозната женица
рече що да й пала свещ на тая,
тя да не е да стане
да ми запали на мен един ден?
Това е въпросът.

 

99 е, а аз държа в ръцете си един
майски сополив вързоп,
седмица по-рано
в търновската болница си ти,
а аз обикалям отвън като пес,
не мога да си намеря място,
само двамата сме в целия град,
няма приятели и роднини като на сватбата,
само двамата,
аз отвън, а ти вътре
раждаш сополивия вързоп,
а аз обикалям и питам тревожно
и по едно време около обяд
изкачвам стълбите през три
и лекарката ме посреща на вратата,
имате син, казва ми спокойно,
отново плача и се смея едновременно,
търся телефон да разкажа на всички,
вървя като смахнат,
смея се с глас и плача с глас
неразделно,
никой друг
вече не съществува,
само тримата сме,
после държа това малко гърчещо се нещо,
което днес е на 19 и решава много сложни задачи по математика,
но тогава не можеше да решава нищо
и само изпускаше
звуци и секрети
на тати момчето.

 

Има обстоятелства,
които пристигат един хубав ден
при теб и ти заявяват хладно,
че вече ти не си ти,
че от онова хлапе
не е останало нищо
(освен погледа),
че не можеш да тичаш на воля
без умора,
че белите ти коси
са прекалено много
и затова е най-добре
да се подстригваш късо,
(така ще запазиш достойнство),
че този новият ти аз е скучен човек,
че ако някога си правил нещо лудо,
днес вече не ти се препоръчва
заради физическото ти здраве,
заради социалното ти положение,
заради всички онези,
които те познават като благонадежден,
заради оцеляването ти с този статус
на средностатистически кротък
и примерен глава на здраво семейство,
сякаш е била заложена бомба
с часовников механизъм
още в началото
и тя избухва точно в този момент
когато навъртиш километраж 40 +,
когато си най-изплашен от старите призраци,
когато си спомниш, че всъщност
онова момче на 5,
което стоеше
замислено край ъгъла на къщата
в ъгъла на градчето
с шапка, шал и гумени ботуши,
и така го е
хванал фотоапаратът „Зенит“
на чернобялата лента
да наблюдава света
съвсем сериозно
много сериозно,
може би се досеща за бомбата…
няма къде другаде да е отишло.
То си е тук.
Изпуснеш ли го пак,
умираш.
Сега си събирам парчетата след взрива.
Ще ми помагаш ли?

 

Защо обичам мирния преход?

От една страна, порнографски,
защото след дългото клатене той
успя най-накрая да ни достави
дълбок разтърсващ белодробен
оргазъм
и да се изпразни в народното гърло,
пося семето на гнева.
То ще покълне,
ще цъфне,
ще върже.
Ще се взривим.
От друга страна, философски,
понеже дебелите чичаци
с големите политически
и икономически паламарки
ни организираха много перверзен
генгбенг,
изредиха се върху всичките
ни отверстия, а там,
където нямаше,
си пробиха.
А естетически обичам
мирния преход,
тъй като е мирен
и тъй като е преход
и външно е така привлекателен
за целокупното население,
четвъртит, за да не превърта,
с яка глава
и разширени вени,
двайсет и пет сантиметров
е мирният преход…
Обаче все ми се струва,
че всичко това е лъжа,
че в действителност
мирният преход е мекичък,
страда от еректилна дисфункция
и затова все не може
да свърши.
Време е да го утрепем
и да го заровим
много плитко,
за да смърди
и да предупреждава
за себе си.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

ляво насилствено превърнато в дясно – като политическа идея;
като дете, което на прощъпулника си посяга
с лява ръка към химикала. питката се търкаля…
първата сигнална реакция на родителите: лявото
е лошо. смяна на ръцете – слагат в дясната
телефона, вилицата, топката за баскетбол. на това
основание са чупили костите по ръцете на дядовците ми –
за да ги научат с коя ръка се държи химикала.

ляво насилствено превърнато в дясно,
като политическа идея е тема за друга поема.
тук можем само да оплакваме като стара жена липсата
на суеверие у здравомислещите днес: никога повече
лявото няма да е посоката на дявола, на лошото
на неумението. ще се възгордеят левичарите
и после гледай: от някакви си постоянно увеличаващи се
десет процента, ще има насилствена смяна на

дясното с ляво. подменяне на ценности ще кажат някои,
но ето: аз виждам как след 50 години майката сменя химикала
от дясната в лявата ръка на своето родено като десничар
дете с думите: „не мамо така не е хубаво. пиши с тази.”

 

девет чайки, един музикант

първа чайка, застанала на ръба
на покрива на перона, оглежда
гордо железопътната линия.

втора чайка се разхожда наперено
по пешеходната алея; втренчена
във витрините на магазините

– чанти и обувки. главата ѝ
се накланя настрани.

трета и четвърта чайка наблюдават
пътникопотока – едната върху нощна
лампа, другата на магазин за вестници.

седма, осма, девета чайка в небето
изпълняват редовен полет север-юг,
изплашени от гипсовия орел

върху високата, жълта къща.
дадох на уличния саксофонист,

който свири адел и синатра
пет лева, които сложих
под ръкавиците му в калъфа на саксофона,

за да не ги вземат пета и шеста чайка
които бездруго подозрително липсват.

 

чорапите на китайката
не са като чорапите, които ти носиш.

е четири без два чорапа и стъпваш бос по сняг, о
мъка за краката, мъка за петите,
мъка за възглавничките на пръстите,
за кутрето ти, което
от липсата на ходене
е все още с правилната си закръглена
и яйцевидна форма
и не се е смачкало в единия си край
под тежестта на тялото
като кутрето на китайката.

китайката, чието непроизносимо на български име,
когато дойде в университета под света гора,
беше заменено с „валентина”,
кръстена на първата жена
летяла в космоса (рожденото ѝ име
на китайски означава „летяща
сред звездите”).

китайката, на която дават да ползва
фейсбук само, за да напише на български
пост за новия стар премиер на китай
и колко е щастлива от това, че отново
е избран.

китайката, към която българките,
колежки в университета под света гора
се отнасяха като с домашен любимец или малко дете
и ми се караха, че я уча на думи от жаргона.

ще се побереш ли в чорапите на китайката?
ще дишаш ли въздуха който тя диша?
ще мислиш ли с нейния ум около всички бариери
на автоцензурата които се е научила да си поставя?

чорапите на китайката не са
като твоите чорапи

 

(за)рибен буквар

първа пинакида*: профил
на жена тип бриколаж, направен
от разноцветни стари ризи,
шалове и шапки.

втора пинакида: мъж
в анфас – картина.
художникът си въобразява, че експресионизмът
е оправдание за липсата
на живописна дарба.

трета пинакида: двамата
съединени в опит фотошоп
да бъде ползван от лаик
за приключване на дипломната работа, озаглавена:

любовта в двадесетте
години на двадесет и първи век
през очите на графичния дизайнер.

*изгладена и намазана с восък дъска, на която учениците от килийните или взаимните училища у нас през Възраждането са се учели да пишат и смятат

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Змеят
––
През девет люлински микрорайона
В 10-ти
Мимикрира
Преструва се на стар панелен блок
Юнакът в перник пие бира

 

Чувствителните равнодушни

Вечер
Хората се разтоварват от тишината
На старите докове
Умора и безразличие
После безизразно
Пият чай

Смъртта на ангела
Е по-разтърсваща от атомна война
Ангелът умира тихо, бавно и мъчително
Умира с дни
Завит в стара тениска
Го заравяте на двора
И оставате сами
В този
Съвсем безсмислен свят

Жените в малките заведения
С неправилните ударения
Са като майки
На пораснали деца

 

В Къщата на баба ми
–––––––
Е тъмно
Мирише на изтляла пръст
Живее слънцето
Е лавандулово
Баба ми е вещица
Без котка
Дави слънцето в поцинковано корито
И го погребва с орехова шума
После ме потапя в слънчевия гроб
За да ме роди
Слънцето е жилаво
Ще издържи магията
На моето раждане

 

В сряда пиха вино
На втория ден погребаха котката
Пролетта отмина неусетно

 

Приятелите на баща ми
–––––––-
Мъже
От сухи волски жили
Вятър и безвремие
Те не са красиви
Архаично вечни
Нелепо автентични
Като в нямо кино
Майстори на ежедневие
С дъх на слънчева вода

 

Майка София е бременна
Водите ѝ изтичат
Майка София
Ражда разсеяно
Докато се опитва
Да ходи
На високи точкета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Двама спрели авто-мечтите

Гледам
Спрели инфраструктурни потоци
Чакам
Задръстена артериална-време-линия
Виждам
Тъжни булеварди на
отминаващи невъзможности

Ела
Светофарите са замъртвели
Ела
Включи се
в миенето на
огледални реалности
Другите
Никога недокоснати,
никога неразбрани
никога невидени
Други, без начало и завършек
Улици на тъжно преминаване
Стените на кутиите-чернилка на сърцето
бавно се разместват,
Засмърдява

Ела
Отминалите тъмни катафалки
тръгват
очилата в черно с които виждат цветно
не могат да поемат
светлината

Ела
Последните изпарения на старо грозде
Променят
Времевите дължини на вълните
Купи си фотоапарат за правене на вечност
Продължавай

април, 2018

 

Вечерно-сутрешно море

Нафтената тишина на залеза приижда
тихо
белите тела-машини за летене,
без да разрушават времето, в което мисля,
чакат
Остават стъпки-белези
Далеч.

март, 2018

 

Нищо

Сините текстили
на небето се преливат
В две по две очи-пресечки
спомени-измислици

Две кафета, две канички за мляко
Две по две ръце
Две жени се смеят,
а възрастта остава множествени линии,
скици от мечти, книги непрочетени,
неразгадани
думи и усмивки

Трептене на уста.
Само в мястото за среща
изчертало небесата
е спокойно,
по обяд, а нищото остава с изречения:
– Цвайг съм го прочела…
…..-.(/…““///…–.-.–-,,._–_-_-_..
– Нищо не си спомням.
– Той беше много красив, искаше нещо от теб
Стоеше в другата земя, цветовете не са синхронизирани, това уморява.
– Аз харесвам грозни мъже.
Жената се прелива от смях, а русото избягало,
преди небето й да притъмнее
я остави да блести.

Кафето вече е изпито.
Тя има много деца
Чужди, други, неразбрани
Другата учителка се опитва да си спомни
лицето на сина си в Германия.

Тишина.

февруари, 2018

 

Нищо-3

Нищо няма да ти върне битието.
Изгради нови връзки в него.
Самота, тичане и облаци.

март, 2018

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Табелки с имена

банкери,
рецепционистки,
чистачи в закусвални,
сервитьори
и сервитьорки,
разпоредители.
всички
в този голям град.

и всички ходят
като на сън
със стъклени погледи
и прозрачни лица.
в този голям град.

много от тях
не свалят
табелките
с имената си,
като си тръгнат
за вкъщи,
след като
свърши работният им ад.
не,
вместо това
просто
се вливат
във вените на метрото,
а по униформите
и костюмите им
висят табелки, които ти казват:
„здравей, името ми е Дейв”

или

Том

или

Сандра

или

Стивън

или

Лили.

вървя по улиците
и табелките не спират да ме поздравяват.
за разлика от очите – те са мъртви.

(а има
и други
приятелски неща,
мъртви отвътре.)

отначало ми е странно,
но после свиквам
и дори
ми харесва –
създава по-дружелюбна атмосфера.
какво като е фалшива?
пак е нещо.

табелките ме успокояват.
май ги чувствам
по-близки,
като знам как се казват.
чувствам, че можеше
дори да сме приятели
в един друг живот,
а може
в
един друг живот
и да сме били.

чувствам се
като в група
за взаимопомощ –
„здравейте,
името ми е Стивън
и съм пристрастен към секса”

„здравей, Стивън”

„Здравейте,
името ми е Лили
и съм пристрастена към наркотиците”

„здравей, Лили”

„Здравейте,
името ми е Служител
и от десет години не съм имал живот.
лекарите ме обявиха за мъртъв”

„Здравей, Служител”

(имам чувството,
че всеки момент
някой
от тези
банкери,
чистачи в закусвални,
рецепционистки,
сервитьори
и сервитьорки
или разпоредители
ще ми
подаде
брошура,
която
да ме пита
знам ли
смисъла
на живота си,
познавам ли истинския Господ
или пък
ще ми
предложат
да спася живота си
в дванайсет стъпки.)

 

Мъртвите ме искат жив

имах доста странен сън:
труп на носилка.
на мъж около четирийсетте.
лекарите се мъчеха да го спасят.
лицето му беше сиво,
не изглеждаше да диша.
парамедиците се суетяха
около тялото
и сините им дрехи с
червени надписи
се стрелкаха
пред очите ми.

човекът май умря.
лекарите се успокоиха.

последен опит за съживяване.
дефибрилация.
отказаха се.
линията на сърдечния монитор
стана права,
а звукът му
силен
и
непрекъснат.

понесоха
носилката нанякъде.

и изведнъж
мъртвият се изправи
в носилката.
лицето му беше сиво
и криво.
посочи ме с посинелия си показалец
и каза на лекарите:
„после пробвайте
да съживите и него!”

 

Трупът на тротоара

приближих се бавно
и с любопитство.
имаше нещо там,
нещо се случваше
на улицата пред дома ми.

прибирах се вкъщи,
когато налетях на тълпата.
скупчили се бяха,
гледаха,
коментираха,
искаха да кажат
на всекиго наоколо
за шоуто,
което наблюдаваха.

по жребий беше нечий ред.

по жребий, но кой да знае!
сред хората на тротоара
лежеше пресен труп
с още топла кръв.
когато се приближих
с торби с покупки във ръце,
с очи празни от умора,
празни от мисли,
изпразнени от съдържание,
погледнах и аз,
каквото гледаше тълпата.
а тя
внезапно млъкна
и
се загледа в мен.
загледаха се хората
ту в мене, ту в трупа
насред тротоара.
жена нададе писък
и припадна.
някой се пресегна
да я хване.
но изпусна хлъзгавата й кожа,
само запретна полата й
нагоре.

погледнах и аз.
откъде да знам,
че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.
дойдоха парамедиците.
записаха часа на смъртта
и ме отнесоха.

аз седнах в линейката
до собственото си тяло.
с пазарските торби в ръце.
рошав и уморен.
лишен от смисъл.

една смърт
повече или по-малко…
но тази беше моята!
костюмът ми смачкан,
очите – стъклени.

закопчаха ципа
на чувала за трупове
и
сложиха колани –
за да не изпадне
тялото от носилката.

„роднина ли сте?” –
ме попитаха.
„да – казах аз – близък при това!”
после отидох в моргата,
за да се разпозная.

нататък денят продължи
нормално –
бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,
алкохол и страх.
по жребий беше мой ред.

 

Среща

Слязох от колата.
Затворих вратата,
заключих я и тръгнах
към вкъщи.

В тревата лежеше
врабче
с кръв
по човката
и дишаше тежко.

Доближих се до него,
а то не помръдна.
Понечих да го взема
и тогава я видях –
както си я представях –
черна,
мрачна
и студена.

Смъртта се доближи
до нас с врабчето.

Помаха ни.

„За него
ли си тук?” –
попитах и посочих птичето.
„Да – каза тя, –
но и теб исках да видя”.
Нямаше как да видя,
но под качулката
на наметалото
като че ли се разстла усмивка.
„Радвам се, че си тук”,
ми каза.

Не я разбрах.

„Защо?”,
попитах аз.
„Исках да знаеш”,
ми каза.

Мисля, че пак се усмихна.

Махна с кокалестата си ръка:
„Размислих за него” – посочи врабчето.
То веднага се изправи,
разпери крила
и полетя.

Тя ме погледна,
засмя се (мисля)
и ми каза:
„До скоро”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Битие

Приседнала на прага
на живота си
съсухрена и крехка
почти дете
наметнала вселенската тревога
старицата плете

С чевръсти куки
премята бримките на битието си
една – на лице
две – на опако
изплита шарената плетка
раждане и смърти,
сватби,
кръщенета,
панихиди
черно-бяло
бяло-черно
върволица от светлина
и мрак

Плете старицата
а куките са уморени вече
остават
само
няколко последни бримки
преди да я обгърне
вечността…

 

На ръба на лъскавата магистрала

Синкавата пролетна мъгла
обгръща нежно
крехкото телце
на непораслото дете-жена
забодено като топлийка шарена
тук
на ръба
на лъскавата магистрала
Училището не познава
не може да чете
но се научи тук да смята
на ръба
на лъскавата магистрала
Първи ТИР – топла закуска
за седемте му братя
Втори ТИР – и трапезата е още по-богата
Трети ТИР – лекарства за децата
Така брои
непораслото дете-жена
тук,
на ръба
на лъскавата магистрала
Мъглата
напразно
се опитва да изтрие
от мургавото детско личице
бруталните ръце
лакомите очи
калните думи
полепнали
след върволицата
от ТИР-ове
Плаче мъглата и сълзите й
от болка
светят
като бисери
по мургавото личице
на непораслото дете-жена
тук
на ръба
на лъскавата магистрала

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

 

Празно

Oбличам старите си кукли
с новите ми рокли.
Оказва се, че все пак
ще има ледников период.
Обесвам по корнизите
последните вратовръзки
останали от татко.
Той и тях не отнесе със себе си.
Разпервам крилете на гардероба –
нека влезе чист въздух
в дробовете му!
Грапавите челюсти
на чисто голите закачалки
потреперват от студ.
Ако не дойда на уговорена среща
и три дни не си вдигам телефона,
значи
нямам какво да облека.
Обичам празни пространства.

 

Наследство

Поникнала баба ми
под синьо небе.
От него станали сини
очите и.

Побелявали дълго
косите и,
почернявал чемберът
след като дядо…

Дълго баба
самотно засяваше
с белите си ръце
черната пръхкава
нива…

По магистралите днес
никнат сини
ангелови метличини.

 

Необитаемите къщи
са с хлътнали покриви.
С избелели страни.
По тръбопроводите
засъхва мастило.
От строшените им
бронирани очи
се веят мръснобели завеси.
Те вече не напомнят
за знамената от едно
триумфално минало.
И без набезите на
Големия лош вълк
картонените тухли
лесно се разтурят.
Само лек повей…
Ако има сред останките
все още живи,
нека бъдат спасени!
Изгорих до основи
писмата.

 

Предзимно

след пиршествата
на слънчевия урожай
по крайпътните ивици
на олиселите ниви
стърчат недокоснати
черногледи

 

Въпрос на разбиранe

Светът е върволица от точки.
Черта до черта.
Изхвърля ме често центробежната сила.
Сънувам изумрудени стъкълца.
Напомнят ми за виновност.
Фокусът не пада в средата.
Но нали знам…
Въпрос на дълбоко разбиране.
Червени и жълти петна е денят ми.
Понякога сини.
А аз съм совалка.
Моите птици трептят или плуват.
С вас ме свързва високочестотна антена.
По-добре да си премълчим.
Цветовете говорят.
Завършвам с точка –
началото на нова Галактика.
Странно е, но Кандински поне
ме разбира.

 

BG Reality

–-1–-
Прозорец –
3D прожекции
между сериалите.

–-2–-
Дузина светлини
под балкона –
котката е най- добрият
приятел на човека.

–-3–-
Бастун и три лукчета
в джоба.
„Може ли да почерпя
детето Ви? “

–-4–-
Пейка пред блока.
Половин крайче от вчера.
Не плашете гълъбите!!!

–-5–-
Детска площадка.
Две плетки на една кука.
Децата са в Канада.

 

Една почти фатална история

Три дни след тоталното фиаско на брака си
той се събуди здравословно женен.
Разбра го по непознатата
четка за зъби в банята.
Три дни след ръкоплясканията и виковете
„Горчиво! И се обичайте като гълъбите!“
на момичето, назначено като
Най-добрия му приятел,
предложиха от няколко места
нова работа.
Викаха я за промоутър в Кауфланд –
да опитва и предлага на клиентите
гъби с неустановен произход.
Искаха я от Държавните железници –
да положи глава на релсите,
разделящи града на две половини,
да изпраща като началник-смяна,
Международния 460 за Букурещ.
Предлагаха ѝ престижно място
като летец-изпитател
от покрива на отсрещната сграда.
Поканиха я в близкия бар
да се влюби в първия срещнат.
Обещаха и бонус – ежемесечно
по 108 в сметките на децата
до пълнолетие.
А тя отхвърли всички предложения
след тридневно обмисляне.
Скоро започна абсолютно безплатно
да превежда думите и мълчанията на хората
на съвсем разбираем език
и да засява с тях лехите в двора си…

 

След две хиляди години
в пещерите на днешните подлези
изследователи
ще разчитат и сглобяват
графитите
и издраното в мазилката
с ключ „Декаба“
ще бъде гръмко провъзгласено
за Висока поезия.
Само Ботев ще гледа
недоумяващ
през третото си око
и ще просълзи червената му
гръдна чакра.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018